Шараните

Тази приказка е посветена на племенника ми – Скорпион. 

В онези далечни времена кралете били по-скоро воини, отколкото капризни тирани, строяли крепостите си в непристъпни скалисти местности и единственото, което ги вълнувало било по-скоро да осигурят наследник на своя престол, защото не се знаело кога ще е следващата битка, а още по-малко – кой ще победи.  Eто защо кралят на това приказно кралство празнувал седем дни и седем нощи раждането на своя първороден син.  Той бил толкова щастлив и толкова развълнуван от дългоочакваното събитие, че само миг след като зърнал новороденото дете, изтичал задъхан по стъпалата на най-високата кула.  Там в една малка стаичка, сгушена под самия покрив, дремел кралският предсказател.
Кралят нахлул в стаичката и извикал:
- Роди ми се син, точно както ти предрече.  Сега кажи ми каква ще бъде съдбата му!
Предсказателят бил много стар, но и много мъдър.  С помощта на бастуна си той се дотътрил до широко отворения прозорец и вперил поглед в блесналите на небосклона звезди.  Кралят напрегнато следял всяко примигване на уморените му клепачи, опитвайки се да разбере какво са прочели очите му.  Но нито една бръчица не трепнала по лицето на стареца, нито една искрица не озарила здрача в погледа му.   Най-накрая предсказателят рекъл:
- Твоят син ще бъде толкова красив, че всяка жена, която го погледне ще се влюбва на часа в него.  Пази го от Нощта, тя е жена, тя е силна и може да ти го отнеме.  Това е всичко, което мога да ти кажа.
По онова време всички вярвали, че Денят и Нощта са могъщи исполини, които враждували помежду си и непрестанно се гонели, за да си отмъстят.  Старите хора разправяли, че Денят, който идвал винаги от изток, е млад и красив мъж наметнат с изтъкано от светлина наметало, а на главата си носи корона от злато.  За Нощта разказвали, че е грозна старица, която припълзявала сякаш от нищото и хвърляла върху света плътен тежък плащ чернота.  Всички се страхували от нея и никой не смеел да замръкне навън.
Ето защо думите на стареца посадили семето на тревогата в бащиното сърце.  Кралят наредил да зазидат прозорците на детската стая, та да не може Нощта да съзре малкия принц, ако случайно надникне вътре.  Наел също така една стара и грозна прислужница да се грижи за него.  Но нищо не успяло да уталожи страховете му.  Те вече били пуснали корени в сърцето му и сковавали радостта му.
А принцът растял здрав и щастлив. Никой никога не бил виждал по-прекрасно дете.  Клепките му били нежни и бели сякаш посипани със седефен прах.  В тъмните му очи проблясвали загадъчни светлини, а в ъгълчетата на вишневите му устни трептели усмивки, които се превръщали в най-звънливия смях чуван някога от човешко ухо.  Над високото му гладко чело падали къдрици с цвят на лешник и с копринена мекота.
Придворните дами на кралицата, а и самата кралица, се захласвали по него.  Обсипвали го с ласки и лакомства, сърцата им преливали от радост при всяка негова усмивка, а очите им се просълзявали от скрит копнеж.  Цялата тази врява около детето още повече смущавала краля.  В нея той виждал потвърждение на думите на предсказателя и докато другите се радвали, той ставал все по-мрачен и по-навъсен.  Чашата на търпението му преляла, когато разбрал, че старата прислужница, която се грижела за сина му по цяла нощ го люлеела в прегръдките си вместо да го остави да спи в покритото с балдахин креватче.  В гнева си той наредил още на сутринта да изпъдят клетата жена от замъка.  Дори самият крал не бил толкова безсърдечен, че да изгони някой навън, когато там бродела Нощта.
За нещастие старата прислужница била вече напълно заслепена от красотата на малкия принц и сърцето й се късало само при мисълта, че призори трябва да напусне замъка и никога повече да не го види. Отчаяна, тя грабнала спящия принц в прегръдките си и хукнала навън, в мрака.  Стражите забелязали бягството й, но страхът от Нощта бил по-страшен от страха от краля им, затова вместо да я последват те пуснали хрътките по петите й.
