В предишния Episode I: The Phantom Menace

Някакъв клонинг сяда на съседната маса. Казвам „клонинг” , защото определено не прилича на мъж. Шкембе като любеница, мазни зализани кичури върху четвъртито теме. Дъвче си хамбургера, а от устата му капе кетчуп. Повече от гадно. Сменям стола, за да се лиша от  неприятната гледка. Зяпам си през прозореца и си мисля…

Добре де, не е голяма беда това дето не ми „става”, нали? Може да съм станала импотентна, защото на където и да се обърна навсякъде едно и също: SEX, SEX, SEX! То вярно е, че sex sells, но чак такова масово обсебване не е на добро. Какво ли щеше да каже Фройд за обществото ни ако беше жив – особено за работещите в маркетинга и рекламата. Какъв ли нов вид комплекс щеше да измисли като види как зетя на леля Мария бърка гълъбчето и всичко това само заради един прах за пране?! Ако не беше намесен праха за пране всичко щеше да изглежда като класическа едипова ситуация, но не и когато в уравнението се намесва Bonux.

Та… все пак защо не ми „става”? Сигурно ми е писнало от това визуално свръх-стимулиране и за да не съм в постоянно напрежение, несъзнателно подтискам сексуалните си импулси. Ако ме попитате дали това е така, ще отрека на часа, с което ще докажа, че съм класически случай и ще трябва да прекарам поне 30% от остатъка от живота си на кушетката в кабинета на някой терапевт-Фройдист. А аз както вече споменах на терапия няма да се върна. Никога. Защото имам доверие в естествения ход на еволюцията. И защото от гледна точка на еволюционната теория (а не на Фройд, да ме извинява) сексът не е най-ефикасният начин за размножаване. Всъщност учените от десетилетия насам се питат защо изобщо съществува сексуалното размножаване. Ох, може пък да съм станала учен… Като се замисля напълно е възможно, защото и аз като професор-доктор Робърт Вриженхок наблюдавам риби… Някои даже ги отглеждах…

Ако целта на еволюцията е индивидуалният организъм да пръдължи и разпространи гените си, то асексуалната репродукция има изключително много предимства – на първо място организмите не трябва да инвестират време и енергия в това да си намерят сексуален партньор. Колко време и пари трябва да пръсне една жена по фризьорските и козметични салони, по моловете и марковите магазини, колко много списания Космополитън трябва да изчете, за да научи повече за модата, секса и мъжете. И всичко това за какво? За да прави секс. А за мъжете да не говорим – колко време трябва да работят и да си скъсат задниците от работа, за да спечелят достатъчно пари за луксозна кола, за тристаен апартамент, за почивките на море и в чужбина. Да не говорим, че ако апартамента и колата са на изплащане и това застрашава бюджета за почивки, козметични салони и молове… мъжът направо си се превръща в неизгодна партия. И всичко това за какво? За да правят секс. За брака пък по-добре да не споменавам – толкова е страшно, че не ми се припомня.

А асексуалните организми какво – не си мърдат и малкия пръст и пак са два пъти по-бързи в размонжаването. Клонинг след клонинг, клонинг след клонинг…при това без инвестиции. Мдааа… Със сигурност трябва да съм учен, защото и аз като тез умни глави търся смисъл в нещата, които се случват. Какъв е смисъла на това да има сексуално размножаване? Биологически  погледнато секса съществува заради разножаването, а не за да ни е кеф. Има една-две хипотези в ползва на предимствата на сексуалното размножаване. Като например тази за осигуряването на генетично разнообразие, защото от смесването на гените се получавало нещо ново. Да ама хипотезата е съшита с бели конци, защото всеки един еволюционно успешен индивид (ще рече такъв дето е успял да прави секс и не се е уплашил от тежките отговорности по бебетата) има възможност да присъства в генетичния код на поколението си само с 50% от своите гени. Кои 50%? Ето това вече не е нищо повече от лотария. Може да са и неподходящите 50, и неуспешните 50… И тогава за лош късмет ли ще си говорим? То това сексуалното репродуциране си е направо опасно – игра на сляпа баба в тъмен тунел.

Втората хипотеза се нарича Червената Кралица. Някой взел че прочел Алиса в огледалния свят и се впечатлил от това, което казала Кралицата на Алиса за бягането: „It takes all the running you can do to keep in the same place.” Което ще рече, че за да останеш на едно и също място трябва да бягаш непрекъснато. А ако искаш да се преместиш… може би трябва да бягаш два пъти по-бързо. Аз лично не схващам как тъй тази фраза е свързана с хипотезата, а и да си призная тази Червена кралица ми се вижда съшита с… невидими конци, защото за да я докажат са наблюдавали риби. А както всички знаем, на рибите не може да се разчита ама за НИ-ЩО. Гледали ги гледали тези риби, ама внимателно ги гледали, защото те хитрушите можели да се размножават и сексуално и асексуално. Наблюдавали дълги години, опитвайки се да разберат дали асексуално пръкналите се клонинги се развиват и оцеляват по-добре или по-зле от своите сексуално заченати събратя. Накрая се оказало, че сексуалните се справяли по-добре с един паразит. Като трябва да отбележа, че той - паразита - не е животозастрашаващ за въпросните рибки. И това е. Цялата хипотеза Червена Кралица по повод ползите от секса. Ама само заради един паразит… целият този зор…

Стига толкоз мислене. Тръгвам си, че се стъмни. Паят беше хубав. Ама мога и в къщи да си мисля върху еволюцията, без това да ми коства 500 калории на час. Потропвам си с токчетата аз, и изведнъж някакъв (клонинг) ми се лепва. Пита ме как се казвам. Какво го интересува?! Мълча си. Вървя си. Ама той продължава да ми ходи по петите и да ръси простотии, които в някои други среди и сред някои други видове може би минават за комплименти. Всичко това вече започва да ме напряга. Искал да ме ебе, много съм била готина. Как ли пък не?! Ускорявам крачка. Той ме сграбчва за ръката. Изпищявам непропорционално високо на ситуацията, фрасвам го с чантата, за да ме пусен и хуквам да бягам, ама със златните обувки ако знаете колко трудно се бяга. Бягам и си мисля „Ако Червената Кралица е права, загубена съм!”

