Това е първата (и надявам се съвсем не последната) творба в новата категория в Шараните: Съучастници в прелъстяването. Нали знаете, че на писачите, за да пишат им трябва я муза, я муз – нещо, дето да ги пали отвътре, да ги дърпа нанякъде (желателно до белия лист или до компютъра)… А музите и музовете са много капризни. Не идват, когато ти трябват, но пък когато имаш работа… гледай какво става. Дуднат ти в ухото докато не вдигнеш ръце и не се предадеш.

Личният муз на писателката Ерика Джонг е… демон. Препоръчвам грещо на всички пишещи души последната й книга “Прелъстяване на Демона”.

Моите лични съучастнички в прелъставянето на музовете (и убеждаването им да ни съдействат да пишем, когато искаме и на каквато тема искаме) са две прекрасни жени: Зюмбюла и Луци (от Луцифер). Първият ни опит в начинанието беше посветено на Демоните. Резултатите:

• моето Събличане на демона
• Демон на Зюмбюла
• Демон и Demonic на Луци

На картинката: Жена-демон by Ashlie

Денят се познавал от сутринта. Е, ако съдех по главоболието си, този
ден щеше да е доста тежък. Вече почти бях започнала да свиквам с
болката, но все още не можех да свикна с виденията. Успях да намеря
само едната джапанка под леглото. Здраве да е! По пътя към банята се
блъснах в масата. Заболя ме, кутията с корн флейкс падна и
съдържанието й се пръсна по масата с неприятно шумолене. Още една
синина на бедрото ми – пак здраве да е! Да не би пък да има кой да ми ги
брои.

Светлината в банята се оказа прекалено силна. Нахлу с болка в
изтерзания ми мозък. Наплисках лицето си и се постарах да отделя поне
2 минути на зъбите си. Хвърлих поглед към огледалото и не видях нищо.
Само тъмно зеления шал, с който го бях закрила – при това прилежно
изгладен. Все забравям, че съм покрила огледалата, защото Тя се
появяваше и там. Всички повърхности в дома ми, които можеха да
отразяват светлина бяха старателно покрити. Страх ме е от тези
видения, Тя ме преследва, все едно иска нещо от мен. А аз не мога да
направя нищо…

Всъщност опитах. Престраших се и първо отидох на невролог – заради
главоболията. След заключението, че нищо ми няма и съм достатъчно
здрава, че да няма причина за главоболията ми, си признах за виденията.
Невроложката веднага ми препоръча свой колега – психиатър. Трябваше
ми една седмица, за да се престраша да позвъня и да си запиша час.
Той ме гледаше с поглед, от който ми призляваше още повече. Все едно
чете мислите ми. Попита ме от колко време имам видения. От 11
месеца и 18 дни. Разпита ме какви са отношенията ми с родителите ми.
Нормални, те са нормални хора – за разлика от мен. Не съм чувала някой
от тях някога да е имал видения или да е ходил на психиатър. Имали ли
са семейни проблеми? Че кой няма. Имаш семейство – имаш проблеми.
Нямаш семейство – пак имаш проблеми. Проблемите са единственото
сигурно нещо, с което ще се сдобиеш в живота си. Достъпни са за всяка
една възраст. Той продължи. Имам ли гадже? Не, имах съпруг. Изнесе се
преди две седмици защото не бяхме правили секс от 8 месеца и 23 дни.
Мисля че се отказа да чака да се “съвзема”. Аз съм труден характер. А
може и да си е намерил друга – откъде да знам. Не съпруг, гадже имам ли
си? – ей, продължава да настоява! Не е ли очевидно, че ако не мога да
правя секс със съпруга си няма да мога да се справя и с гадже. Сега пък
започна да ме разпитва какво ме притеснява в секса, защо не съм искала
да правя. Айдеееее, ще вземе да излезе, че имам сексуални проблеми.
Имам видения, бре човек, при такива видения и на теб секса, че и много
други неща ще ти минат на заден план. Поредният несвързан с темата
въпрос – как разтоварвам стреса, спортувам ли? Не, чета. Какви книги
чета? Ами не съм ли знаела, че Достоевски бил луд, шизофреник. Ето ти
проблем – не чета правилните книги. Той ако знае още колко неправилни
неща правя… Май е безсмислено да си говорим. Изписа ми хапчета и след
седмица на контролен. Да обаче виденията не изчезнаха. Изчезнаха
хапчетата. Не помня къде ги сложих, а не ми се връщаше обратно в
този кабинет, където миришеше на тиха лудост, не и пред този
унизително проницателен поглед! Да приемем, че съдбата искаше от мен
да се справя сама. Трябва да се справя сама. А само преди година бях
напълно нормална и обикновена жена.