Старата слугиня не успяла да стигне далеч, въпреки упоритата борба с невидимите горски храсталаци, които раздирали краката, ръцете и лицето й. Скоро чула зад себе си влажното хриптене на кучетата и разбрала каква ще бъде съдбата й.  Целунала принца, внимателно го поставила върху един широк клон, леко го привързала с парчета от разкъсаните си дрехи, та да не падне от него.  После се обърнала и тръгнала срещу зловещото, задъхано хриптене.  Кръвясалите очи на хрътките просветнали в тъмното, ноктите им свирепо раздирали земята и хвърляли пръст във всички посоки.  Щом съзрели жертвата си те се хвърлили върху нея с оглушителен лай. Тя дори не успяла да извика.  Ръмженето и лая на хрътките събудили принца и той се разплакал.  Плачът му се ронел като капки изворна вода в кристална чаша. Нощта, която вървяла наблизо, невидима под прикритието на плаща си, чула плачещото дете и магията на този звук я привлякла към него. Промъкнала се незабелязано до дървото и без да обърне никакво внимание на скимтящите от страх кучета, се надвесила любопитно над принца.  В мига, в който зърнала лицето му, окъпано от светлината на сълзите, Нощта се влюбила лудо в него.  Прегърнала го внимателно и го целунала, а черната й мантия прошумоляла, разтворила се като ветрило и обгърнала принца точно в мига, когато Денят надникнал иззад ръба на гората.  Целувката на Нощта обрекла принца на вечен мрак.  Мрак, който пуска корени в сърцето и сковава душата.
Колкото и да търсили на сутринта, кралските конници не намерили и следа нито от принца, нито от прислужницата.  Кралят се поболял, а кралицата се споминала от мъка. Целият замък потънал в скръб.  Никой не се смеел вече, никой не се усмихвал. Тогава Денят, който единствен знаел какво се случило онова утро в гората, решил да поправи причинената от Нощта несправедливост.  И тъй като не можел да върне на краля истинския му син, той сътворил едно момче от огън, въздух, земя и вода.  Вдъхнал му живот и го оставил в златна кошница пред портите на крепостта.
Кралят приел този дар с радост.  И през ум не му минало, че сам Денят е оставил момчето, но го дарил с любовта и с престола си.  Върнали се живота и радостта в кралския дворец. А докато момчето, сътворено от Деня, се учело да язди, да ходи на лов, да обучава бойни соколи и да се бие с меч, първородният син на Краля бродел из света на мрака ръка за ръка с Нощта.  И винаги, когато минавали покрай стените на замъка, сърцето на откраднатия принц трепвало, но и той самият не знаел защо…  А когато чувал лая на кучетата зад високите стени, кръвта в жилите му се вледенявала.  Въпреки това нещо силно го привличало към този замък и той мечтаел да види какво крият стените му – там, от другата страна.
Когато пораснал достатъчно, че да достига сам малкото отворче в масивната дървена порта, принцът се осмелил да надникне през него… За негова голяма изненада срещу му изникнало лицето на един от войниците на краля, който току що се бил хванал на бас с приятелите си след мощно напиване, че има достатъчно смелост да погледне навън, за да види дали наистина Нощта е толкова грозна и стара, колкото разправят.  Колкото и да бил пиян кралският войник, лицето на момчето му подействало като плесница:
- Господи, принца! –  възкликнал той и се строполил в несвяст.  Момчето се обърнало учудено към Нощта, която тихо изсъскала под плътната си наметка.
- Истина ли е? Принц ли съм? На това кралство? – попитал я той.