Хвърлям се в първото такси и казвам адреса. Дишам тежко. Шофьорът на таксито – и той някакъв клонинг с клепнали уши и двойна брадичка – поглежда към мен твърде често. Какво поглежда, тоя направо си ме оглежда. Започва да ми обяснява как отдана не бил карал такава хубава жена, а парфюма ми бил направо феноменален. Озъбвам се:
- Да, нали, много е як, цял ден се потя като кон, а той още не е изфирясал!
- Ееее - възмущава се той - бива ли такава красива жена да говори по такъв начин за себе си!
- Не бе, пич! - отвръщам “приятелски” - аз изобщо не съм жена, само ми е кеф да се обличам като такава.
Двойната брадичка става тройна. Клонинг нйеден…!

На финала изскачам от таксито като тапа, взимам стъпалата на един дъх, затръшвам вратата на апартамента си, заключвам и двете ключалки, пускам резето. И чак тогава забелязвам, че все още държа онова глупаво вино, с което бях тръгнала към Мисисипи.

Купувам бутилка вино. По пътя му звъня на мобилния. Аз съм възпитано момиче, не се натрисам съвсем внезапно. Мисипи обаче хич не е вдъхновен от плановете ми:
- Амииии… не точно тази вечер… ще идва една мацка дето ми е за ебане… и ако и ти се появиш… ще се получи неудобно… Аз при първа възможност ще те поканя… Обещавам…
Оооо, чували сме ги тия. Милата мацка тя, милият Мисисипи… Защо си такава кукувица, бре Яно, да плашиш момчето…с тъпите ти идеи… К`во ти пречеше като ти се пие вино да си го пиеш сама! Добре де, ама сега какво - той и Мисисипи ли е започнал да ги дели жените на такива дето стават за ебане и такива дето не стават… Аз определено съм във втората графа, поради статута ми на духовно извисена приятелка, а и поради факта, че съм с много (х) години по-възрастна, а и с цели две деца. То в началото малко боли да ти го съобщават със съчувствен тон час по час, ама после някак си свиква човек… Целият свят е пощурял по това е…е, а аз… аз… Ах! Ето го! Ето го проблемът, хванах го, мамицата му. Ееей, как изскочи от самосебе си – като заек от шапка! Ето какво не е наред – целият ми интерес към секса се е изпарил, а дори не съм разбрала кога! И сега какво ще правя!

За малко да се разплача насред площад „Славейков”. Затова – троп, троп – със златните пантофки се дотътрузям до McDonalds. Там поне работят до късно. Купувам си кафе и пай с кайсии, сядам на една маса в едно тъмно ъгълче - да си мисля, да си се самосъжалявам на воля и да си правя изводи и заключения.

Loving, hopeful, open. Likely to carry on an romance from afar. You are The Window Shopper.

You take love as opportunities come, which can lead to a high-anxiety, but high-flying romantic life. You’re a genuinely sweet person, not saccharine at all, so it’s likely that the relationships you have had and will have will be happy ones. You’ve had a fair amount of love experience for your age, and there’ll be much more to come.

Part of why we know this is that, of all female types, you are the most prone to sudden, ferocious crushes. Your results indicate that you’re especially capable of obsessing over a guy you just met. Obviously, passion like this makes for an intense existence. It can also make for soul-destroying letdowns.

Your ideal match is someone who’ll love you back with equal fire, and someone you’ve grown to love slowly. A self-involved or pessimistic man is especially bad. Though you’re drawn to them, avoid artists at all costs.

Your exact female opposite:

The Stiletto

(1)
Здравей …,
Пише ти една умна жена.
Писала ли ти е някога умна жена?
Името ти? Нека оставим имената настрана.
Любим или съпруг,
приятел или непознат –
това е, което има значение.
Най-глупавото, което носим са имената…

(2)
…:
Не се страхувам да споделя мислите си с теб.
Но и не вярвам – че ако го направя –
те ще стигнат до теб и твоя свят.
А твоят свят - твоят Запад, …
е обезценил думите,
опитомил е мечтите,
и пет пари не дава за чувствата и мислите
на жените.
Докато плащаме със секс за любовта,
забравяме да живеем в телата си.
Когато консумираме секс без любов,
обезлюдяваме душите си.
Жените от рекламите,
от клишетата,
и от кутиите за еднократна употреба
не говорят за чувства.
А аз искам да говоря - за свободата си,
която в твоя свят наричат самота,
но ми горчи,
защото свободата ми е изградена
върху разбитите парчета на семейството ми.

(3)
Не приемай думите ми като обвинение,
Аз самата не искам да виждам в теб
мъжете,
които ме изоставиха,
които ме излъгаха,
които ме предадоха.
Аз пиша, но не знам дали в стената, която лежи между нас
има отворена врата.
И ако има дали ще я намеря.
Не знам защо са нужни на твоя свят
стени, които да разделят
мъжете и жените.
Има райска градина,
вярваш ли ми?
Тя е тук и сега.
Само трябва да я населим.

(4)
Не се дразни от мен,
От това, че съм умна.
Не бих се преструвала на глупава,
за да ти се харесам.
Не се страхувай от мен,
От това, че съм силна.
Не бих се преструвала на слаба,
За да ти се харесам.
Истинските неща нямат нужда от маски,
а само от голотата си.
До теб, в леглото ти, аз съм жена.
и нима не бяхме изгонени
от райската градина
заради това?

(5)
…,
Помогни ми!
Искам да спра!
Искам са спра да живея в подножието на стените на страха,
погребана в зидовете на миналото,
балансираща върху погранични линии,
с барутни погреби от неизживяна любов.
Искам да те изживея.
До последната клетка на тялото ти.
До най-дълбоките бездни в душата ти.
Искам да се излекувам
от генерализациите,
Да ослепея от падаща звезда
и когато възвърна зрението си
да видя първо теб и само теб!
И ти ще бъдеш моят свят.
Ще те населя с косите си,
със смеха си
с топлината на тялото си,
С парфюмите, дантеленото бельо,
обувките на висок ток и с поезията си.

