Шараните

Аз съм Деметра. Тя е Персефона. Тя е моя дъщеря. Танцуваме. Тя е целият ми свят. Аз не просто я обичам. Боготворя я, макар самата аз да съм богиня. Тя е всичко, което имам. Тя е всичко, което съм искала да бъда, но което никога не съм можела да бъда. Толкова е игрива, нежна, невинна, чиста, съвършена… Искам да танцуваме до безкрай, не искам да изпускам ръката й. А тя непрекъснато се разсейва, оглежда се наоколо, всичко й е интересно – и шумоленето на дърветата, и пеенето на птичките, и цветята… Хващам я за ръка и я връщам към себе си, за да танцуваме. Искам да танцуваме до безкрай, не искам да изпускам ръката й. Но не искам да ме мрази, защото съм я лишила от радостта да слуша шумоленето на дърветата, пеенето на птичките, от уханието на цветята… Пускам я… Гледам я отстрани, прекрасна е, съвършена… Задрямвам… Сънувам… Някакъв трясък, някаква сянка, над нея… Кошмар… Отварям очи… Нея я няма… Кошмарът е реалност… И аз крещя и хвърлям всичко, попаднало на пътя ми. Изпитвам единствено желание да унищожа света, защото нея я няма в него. Щом нея я няма, не ми трябва свят. Аз съм богинята на плодородието, затова ли създавах, затова ли раждах, затова ли се грижих… Аз съм една самораждаща, самосъздаваща, самотворяща богиня, не е ли тъжно? Никой не ми е нужен, за да го правя. Аз съм нужна на света. А аз исках единствено нея. Аз обичам единствено нея. Само тя ми даваше – любов и радост. Какво ми остава сега? Крещя и чупя… После се уморявам и само крещя, свита на две, на пода…
Тогава идва Зевс… И ме пита защо плача? Защото той я взе? Кой той? Ами брат ти – Хадес, той я взе и сега… какво ще стане с нея, какво ще стане с мене? Можеш ли да ми помогнеш?
Можел. Е, те всички мъже така казват, ама този е върховния Бог, тъй че му имам доверие някакво, все пак. В мен се ражда някаква надежда и аз гледам в посоката, в която се отдалечава той. Пещерата. Гърбът му крие какво се случва, но накрая ето, той я води – моята дъщеря, моята Персефона, към мен. Тичам, прегръщам я! Боже, колко съм щастлива. Танцуваме, но… какво спъва танца ни? Тя е завързана. Веригата (така я виждам аз) я свързва с пещерата, с входа към царството на мъртвите, към омразния Хадес. Той дърпа веригата, опъва я и тя няма друг избор освен да се подчини, разделяме се с много мъка, протегната й към мен ръка ме наранява… И аз нямам друг избор, но съм… прекършена, самотна, вечно самотна…

Опитвам се да се справя с мъката и самотата си. Знам, че тя ще дойде. Чакам я с нетърпение. Тя идва, прегръщам я, танцуваме, но е някак… разсеяна, някак различна, някак… отдалечена. После едва усетила, че веригата помръдва тя тръгва обратно към съпруга си. Знам, че няма друг избор, освен да се подчини. Разделяме се, в мен има повече мъка, отколкото в нея. И аз нямам друг избор, и пак съм… прекършена, тревожна, уплашена… Обича ли ме още… Какво става с нея там долу, това сякаш е … един друг свят, до който нямам досег, който ми е напълно чужд. Близостта, страстта, съпружеството, мистичното сливане на мъжкото и женското… Чужди са ми. Аз съм една самораждаща, самотворяща, самотна богиня…

