Шараните

The Phantom Menace 
Къде съм? Трябват ми координати. Някакви. Каквито и да е. Искам да се локализирам. За да съм сигурна, че не сънувам. Къде се намирам? 37.5 години след раждането ми, 14.8 години след раждането на първия ми син, 5.3 години след раждането на втория, 13.9 години след лицевата пареза, която ме беляза с известна абнормалност, 9.6 години след първия ми развод, 2.8 години след втория, 1.6 години след Голямата Любов, 1.1 години след златните пантофки, 0.9 години след падането на Вавилон, трима мъже след двата стола, 5 чифта обувки след Драмата, 23 минути преди изгрева на слънцето, 30 сантиметра от монитора на лаптопа… Аз съм тук и сега. И защо още не ми е ясно къде съм?!!!!!?! Ето на това му се вика Диагноза!
-          Яна, трябва ти терапия? – подмята гласът на разума (оня дето и без друго не го слушам).
-          Пак ли? – настръхвам аз.
-          Е, аз само предлагам. – смотолевя разума и заочва да брои овце.
Почесвам се зад ухото. ЗНАМ, че нещо не е наред, ама какво? ЗНАМ, че трябва да направя нещо по въроса, ама какво? Само не и терапия, Господи! Не ми причинявай това!
 
Хрумва ми, че трябва да сменя координатите – с надеждата, че това значително може да подобри тъпата ситуация. Ставам. Обличам се. Лилаво ми е. Обичам да ми е лилаво. Гримирам се. Златно. И златно обичам да ми е. Оглеждам редицата обувки в шкафа. Златните пантофки ми се виждат най-приемливи. Въпреки че са от миналата година. Любими са ми някак. Обувам ги и тръгвам към Мисисипи. По-точно към Голямото Сърце на Мисисипи. Обичам го този човек, какво да направя!

Купувам бутилка вино. По пътя му звъня на мобилния. Аз съм възпитано момиче, не се натрисам съвсем внезапно. Мисипи обаче хич не е вдъхновен от плановете ми:
- Амииии… не точно тази вечер… ще идва една мацка дето ми е за ебане… и ако и ти се появиш… ще се получи неудобно… Аз при първа възможност ще те поканя… Обещавам…
Оооо, чували сме ги тия. Милата мацка тя, милият Мисисипи… Защо си такава кукувица, бре Яно, да плашиш момчето…с тъпите ти идеи… К`во ти пречеше като ти се пие вино да си го пиеш сама! Добре де, ама сега какво – той и Мисисипи ли е започнал да ги дели жените на такива дето стават за ебане и такива дето не стават… Аз определено съм във втората графа, поради статута ми на духовно извисена приятелка, а и поради факта, че съм с много (х) години по-възрастна, а и с цели две деца. То в началото малко боли да ти го съобщават със съчувствен тон час по час, ама после някак си свиква човек… Целият свят е пощурял по това е…е, а аз… аз… Ах! Ето го! Ето го проблемът, хванах го, мамицата му. Ееей, как изскочи от самосебе си – като заек от шапка! Ето какво не е наред – целият ми интерес към секса се е изпарил, а дори не съм разбрала кога! И сега какво ще правя!

За малко да се разплача насред площад „Славейков”. Затова – троп, троп – със златните пантофки се дотътрузям до McDonalds. Там поне работят до късно. Купувам си кафе и пай с кайсии, сядам на една маса в едно тъмно ъгълче – да си мисля, да си се самосъжалявам на воля и да си правя изводи и заключения.