И аз ще бъда твоят свят,
макар да съм толкова малка,
че се побирам в ръцете ти.

…,
Наречи ме любима, съпруга, приятелка, непозната…
Само това има значение. Не имената.
Няма значение дали ме разбираш.
Умната жена, която говори на своя собствен език,
не очаква да бъде разбрана
от мъжката логика.
А не ти ли казах в самото начало,
че аз съм една умна жена?

(1)

Господарю мой,
Пише ти една глупава жена.
Писала ли ти е някога глупава жена?
Името ми? Нека оставим имената настрана.
Рания или Зейнеб
Хинд или Хафа
Най-глупавото нещо, което носим, Господарю мой – са имената.

(2)

Господарю мой:
Страхувам се да споделя мислите си с теб.
Страхувам се – че ако го направя -
небесата ще се запалят,
защото твоят Изток, мой скъпи Господарю,
конфискува сините букви,
конфискува мечтите от ковчежетата за бижута на жените,
практикува потискане на чувствата на жените,
Използва ножове…
И брадви…
Вместо думи за жените.
Посича пролетта и страстите,
и черните плитки.
И твоят Изток, скъпи Господарю,
извайва своята изящна корона
от черепите на жени.

(3)

Не ме кори, Господарю,
ако написаното от мен е неправилно,
защото аз пиша, а от другата страна на вратата ми има изваден меч,
а отвън се чува воя на вятъра и на кучетата.
Господарю Мой!
Антар ал Абис е зад вратата ми!
Той ще ме заколи,
ако види писмото ми.
Ще отсече главата ми,
ако ме чуе да говоря за моето мъчение.
Ще отсече главата ми,
ако види колко прозрачни за дрехите ми.
Защото твоят Изток, мой скъпи Господарю,
обгражда жените с копия.
И твоят Изток, мой скъпи Господарю,
издига мъжете и ги прави Пророци,
а жените погребва в прахта.

(4)

Не се гневи от мен!
Мой скъпи господарю, от тези мои думи,
не се гневи.
Ако сега си позволявам да изрека задушаваното с векове.
Ако си позволявам да отворя съзнанието си.
Ако избягам…
от стените на харема.
Ако се разбунтувам срещу смъртта си…
Срещу гроба си и срещу корените си…
Срещу тази гигантска кланица…
Не се гневи, мой скъпи Господарю,
когато ти разкривам чувствата си,
защото мъжът от Изтока
не се интересува от поезията на чувствата.
Мъжът от Изтока – прости ми грубостта – не разбира жените,
освен в постелята.

(5)

Прости ми, Господарю мой – ако съм обидила кралството на Мъжете,
защото в голямата литература –
литературата на мъжете -
любовта винаги е отредена на мъжете…
А секса се продава като наркотик.
Безумна измислица е свободата на жените в нашите страни,
защото няма друга свобода
освен свободата на мъжете.

Господарю мой,
Наречи ме както искаш. За мен няма значение:
Плиткоумна… Глупава… Луда … Ограничена.
За мен това е без значение…
Защото жената, която описва своите мисли
с логиката на Мъжете
е наричана
глупава жена,
А не ти ли казах в самото начало,
че аз съм една глупава жена?

Низар Кабани

И изобщо ако не си задавах този въпрос дали сериалът „Отчаяни съпруги” щеше да ми е чак толкова любим? За мое голямо съжаление вече четири сезона героите там само поставят въпроси, на които никой не дава отговори. Серия след серия разбираме колко относително е всичко – колко лошите са все пак добри, а добрите лоши, как лошото се наказва, но пък остава ненаказано. Да си призная плаках мъничко в онзи епизод от сезон 3, в който Орсън напомни на Бри, че нейният осиновен син (който всъщност й се пада внук), е и негов син, тъй като семейтвото им се основава на любовта, а не на кръвните връзки. Тъй то. Винаги плача, когато се намеси любовта. Може би защото е най-хубавото нещо на света, толкова съвършено, че когато се събудиш след краткия си сън на любовно умопомрачение, единственото, което ти остава е да плачеш, защото сънят е приличал на истина. И си предпочитал да останеш в него. Мисля, че това да избираме лъжата пред истината е точно толкова типична човешка черта, колкото и грешенето. Мисля си също така, че любовта често липсва в семейството. По някаква причина, винаги има причина.

От измислената действителност на сериалите да преминем към реалността на българското Черноморие. Реалността каквато аз съм я видяла в краткия отрязък от време и пространство, което заемах на плажа в Обзор.
ТЯ прилича на Азис, само че без брада и наистина е жена. Има голям бюст, големи бедра, голямо шкембе… въобще всичко й е голямо. И изрусена коса.
ТОЙ има голямо шкембе, но не колкото нейното. Точната дума за него е бабаитин. Има дебела златна верига на врата. Навярно символ на семейното робство.
ТЕ не обръщат внимание на децата си – момиче и момче. Най-много да ги нахокат. Когато лежат на плажа не общуват помежду си. Все едно са непознати. Не общуват и с децата, освен ако не се налага.
- Мамо, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Кажи на баща си. (бащата лежи на метър от мястото на събитието)
- Тати, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Епа къв си мъж тогава. (детето вече циври отчаяно)
- Мамо, той не иска.
- Епа нема да иска, как ще зяпа мацките по плажа ако влезе с тебе. (детето си влиза само, а таткото изчезва отново, стоял е цели 10 минути на плажа и това не е довело до нищо добро)