До момента, в който я срещнах. Нея. Имах записан час за 15:30 при
фризьорката. Пристигнах точно на минутата – винаги съм точна – но
столът се оказа неприятно зает. Извини ми се и обясни, че набързо
подкастряла една приятелка, ей сега ще приключи.
Седнах с наранено достойнство на стола до вратата. Съществото,
което фризьорката “подкастряше” можеше спокойно да й бъде приятел, а
не приятелка. Едно на нула за мен. Аз определено приличам на жена, дори
нося поли, при това къси, защото смятам, че имам хубави крака. Но
онази зад огледалото… направо да ти стане жал за нея. Дори самата тя
изпитваше затруднения да гледа собственото си отражение и затова
пулеше и въртеше очи, издуваше бузите си и пуфтеше като изпускаше
нервно въздуха. Какво ли би накарало някоя жена да заличи всичко женско
в себе си. Да се превърне… в същество. Кльощаво, леко прегърбено, с
тясно, изпито лице и разбира се добре “подкастрена” мъжка прическа.
Мразя да ме пререждат! И после аз трябва да седна на същия този
стол?! Ами ако е заразно…

Тя стана и се изниза тихичко, не се погледна в огледалото, но не
пропусна да благодари на фризьорката и да й каже, че я е подстригала
“просто прекрасно”. На тръгване се обърна с лек, едва забележим поклон
към мен. В този момент не изглеждаше реална. Така се покланяха само
по филмите и то онези галантни безвъзвратно изчезнали в миналото
кавалери от изисканата френска аристокрация. Предполагам и
актьорите, които играеха в тези филми – но, сигурна съм, само след поне
сто неуспешни опита преди това. А тя го направи с лекота. Поклони се
и каза: “Извинете ме, госпожо, понякога времето лети по-бързо и от
любовта.”
Усмихнах се накриво – толкова ли пък стара изглеждам, че да ми казва
“госпожо”. После се сетих за халката на пръста ми. Явно съществото
имаше бърз поглед и светкавична преценка. “Имате много красива коса” -
добави съществото и протегна към мен дългите си, тънки пръсти,
докосна края на косата ми. Дръпнах се много рязко и един косъм увисна
между пръстите й. За да не изглеждам прекалено груба или за да се
измъкна от неловката ситуация казах само “Благодаря, боядисвам я от 4
години.” (Броя на месеците и дните си ги запазих за себе си – да не съм
длъжна да й давам отчет!) Тя каза “Довиждане!” на въздуха и тихо
изчезна. Почувствах се притеснена сякаш току що бях ухажвана от
някой мъж, стори ми се, че всички се взират в мен. Изчервих се, от
което ми стана още по-неудобно.

Аз съм човек, който се грижи за себе си. Сама си правя маникюра, но
ходя на фризьор всеки месец. Когато следващия месец посетих
фризьорката си, на вратата имаше некролог с образа на съществото -
от някой период, в който е имало по-дълга коса, но в никакъв случай не е
изглеждало повече жена. Починала внезапно. Преодолях любопитството
си – не попитах фризьорката кога и как е починала. Тя не носеше нищо
черно – нито шалче, нито лента прегъната на две и закачена с карфица…
нищо, което да показва, че съществото й е било достатъчно близко, че
да скърби по него. Малко по-късно същата вечер се хванах, че мисля за
Нея, че в мозъка ми се блъскат странни мисли – кога ли се е случило? Как
ли се е случило? Дали пък не се е самоубила заради начина, по който
изглежда? Заради това, което я е накарало да изглежда по този начин?
Ами ако е била болна от неизлечима болест, от левкемия например… и
затова да е изглеждала така? Дали е страдала, когато е умирала?
Опитах се да се отърся от тези мисли, но те ме събудиха и през нощта,
и на следващия и на по-следващия ден. Мразя, когато губя контрол. А
губех контрол над собствените си мисли. И чувства. А чувствах вина, не
знам защо – може би защото бях реагирала толкова негативно спрямо
същество, на което му е оставало толкова малко да живее.
След около седмица започнаха и виденията. Първият път я видях в
отражението на една витрина. Стоеше малко зад мен – същата като
във фризьорския салон. Усмихваше се. Изкрещях и се обърнах рязко – зад
мен нямаше никой. Нормалните минувачи ме изгледаха с презрение.
Започнах да я виждам във всички огледала, в отражението на стъклата,
дори на локвите. Спрях да крещя, защото вече я очаквах, но се плашех.
Плашех се всеки път. А тя се променяше. Пред очите ми се променяше.
Кожата й стана по-бяла и гладка. Косата й растеше и падаше на тънки
кичури пред лицето. Тялото й постепенно загуби очевидната си
ръбатост и заприлича на изваяно, много близо до крехкото
съвършенство на порцелана. Винаги беше облечена в черно. Черни кожени
дрехи прилепнали към тялото й, в много рязък контраст с бялото лице и
ръцете й. Винаги ме гледаше. И в погледа й винаги имаше… възхищение,
обожание. Не познавам мъж, който да ме е гледал така. Дори за една
секунда. А аз се страхувах все повече и повече. И в същото време бях
обзета някакво ужасно, парадоксално, непреодолимо желание да я докосна,
да се уверя че е истинска или да се уверя в нейната илюзорност. Всеки
път, когато се обърнех пространството зад гърба ми беше празно и
пусто.