И Нощта му разкрила истината.  Не че той можел да я принуди да го направи – та тя била толкова могъща! Но в същото време толкова много го обичала, че сърце не й давало да го нарани като отрече или излъже.  От този миг насетне принцът, знаейки, че е кралски наследник, закопнял с цялото си сърце да се върне… и да властва като крал.  А не да бъде сянка на Нощта.  Знаел, обаче, че тя никога няма да го пусне да си отиде, тъй като го обичала прекалено силно. А любовта й била от онези любови, които лишават човек от свобода и го превръщат в роб.  И така принцът започнал да крои план за бягство…
Веднъж, както си вървели, той се престорил се на много тъжен, а когато Нощта го попитала какво му е, отговорил:
- Тъжно ми е защото не знам кога имам рожден ден. – Нощта повдигнала безпомощно рамене, защото и тя не знаела.  Принцът продължил: – Защото ако знаех щях да празнувам, а ако празнувах щях да имам подаръци.  А сега не мога да имам подаръци, защото не знам кога съм се родил… – и той се престорил, че хлипа неудържимо в шепите си.
Нощта, разбира се, не искала нейния любим принц да страда, затова веднага му дала пръстена, който носела на показалеца си – огромен черен камък, който дремел в гнездо изковано от черен метал.
- Ето ти подарък, достоен за кралски наследник! – казала Нощта. – В този пръстен се крие магия, която никой друг освен мен не може да развали.
- Каква магия? Разкажи ми.
- Ако завъртиш камъка наляво ще се превърнеш в черен като смола орел.  Завъртиш ли го надясно – ще придобиеш отново човешки образ.  А сложиш ли пръстена на ръката на друг човек, ще го превърнеш в малко семе, което всяка птица може да изкълве.  Но можеш да използваш пръстена само три пъти, преди магическата му сила да изчезне.
Принцът се престорил на ужасно щастлив, а и пръстенът наистина го заинтригувал. Благодарил хиляди пъти на Нощта за прекрания подарък и така тя не заподозряла нищо нередно.  Двамата продължили да обикалят света и да гонят Деня, или той да ги гони.  Много мислил клетият принц дали да не използва пръстена, за да избяга като волна птица от обятията на Нощта, но не смеел от страх да не би тя да стовари върху му друга, по-мощна магия.  Затова продължил да крои планове и да изчаква удобен момент за бягство.
Веднъж, точно след като се били отдалечили от замъка, принца извикал:
- Пръстенът! Няма го! Сигурно съм го загубил някъде. – и започнал да кърши ръце и да ридае.
- Трябва да е тук някъде, – казала Нощта – потърси го бързо.
Принцът се престорил, че търси, въртял се безцелно наоколо и хленчел.  А времето минавало…
- Сигурно съм го изтървал някъде назад, ще изтичам да го потърся – казал накрая и хукнал.
- Побързай!!! – извикала Нощта след него.  Денят всеки момент ще ни настигне.
Но принцът, естествено, искал точно това.  Затичал се назад с всички сили и не спрял, докато не зърнал сияйния венец на Деня да се подава зад близкия хълм.  Очите му, свикнали с тъмнината, изгаряли от болка.  Но принцът тичал, тичал и не спирал.  Най-накрая се озовал пред портите на замъка.  Силите му стигнали само колкото да потропа с юмрук по вратата, след което се строполил в несвяст на прага.
Кралските войници познали принца и пренесли тялото му в двореца, където кралят онемял от щастие при вида на сина си, който смятал за мъртъв от десет години.  Въпреки грижите на слугите, които се суетяли наоколо, той не се отделил от леглото на принца, докато той най-накрая отворил очи.  Тогава кралят го прегърнал силно и през сълзи му разказал за всичко, което се случило – за раждането му, за предсказанието, за изчезването му.  Но сълзите на краля били безразлични на принца.  Вкоравеното му сърце не било способно да изпитва нито любов, нито жал.  За него този старец до леглото му бил просто един непознат.  А и никак не бил доволен, че в двореца има друг принц, който през всичкото това време се е радвал на привилегиите, които по право се полагали на него – истинския първороден принц.