Седя и се чудя таткото наистина ли е татко на тези деца… Защото някак не се държи като татко, ама не се държи и като любовник на мама. Той просто липсва. Когато не му е удобно. Но по времето прекарано в семейната клетка можем да си направим извода, че никога не му е удобно. Истина е, че зяпа мацките. Бронирал се е зад мнооого тъмни слънчеви очила и иди му хвани траекторията на погледа. Мама обаче е над тези неща. Не е дребнава, не й се занимава с някакви предвидими траектории. Тя също зорко обикаля плажа с очи. Само можем да гадаем какво търси да види. Вероятно потвърждение на тезата си, че всички семейства са така. Или примери за противното (че не са така), които да използва в редовния вечерен скандал. Или жени, които са дебели като нея. Или дори по-дебели. Или пък жени, които са слаби и изобщо не са хубави. Защото имат целулит.
- Мамо, имам пясък в банския.
- Епа ти къде искаш да ти е пясъка? На ушите ли? (детето се почесва по дупето и се връща в морето да се мъчи да си изплакне пясъка от банския)
- Момо, не ми харесва морето, много са гадни вълните. (това е момичето)
- Аз не мога да те разбера тебе! Ти какво искаш изобщо? Цел живот си недоволна! Епа като не ти харесва да си беше стояла в квартирата. (детето човърка пясъка пет минути и после се връща в морето)

По някое време бащата („бащата”) се връща мокър-мокреничък от водата и се просва на хавлията колкото се може по-далеч от съпругата („съпругата”). Тя разпалено започва да му обяснява как сина им преди малко щял да се удави, че го похлупила една вълна и дъщеря им, добре че била наблизо, извикала една жена да му помогне. И добре че жената била българка. Леле, ами ако била чужденка… затюхка се мама и бързо привика дъщеря си.
- И да знаеш, ако брат ти пак тръгне да се дави, и наблизо има чужденци, ще викаш есоес, есоес. И ще те разберат. Айде тичай обратно сега.

Привечер семейството („семейството”) се стяга да си ходи. Общуват си. По повод кой какво ще вземе. Тя, разбира се, разпределя кой какво ще отнесе в квартирата. Натовари децата и себе си, а за таткото останаха два дюшека. Явно това му се видя непосилна тежест, защото се развика гневно. Само че той така си вика тихичко, че нищо не се чува на един метър в диаметър. Деликатен човек. Но гласът на мама се чува, и още как!

- Тъй ли? Мои били тези дюшеци? Колкото са мои, толкова са и твои. Няма да се прекършиш я!

Таткото все пак ги повлича примирено. А мама казва на синчето.
- Аре тръгвай напред, че ми писна!

И се изнизват от плажа. Като стадо пред пастира си. Няколко дни по-късно ги видях в центъра да хапват сладолед. Мама си беше топирала русата коса, тате си беше извадил златния ланец над фанелката – да се вижда от далеч! Децата се мотаеха около тях като две хаотични електрончета. И четиримата ядяха сладолед. Изглеждаха някак си сплотени, като истинско семейство. Дали пък общуването не пречи на семействата, а?

Старият финал:
Двете птици се сблъскали с крясък.  Вкопчили се една в друга.  Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове.  Часове наред продължила тази безумна битка.  Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта.  В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел.  Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце.  Още по-жестока и яростна станала битката.  Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц.  “Аз ще ти помогна” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата.  Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка.  Семенцето се изплъзнало от клюна му и полетяло надолу към зейналата паст на гората, под сплетените в смъртна схватка тела.  Осъзнали, че това, за което се борели е вече загубено, двете птици се стрелнали надолу и търсили цяла нощ между сухите листа, цветята и клоните.  А Нощта тичала след своя принц и го молела:
- Няма да намериш семенцето, то е прекалено малко, а гората прекалено голяма.  Върни се при мен и аз ще те обичам.  Завинаги.  Но принца не искал и да чуе…  Вбесена от безразличието му, Нощта грабнала вълшебния си пръстен и продължила наскърбена по своя вечен път.
Когато се уморили да търсят, двете птици кацнали на ръба на скалата и впили поглед в гората под тях.  Стояли и чакали – дни, седмици, години, опитвайки се да различат в новите тревички, цветя и дръвчета, красотата на онази, която обичали…
Чакали така – един до друг – докато кръвта в жилите им изстинала и сърцата им спрели да бият.  А от семенцето поникнало нежно цвете с прозрачно бели листа.  Денят го целувал, Нощта го попарвала.  То надигало главичка сякаш търсело някого, но освен един малък къс небе между клоните не успявало да види нищо друго…

Новият финал:
Двете птици се сблъскали с крясък.  Вкопчили се една в друга.  Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове.  Часове наред продължила тази безумна битка.  Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта.  В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел.  Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце.  Още по-жестока и яростна станала битката.  Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц.  “Върни се при мен…” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата.  Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка, но не го направил, за да не изтърве ценното семенце. Кръвта бликала от окото му, болката задавяла гърлото му, мракът го поглъщал… И той започнал да пада надолу…

На сутринта Денят заварил сина си проснат в подножието на скалите, с извадено око и рани по цялото тяло… Над тялото му плачела и кършела ръце неговата невеста, вече възвърнала човешкия си облик. Наблизо лежал трупа на Черния орел, с изтръгнато сърце, вкочанен и неподвижен. Вълшебният пръстен не се виждал никъде… Никой не знае какво се случило в онази нощ, ала хората разправят, че Нощта сама убила любимия си принц, не могла да понесе мисълта, че ще го загуби отново, че той може да бъде щастлив с друга жена. Синът на Деня бил добър крал. Макар загубеното око да загрозявало красивото му лице, всеки път, когато се погледнел в огледалото, той се усмихвал щастлив, защото бил достатъчно мъдър да знае, че понякога любовта оставя белези до края на живота. Но когато някой плачел, той трепвал и от здравото му око потичали сълзи. Защото бил достатъчно мъдър да знае, че той може да плаче само на половина, защото мракът в празната му очна орбита е част от него. И ще бъде - до края на живота му.