Измъчвах се. Да. Много се измъчвах от тази немислима, нереална
ситуация. Имаше моменти, в които я гледах – въпреки ужаса си – и исках
да ме докосне с тези тънки, бели пръсти. Понякога наистина исках да
бъде истинска.

Започнах да я сънувам. Протягах ръце към нея, а тя ме гледаше с това
извънземно обожание, но не се приближаваше – все едно ме гледаше през
прозореца от някакъв друг свят. Беше спокойна. Никога не говореше.
Боже, как копнеех една дума да каже поне. Сутрин се събуждах изпълнена
с гняв и отвращение – и към нея, и към самата себе си! Как ми се искаше
кучката да проговори, да ми даде обяснение какво по дяволите прави в
мозъка ми!!!

Когато насъбрах достатъчно гняв и омраза към нея, закрих всички
огледала и огледални повърхности в дома си, за да не мога да я виждам и
тя да не ме вижда (щом е толкова хитра!) Пуснах щорите. Останах
сама, доброволен затворник. На какво? На болния си мозък, на страстта
си към някаква непозната? Днес е 23-тия ден. Изключих телефона. То и
без друго дори съпруга ми не ме търсеше вече. Правеше се на сърдит. Ей,
този свят е пълен с хитреци! Много са важни, много им е удобно да се
разхождат с кубинки по душата ми.

Загасих лампата в банята. Стори ми се малко странен мрака в стаята.
Нали уж беше сутрин… Сигурно навън вали. Надникнах под ъгълчето на
едната щора. Никаква сутрин! Навън беше вечер. Нямам обяснение.
Нещо съм се объркала. Или съм спала цял ден или… Има ли изобщо
някакво значение. По улицата минаха някакви хлапетии загърнати в
черни наметала, лицата им бяха омазани в бяло – вероятно трябваше да
приличат на черепи. Счупиха някаква бутилка и се изкикотиха
пронизително. Мозъкът ми реагира на секундата. Твърде много неща му
се насъбраха – оказа се вечер, а не сутрин, при това очевидно има
достатъчно ентусиасти, които “празнуват” Хелоуин като се правят на
идиоти и се опитват да плашат гълъбите по улиците. Замислих се дали
гълъбите спят нощем. Гълъбите. Чувах ги сутрин как се ухажват. Живея
на последния етаж, гълъбите са точно над мен. Някой беше ли казал
нещо за гълъбите и любовта… Прилоша ми. Едвам стигнах до леглото и
точно, когато си мислех, че ще се стоваря върху матрака, паднах пред
него. Ударих си главата. Много ме болеше, но продължавах да си мисля за
гълъбите и любовта. После всичко стана тихо. Прекалено тихо. И
болката изчезна. Отворих очи. Болката беше изчезнала, но Тя беше тук.
Много близо до лицето ми. Пръстите й се плъзнаха по косата ми.
Наведе се над мен. Устните й почти ме докосваха. Не усещах дъха й,
беше просто присъствие – дяволски истински, толкова желано. “Целуни
ме!” – казах ли го или гръдния ми кош го изграчи. Исках ли да го кажа?
Предавах се. Не можех повече да понасям липсата й. Тогава…устните й
се сляха с моите и всичко потъна в най-красивия, най-топлия и желан
мрак…

Запалих лампата в банята и се шмугнах предпазливо, като крадец. Трябва
да свикна с обстановката. Позната ми е, но не напълно. Дръпнах зеления
шал от огледалото и се огледах. Уф, колко съм бледа, но пък тялото ми
си го бива. С него ще имам далеч по-големи шансове от предишното. Би
трябвало да се чувствам щастлива, нали? Озъбих се на огледалото.
Лелеее, и усмивката ми е хубава. Нямам търпение да изляза от тук.
Включих телефона и набрах номера на фризьорката. Жалко, че не можех
да й кажа истината. Приятелите трябва да се щадят. Записах си час за
същия ден. Беше ми много приятно да чуя гласа й. Щом затвори
слушалката казах с новия си глас мнооого загадъчно: “Понякога времето
лети по-бързо от любовта.” Беше ми любима фраза. Само че… при
създалите се обстоятелства мисля, че трябва да я сменя. Понякога
любовта ти дава време. Добре ли звучи? Или понякога любовта ти дава
нов живот. Всъщност понякога любовта ти дава ново тяло. Но да не
навлизаме в подробности. Важното е, че приказките не лъжат. Щом
принцесата се влюби в звяра, той се превръща в принц. Е, понякога и в
принцеса.