Опитвам се да се справя с тревогите си, опитвам се да приема това, че тя ще идва при мен и пак ще отива при него. Въпреки, че е несправедливо… Чакам я с нетърпение, чакам я с такава любов, а тя… Тя се бави. Викам я, не идва, поглежда, но не идва… сякаш… е заета с нещо… Викам я пак, пак не идва. Тропам с крак. От нетърпение, ама и защото съм изнервена. Най-накрая тя тръгва, но първата й крачка е с гръб към мен, разделя се с него… сякаш, държи ръцете му… сякаш, страда, че се разделя с него…сякаш… Сърцето ми е съкрушено, отивам и я дръпвам за ръката. Прегръщам я, искам да й покажа колко много я обичам, колко много означава за мен, колко всичко означава за мен, колко никой друг на този свят не може да я обича както мен… Тя е някак далечна, тъжна, замислена… После… тръгва още преди Хадес да е дръпнал веригата, вече знам, че иска да е с него… Тя също се измъчва, виждам в погледа й, че се разкъсва. Моята протегната в празното ръка ме наранява. Победена съм. И нямам друг избор освен да приема това несправедливо разкъсване на душата ми. Аз съм една самораждаща, самотворяща, самотна богиня…

Някъде съществува един автор, съчиняващ романа на живота ни, и то така, че чрез привидно случайни събития се разгръща истински сюжет, незнаен за нас.

От дете ме тревожи мисълта, че много искам да напиша нещо, но всичко вече е написано. При този вътрешен блокаж, не ми оставаше нищо друго освен да консумирам книгите. Хранех се с приказки, истории, романи, митове… После един психиатър ми каза, че не съм чела правилните книги и затова съм финиширала с грандиозна депресия. Аз обаче смятам, че той греши.

„Животът се храни с живот, няма как. Първият му закон гласи – или аз ще изям теб, или ти ще изядеш мен; а за съзнанието този проблем е доста трудносмилаем. Това изхранване на живота с живот – тоест със смърт – е било в ход милиарди години, преди очите да се отворят и да осъзнаят какво става, дълго време преди Homo sapiens да се появи във вселената. Жизнените органи са еволюирали така, че да зависят от смъртта на други създания, за да продължат съществуването си. Тези органи имат импулси, за които нашето съзнание дори не си дава сметка; когато ги осъзнаем, можем да изпаднем в ужас, че кошмарът „изяж или ще бъдеш изяден” представлява собствената ни същност.
Въздействието, което този ужас – това чудовище, наречено живот – оказва върху едно чувствително съзнание, е колосално. Животът е страховита сила и ако не беше така, нас изобщо нямаше да ни има. Първата функция на един митологичен ред е била съзнанието да се примири с този факт”
Джоузеф Кембъл

Поглъщах митичните образи, а те на свой ред ме поглъщаха. След сблъсъка ми с психиатъра, с който не се съгласих, станах астролог. Бях приела неизбежността на битието, но изпитвах силна потребност да разбера какво го движи.

„Втората функция на митологията е да представи картина на космоса, която да подхранва чувството на мистично преклонение и да обяснява всичко, с което влизаме в досег в заобикалящата ни вселена.”
Джоуезеф Кембъл

След сблъсъка ми с астрологията, която ме накара да се преклоня пред гигантския космически часовников механизъм, се поддадох на изкушението да го използвам в живота, да обясня на другите как работи, да им дам възможността да чуят тиктакането е да откриват в този звук чудото на съществуването си. Така станах консултиращ астролог.

„Третата функция на митологичния ред е да утвърждава и поддържа определена социологична система: общ за всички набор от правила на поведение, повели и забрани, на които конкретната социална единица се осланя за съществуването си.”
Джоузеф Кембъл

И тогава се сблъсках със себе си. Грандиозен сблъсък, последван от нова грандиозна депресия. Разпад. Поглъщане. Бездна. Тръгвам назад по собствените си стъпки. Аз съм продукт на обществото, но то се променя. Опитах се да се справя с ролята си, но тя се променя. Единствения закон е промяната, единствената реалност е движението. За какво да се хвана? Как да се променя? Но да остана себе си? Как да изчезна и пак да се родя? Как да премина от живота през смъртта към нов живот? Пък и нямам много време за губене.
Това, че съм астролог, не ми помагаше, никак даже…

„Четвъртата функция на митологията е психологическа. Митът трябва да преведе индивида през различните етапи на неговия живот, от раждането, през зрелостта и старостта, та чак до смъртта.”
Джоузеф Кембъл

Щом има път, тръгвам…

„Влезте в гората откъм най-тъмното място, където няма пътека. Има ли пътека, то тя е чужда; всяко човешко същество е неповторимо явление. Идеята е да намерите собствения си път към блаженството.”
Джоузеф Кембъл

И без път, тръгвам …