Печели твърдение №15 (с 38 точки от възможни 40), което принадлежи на max.yz и гласи следното:
15. Имаш време за всичките си приятели и можеш да излизаш с тях, когато си поискаш без да искаш разрешение. Супер!!! Те обаче нямат време за теб защото са „обвързани”…

Максо, фанелката е твоя!!!

Искаш ли да благодариш???

Много бързах да се прибера в къщи при моя съпруг, изпитвах много силна и неотложна нужда от любовта му, от прегръдките му. Но за зла беда в мое отсъствие нашата двойка се беше превърнала… не просто в тройка, а в някаква по-сложна конструкция – четворка, петорка… Докато мен ме нямало, докато съм се чудела и маела там, на далечната гръцка земя де е Венера, се оказа, че тя била (умножена) в моят собствен дом, в моето собствено легло. Излишно е да споменавам, че тази масова изневяра ме нарани и унижи до степен на усмъртяване. Лутах се като бясна еринея из осквернения си дом, перях чаршафи и ревях над прахосмукачката, която се пълнеше с руси коси (а моите са кестеняви). Така за мен двете станаха много, твърде много – сякаш някой счупи сватбените чаши. И аз пълзях на колене и се ровех из парчетата – това е мое, това не е мое, това е мое, това не е мое… Измина цяла вечност докато успея да слепя моите си парчетата и да стана цяла. Всъщност изминаха четири години. Четири е стабилно число. Като четирите елемента, четирите посоки на света, четирите крака на масата.

Духовното развитие от хоби, четене на духовна литература и посещения на йога групи се превърна за мен в мъчителна борба за цялост и оцеляване, в непоносима жажда за любов. Всяка нощ душата ми виеше като вълчица срещу кръглото лице на Луната. Винаги съм се чудела защо вълчицата вие срещу луната. Сега знам – моли се. Моли се на своята богиня, моли се да спре болката, да спре самотата, да спре смразяващата костите зима, да спре сушата, да спре глада. И дали Луната няма нужда от нейните молитви, както Бог нямал нужда от нашите?…

Вече съм цяла. Че и хармонична на всичко отгоре. Според теста ми за андрогинност притежавм 70% женски и 70% мъжки характеристики. В тяло на жена, разбира се. Женското си го запазих (обогатено с множество чанти, обувки, рокли и парфюми), защото без Венера… просто не мога. Цяла съм. Вече съм толкова цяла, че се чудя… мога ли отново да стана две. Мога ли отново да допусна човек в живота си, да бъдем двама, да делим, да споделяме, да се обичаме, да си вярваме, да се прегръщаме, де се целуваме. Мога ли? Все още нямам отговор на този въпрос. Все още не знам дали самодостатъчността и животът в Единица не е по-краткият път към Единността и Бог. И не е ли животът в двойка нещо като… последното препятствие преди тази Единност. Не е ли желанието ми да бъдем двама някакъв вид деволюция и егоизъм, предателство спрямо постигнатата Цялост. Или пък животът в двойка е изпит за това способни ли сме да слеем две души в едно, два живота в един…

Аз не браня тази своя цялост с крепостни стени и бойници. Не! Съхранявам я, доколкото мога. През тези четири години всяко мое отваряне към друг мъж по-скоро е нарушавало хармонията в мен, вместо да ме обогати с нещо по-различно от поредната болка, прикачена с кабърче към поредната бройка.

Миналата седмица бях на опера. Гледах Макбет - със съпруга на моята приятелка в главната роля. Онзи, чиято песен ме изстреля към дома и духовното ми извисяване. Гледах го и си мислех, че мъже като него – олицетворение на Императора от Таро – вече няма. Не само заради царствената осанка и мощното излъчване, ами заради способността му да бъде верен и лоялен към съпругата си, към семейството си, да се грижи с онази добродетелно-патриархална отдаденост, която закриля и пази жената.

Само дето моите мисли винаги упяват да ми скроят лош номер. И нахлуха в главата ми по средата на представлението – точно когато Макбет, изтощен от угризения, се строполи върху царския трон. Мислите ми казваха:
- Мъж като него дава любов, но не дава свобода.
Аз репликирах:
- Любовта е сигурност. Аз копнеех за сигурност. Имах нужда от мъж, който да е до мен, да ме обича и да ме закриля. Свободата ми горчеше.
Мислите отново ме опровергаха:
- Но сега ти дава крила.
Аз отговорих:
- Сободата ме направи самодостатъчна и… цинична.
Мислите ми се намусиха:
- Искаш да кажеш, че си продукт на обстоятелства?
Аз:
- А не съм ли? Ако имах избор щях ли да вия четири години като ранена вълчица?
Мислите (възмутено):
- Къде ти е смирението, Яна? Къде отиде плодът на четиригодишното ти духовно развитие?
Аз:
- Аз се молих. Молих го да не ме изоставя, да ме обича, да ме закриля. Ако бог е вътре във всеки от нас, значи съм се молила на едно мъжко божество, което няма нужда нито от молитвите ми, нито от любовта ми. Аз нямах избор. Нямах друг избор освен свободата си.
Мислите:
- Но я използваш не като затвор, а като камбана.
Аз:
- Яна, ти си луда. Гледай представлението и спри да мислиш.

Макбет умира прободен. Предсказанието се е сбъднало. Съдбата му е осъществена. Завеса. Ръкопляскания.

Аз:
- Хей, Съдба, дали случайно днес не ти е ден за преговори? Бих искала да заменя свободата си с любовта на Император и сигурността на семейно огнище.
Съдбата:
- Само ако ми отговориш правилно на въпроса кое е по-трудно: едното да стане две или двете да станат едно?
Аз:
- Ти пак се опитваш да ме изпързаляш. И двете са еднакво трудни!
Съдбата:
- Брееей, ти вярно си помъдряла. Ще взема да ти пратя един император.
Аз:
- Чакам го. И без номера! В твой интерес е да си спазиш обещанието.
Съдбата:
- Само да не плачеш после…
Аз:
- Ще поема този риск!
Съдбата (ръкопляска иронично):
- Както винаги! Яна - по-смела, отколкото мъдра!

Аз си замълчах. Какво пък… по сценарий съдбата винаги има последната дума.

Когато пораснах вече смятах, че аз съм тази, която може да се целува само с мъж, който обича (или който ме обича, а най-добре и двете условия да са налични). И че останалата част от света могат да си правят каквото си искат. Само дето мъжът, който смятах, че ме обича, и който със сигурност обичах толкова много, че му родих син – ами той въобще не искаше да се целуваме. Изглежда като пораснала жена бях направила компромис – няма целувки, има любов. Но когато се развих духовно… ооооо, тогава вече разбрах, че компромисите с тези неща не водят до нищо друго, освен до драми, трагедии, катарзиси, разводи, депресии, много, много сълзи и още по-ускорено духовно развитие.

Та ето как се случи всичко. Преди 4 години, когато бях по-млада с цели четири години, отколкото съм сега, се бях посветила съзнателно и целенасочено на духовното си развитие. Ходех на йога, слушах мъдростите, които се изливаха в големи количествата от устите на учителите, купувах си тонове книги с духовна литература и четях, четях, четях, а после мислех, мислех, мислех… И съответно стигах до два неизменни извода:
- финала на духовното развитие се състои в осъзнаване и сливане с Единността.
- аз бях много, много далеч от този момент, което силно ме притесняваше, защото вече имах подозрения, че този живот няма да ми стигне. Пък Луната ми в Овен е голяма бързачка и е по-добра в бързото бягане (предимно с препятствия), но не и в маратона, особено ако на финала ще се мре от изтощение.

В името на духовното си развитие отидох на семинар в един йогийски ашрам в Гърция. Нивата на екзалтация в българската група – особено сред онези, които като мен за първи път посещаваха подобно място – бяха изключително високи. Всичко ни се струваше много духовно и хармонично, до момента, в който ни строиха като войници, разпределиха ни мъже в отделни бараки, жени в отделни бараки, което раздели категорично едно приятелско семейство, забраниха ни да ядем по стаите, да правим секс (нямам представа защо духовността изключва секса) и да се обличаме прилично – никакви потници с презрамки и разголени рамене за жените!!! В банята нямаше топла вода, но нямаше и закачалки и сапунерки, защото тези неща били лукс, а в ашрама всичко е сведено само да най-необходимото. Не ме питайте как съм се къпала при този битов минимализъм и колко изобретателна трябваше да бъда, за да подредя дрехите, кърпата, сапунчето, шампоана и гъбката така, че да са ползваеми според предназначението им. Някои от групата се оплакваха, но аз не – аз бях там, за да се развивам духовно. В условията на ашрама това означаваше:
- ставане в 4:30 сутринта
- упражнения по йога
- закуска
- карма йога – сиреч работа, която включва белене на домати, миене на тоалетни, подреждане на килер, лепене на книги, метене на двор и др. дейности по поддръжката
- лекции
- обяд
- кратка почивка
- карма йога
- лекции
- вечеря
- и в 9:00 по леглата – желателно в мауна (ще рече мълчание). Това с мълчанието е трудно постижимо, ако съберете куп женоря на едно място, както всъщност ни бяха събрали.

По време на лекциите, както вече споменах, се изливаха потоци от мъдрост, а аз се опитвах като гъба да попия всичко, всяка думичка, защото престоят там си беше една седмица и край. Който се развил се развил, който не се развил – да продължава с опитите в градски условия. Трябва да си призная, че обожавах приказките, които свамиджи (гуруто в ашрама) и нейните помощници-учители разказваха. Готова съм да си призная, че някои неща нито ги бях чела някъде, нито ми бяха хрумвали и съответно ме поразяваха. Като например това, че Бог няма нужда от нашите молитви, а ние имаме нужда от тях (лекция по бхакти йога). Тогава не разсъждавах дали това е така или не, дали това, което казват тези по-мъдри от мен хора е така или не – някак си (в името на духовното си развитие) приемах всичко за чиста монета.

Един ден свамиджи ни разказа за някакъв голям мъдрец, на който подарили шест чаши от фин китайски порцелан, толкова изкусно изрисувани, че той ги ползвал само в най-редки случаи, защото изключително много държал на тях. Но не щеш ли в един от тези редки случаи непохватен гост изтървал и счупил едната чаша. Всички в стаята замръзнали, знаейки колко мъдрецът държи на чашите, и тръпнейки сега под каква ли форма ще се излее гнева му върху виновникът-смотаняк. Но мъдрецът само се усмихнал и възкликнал:
- Ето виждате ли как Едното става Много!

По-късният ми жизнен опит, за който ще прочетете в За духовното развитие и необвързването или как едното става две: ІІ сочи, че на практика Едното лесно става Много, Многото много трудно се превръща в Едно, Двете лесно стават Три, но Едното трудно се превръща в Две, което важи и за обратния процес: Двете трудно стават Едно.

Другата хубава новина е, че все пак намери се някой да гласува в проучването ми “Какви са мъжете около вас?” - справка в дясно - за опция четири: принцове. Това е прекрасно! Имаме нужда от принцове. Или може би… имаме дефицит. Ако пък е вярно това… опция четири имам предвид - то тогава дваж по-прекрасно! Можем да се опитаме да ги клонираме!

Ако пък успея да повярвам в преимуществата на необвързването… те принцовете ще започнат да си губят смисъла, включително и дилемата има ли ги или ги няма. Необвързаността, както и връзките могат да бъдат пристрастяващи. И не само могат - те СА пристрастяващи. Свободни ли сме да направим избора си?

Безпаметна като тревата
осъмнала в криле на птици -
една неведома вселена
от топли слънчеви зеници.

max.yz: Яна, открито заявявам, че в тази ситуация сама си си виновна.
Нека първо отбележа няколко факта:
1. Алкохолът замъглява съзнанието ни и потиска моралните ни ценности.
2. Ако придържаш пиян човек и той залитне… залиташ и ти.
3. След лична любовна драма хората, хората (приказните герои) търсят близост (физическа) с някого. От личен опит - това притъпява донякъде болката.
4. Хората винаги се борят за максимална полза. Хората са егоисти.
5. Хората са актьори.Приказните герои още повече. Това им е работата.
6. Принцивете имат склонност да злоупотребяват с положението си. Никой не може да ги осъди. Винаги има опашка от принцеси умиращи от желание да бъдат употребени от принца, въпреки че знаят какво ще стане в крайна сметка(винаги съм се чудел как става този номер).
7. Жабите са коварни животни. Имат маскировачна кожа, която им осигурява прикритие. Дълъг лепкав език, с който ако те докопат един път няма измъкване. Винаги са на един скок от водата, и плуват бързо. Няма начин ти да ги докопаш
8. Малечка-Палечка е жена. Те никога не знаят какво искат т.е. знаят че искат нещо докато не го получат, като го получат знаят че не го искат, като го изгубят пак го искат (което потвърждава първоначалното ми твърдение).
9. Принцесите в приказките са нещо като статисти. Нищо не зависи от тях. Ламята отвлякла принцесата. Принца я спасил. А принцесата какво направила?!! Била отвлечена и после спасена.
Нека ти задам сега един много глупав въпрос:
Ти наистина ли искаше да бъдеш ПРИНЦЕСА и се върза на ПИЯН ПРИКАЗЕН ГЕРОЙ ЖАБО-ПРИНЦ, претърпял ЛЮБОВНА ДРАМА и все още с чувства към Малечка-Палечка, която е ЖЕНА и НЕ ЗНАЕ КАКВО ИСКА?!

Вярвам, че ако успееш да отговориш на този въпрос, ще разбереш къде е проблема.

Винаги съм се възхищавал на способността на хората (в частност на себе си), да свалят щита си и да остават съвсем беззащитни, когато стане дума за любов. Любовта е игра без правила. Всеки се опитва да прецака някого без да се съобразява с обещанията/приятелството/моралните ценности. Любовта е една от най-коварните игри в която залагаш всичко с надеждата да спечелиш нещо…. и обикновено губиш всичко. Но пък е забавно.

Яна: Не съм виновна аз! Уран е виновен!

Авторката: Яна е… героиня. Тя ми помогна да се справя с любовта. Бих нарекла любовта не просто игра, а хазартна игра с изключително високи залози. Любовта е само за хора, които не се страхуват от риска, от загубите и от смъртта. Аз умрях заради любовта си. Целият ми живот се разпадна на атоми, когато ме връхлетя. Личността ми умря. А след това и душата ми. Бях тотално изличена от чувство, което беше толкова велико и толкова ме превъзхождаше, че изчезнах в него. Погълна ме. Тогава боготворях човека, към който го изпитвах, но съм грешала. Трябвало е да боготворя самата любов. Защото само тя си е струвала. Тя е била най-ценното. Въпросният боготворен така успя да осере тази свята за мен любов, че не ми остана нищо друго освен да умра втори път. Та да може и любовта в мен да умре. И после бавно да се връщам към живота. Жива, но без любов. Яна ми помогна да направя това. За което съм й благодарна. И съм я пуснала да се забавлява сега. Заслужила го е.

Аз все пак съм астролог. Все пак имам я тази астрология като инструмент, който ми помага да преценявам хората и да предвиждам събитията. Тъй че не бих казала, че съм твърде учудена от развоя на събитията. Реалните събития имам предвид. Също така имам известни подозрения, подплатени с астрологични доказателства, за момента, в който ще срещна любовта отново. Ама до тогава какво да правя? Гледам да си запълвам ежедневието с драми, в които емоционалната инвестиция и риска са малки, но пък за сметка на това забавлението е голямо.

И да взема да отговоря най-накрая. Не, не съм искала да бъда принцеса. Аз съм кралица. Не, не съм се вързала. Забавлявах се.  

13. Всеки път като се обвържеш започваш да си задаваш хиляди неудобни въпроси. Някой от тях са: „Тя ли е?”, „Наистина ли е тя?!”, „Колко време ли ще трае връзката ми този път?!?”, „Дали ще я харесвам все още, след като я опозная по-добре?!!?”, „Абе тая защо така прави като знае, че не ми харесва?”, „Дали е обърнала внимание на това след като я помолих най тактично, 10 пъти!!?!”, „Има ли някакъв начин да я накарам да се кротне малко?!??!?!”, „Дали връзката ми не се развива по-бързичко от колкото ми се иска?!!?!?!??!?!”, „Дали не е по добре да се разделим??!?”, „Как да и кажа, че трябва да се разделим?”, „Дали да не почакам месец, два?!!!!??!”, „Дали няма да я нараня твърде много?!!!!????!??”, „Как ли ще го преживее??!?!??!?”, „Какво да направя след това, за да останем приятели?!??!??!?!?!??!?!” , Ааааааааааааааааа!!!##@*$&#&”.
Когато си необвързан всичко е много по-простичко и по-спокойно. Вълнува те само едно:
Кога ли отново ще срещна любовта?
14. Ако си бил достатъчно време необвързан, представата за предишните ти връзки се изкривява и започваш да ги възприемаш, като положителни преживявания.
15. Имаш време за всичките си приятели и можеш да излизаш с тях, когато си поискаш без да искаш разрешение. Супер!!! Те обаче нямат време за теб защото са „обвързани”…
16. Не се налага ежедневно да бъдеш лицемер. Всеки от вас е чувал въпроси като: „Харесва ли ти яденето, което сготвих?”(Прекрасно е!!!), „А искаш ли да ти сипя още малко?”(Оу! С удоволствие, но не мога повече. Остави ми го за утре.), „Не мислеш ли, че дупето ми е много голямо?”(Ами да, но пък ти отива.), „А гърдите ми не са ли прекалено малки?”(Струва ми се, че колкото повече ме питаш, толкова по големи стават.), „Обичаш ли ме?”(Винаги съм те обичал. Даже и преди да се запознаем. Тогава даже повече!!!) „За какво си мислиш в момента?”(Ооо!За теб!!! Винаги за теб…).
А вие напълно искрено ли отговорихте? Ххахаха! Спокойно… предполагам това е нормално.
17. Можеш да обърнеш нужното внимание на хората от противоположния пол без „някой” да те критикува след това и да изопачава фактите.
18. Хората с които трябва да се съобразяват са със 100 по малко: Нея и всичките и познати и роднини.
19. Проблемите ти са със 100 по-малко: Нейните и тези на познатите и роднините и.
20. Цялото легло е за теб. Никой не ти дърпа одеялото събота сутрин с думите : „Хайде ставай! Проспиваш си живота!”
21. Можеш да си позволиш лукса да заспиваш веднага след като си правил секс.

1. Можеш да се обвързваш с неограничен брой лица за ограничено време, примерно за час, ден или седмица. Над месец вече не се брои за необвързаност.
2. Няма пред кого да се чувстваш виновен и гузен, когато действаш според точка 1.
3. Преустановяването на отношения с лицата от точка 1 не води до съдебни процедури, оспорване на собствеността над недвижимите ти имоти и изнасяне на половината ти покъщнина.
4. Научаваш се да си независим и себедостатъчен, което прави живота като цяло по-лесен и ведър.
5. Можеш да живееш сам.
6. В резултат на точка 5 можеш да се прибираш призори, да злоупотребяваш с храна, алкохол, секс, да медитираш чисто гол на средата на хола, да ядеш непрекъснато чесън или да гледаш порно с усилен докрай звук – без никой да ти прави забележка или да те гледа със сподавен укор.
7. Няма кой да ти рови из хард диска и да ти заема мястото на любимия ти диван.
8. Имаш повече свободно време.
9. Сам контролираш месечните си доходи.
10. Намираш предметите вкъщи там, където си ги оставил.
11. Имаш по-смислени връзки, защото се поддържат от реален, а не формален интерес.
12. Имаш повече избор, включително избора да спреш да имаш избор (за разнообразие).

Първоначално възнамерявах да обявя начална цена 50 стотинки и да тропна с токче, за да отбележа момента на старт на наддаванията. Парите смятах да използвам за благородната цел да върна жеста на жабопринца и да му изпратя букет по куриер. Но се отказах от идеята. Защо пък да го правя в негово име! С какво толкоз е заслужил. По-добре да го направим в името на Истинското Забавление!

Условията:
Изпратете като коментари вашите доводи на тема: “Предимства на необвързаността!”
Те ще бъдат публикувани под номер на сайта, за да не тънат в небитието на коментарийните ленти.
Сергията затваря на 20 Юни - лятното слънцестоене.  Тогава жури в неизвестен засега състав ще прегледа всички отговори и ще ги оцени по точкова система от 1 до 10. Така собственикът на коментара, спечелил най-много точки, ще получи фанелката. На посочен от него конфиденциален адрес. Ако победителят е мъж… мога да напръскам фанелката с някой от парфюмите ми, да я мацна дискретно (но все пак видимо) с черивло и да добавя косъм от косата си за автентичност.

Очаквам вашите доводи! С нетърпение при това!
ЯНА ШАРАНА
(все още жрица в оставка)

Бивши съпрузи, затънали в самосъжаление астролози, и три невъзможни каузи – моралист, гей и монах – всеки си беше тръгнал с по един живот. Тук е мястото да отбележим, че невъзможните каузи бяха съвсем, ама съвсем възможни поради простата причина, че и тримата си бяха ментета. Надали затвърждаването на убеждението ми, че мога да имам всеки мъж, който пожелая се крие в моята уникална и неустоима женска същност… По-скоро в глупостта ми да пилея щедро животи и неприятния ми навик да се задълбочавам както корените на всяко дърво биха направили – да се впият навътре в земята, за да нахранят и ствола и листата и цветовете, и плодовете… Корените са мъдри, но на палавите, потрепващи при всеки лек гъдел на вятъра листа на дървото им се струва, че няма по-голяма тъпня от това да се ровиш в тъмнината и да другаруваш с червеите.

Вероятно много силно съм искала Магията, вероятно съм я заслужила с нещо, защото при поредното си грандиозно обръщане в небесата Меркурий - Трикстерът, Магьосникът – ми показа последния завой на лабиринта зад който ме чакаше мистър Мисисипи, загърнат в своя скромен цинизъм и готов да ме стопли в прегръдските си. Вече съм вън. На чисто, на равно, на бяло, на моя си земя… И от онази нощ насетне не са спрели да се случват чудеса.

Първо, попаднах на една статия, написана от мъж, която си е направо възхвала на женското начало. Така пише Йовко Ламбрев в своето Усещане за жена:

Еманципацията и феминизма са вид рефлективна съпротива. Те са закъснелият резултат от горенето на вещици, от игнорирането на хармонията, от войната на половете. Жената няма нжда да е силна и властна, ако светът не я провокира да е такава. Жената, при нормални условия, е пазителка на хармонията.

И още:

А за еманципацията - банално тъпа тема, която префърцунено зае повече място отколкото имаше значение. Истинската тема е за онзи стремеж към хармония, където еманципацията не върши никаква работа. Силните жени са нещо важно - чудесно е, че съществуват - възхищавам се на някои такива, но ако се загуби онзи баланс, онази граница, след която женствеността изчезва… за какво е всичко… Не вярвам истински на жени, чийто сълзи не съм виждал с очите си. Няма нищо лошо в това една жена да бъде слаба и да го покаже. Но жената-фелдфебел е за някой друг тип мъже - със сигурност ги има. Както и такива, чието усещане за жена е усещане за финес и за нежност - аз лично нямам никакви притеснения да го провокирам.

Доплака ми се някак – този мъж такива хубави неща за жените написал…, а аз в моя блог плюя по мъжете вече цяла година. Че не съм била поставена в нормални условия – не съм, че им е било удобно да съм силна – било им е, че страховете и малодушието им са се оказвали далеч по-м