От този момент насетне животът в двореца не потръгнал добре.  Принцът бил мрачен и сприхав по характер.  Слънчевата светлина му причинявала болка и той заповядал да спуснат тежки пердета на всички прозорци в замъка.  Тежък сумрак се настанил из всички зали и стаи.  За себе си принцът избрал стая без прозорци, в която не прониквал дори лъч светлина и прекарвал там по-голямата част от деня.  Смехът в замъка секнал, защото дразнел слуха му и той забранил на слугите и придворните да се смеят или да говорят на висок глас.  Всички шепнели и стъпвали на пръсти.  Това наскърбявало дълбоко краля, но най-много от всичко го измъчвала омразата на сина му към доведения принц.  Той виждал гневните погледи, стаената злоба, стиснатите юмруци – но не знаел какво да направи.  Мъката му била толкова силна, че не след дълго той легнал болен и повече не станал.
Истинският му син му нито веднъж не дошъл да го види, сякаш изобщо не се интересувал от стария си баща.  За сметка на това доведеният принц всеки ден идвал в покоите му и прекарвал часове наред в опити да го разведри и развесели.  Постепенно изтляла любовта на краля към истинския принц и малко преди да почине той провъзгласил за наследник на престола другия – онзи, който го дарявал с грижи, обич и преданост.
Това, разбира се, вбесило принца.  Та той се върнал в замъка именно заради мечтата си да бъде владетел!
След смъртта на краля той се опитал да спечели военачалниците на своя страна и така ако може насила да вземе престола от доведения си брат, но не успял.  Никой в двореца не обичал мрачния принц, който с дни не излизал от тъмната си стая.  Никой не вярвал, че той може да бъде добър владетел.
Смъртна омраза впила корени дълбоко в сърцето на принца и се разраснала като гигантско черно цвете.  Той бил решен на всяка цена да отмъсти за причинената несправедливост и на всяка цена да се възкачи на престола, който му се полагал.  Но изчаквал подходящ момент така търпеливо, както преди години изчаквал удобен случай да избяга от Нощта.
Не след дълго новият крал обявил, че ще се жени и всички с нетърпение очаквали да видят избраницата на сърцето му.  А нищо не прави човек по-уязвим от любовта… Принцът потривал доволно длани и галел с благоговение пръстена, подарен му от Нощта.  Дори отишъл при брат си да изрази щастието си от предстоящото събитие – такъв лицемер бил той!
Но принцът не предвидил едно-единствено нещо – че и той, като всяко човешко същество, може да попадне в плен на любовта.  Щом зърнал лицето на бъдещата кралица, сякаш нажежено желязо пронизало сърцето му и то се свило от болка и завист. Цяла нощ не спал, а се гърчил в постелята си и в ушите му ехтели думите на Нощта от онзи далечен ден: “Можеш да използваш пръстена само три пъти, преди магическата му сила да изчезне.”  Като два демона се борели в сърцето му желанието за мъст и любовта, която взривила толкова внезапно душата му.
На другия ден, след сватбената церемония, той се приближил към кралицата, коленичил и рекъл:
- Като брат на краля, искам да изкажа своите най-искрени пожелания за щастие и да ти подаря един специален подарък.  Подайте ми ръката си, кралице. И затворете очи, подаръкът е изненада.
Когато прекрасната кралица затворила очи, той бързо нахлузил пръстена на ръката й.  За огромно изумление на всички присъстващи в този миг кралицата изчезнала сякаш погълната от някаква невидима паст.  Чул се само звука от пръстена, който паднал върху мраморния под.  Както бил коленичил, принцът го сграбчил, сложил го на ръката си и го завъртял наляво.  Мигом се превърнал в черен като смола орел.  Острия му поглед веднага забелязал малкото семенце на пода, грабнал го в клюна си и излетял през прозореца.
Денят, който, разбира се, наблюдавал сватбата на сина си, се разгневил от подлостта на принца и мигом превърнал краля в искрящо бял орел.  Усетил крилете си, той се понесъл след черната птица.  Настигнал я чак на ръба на кралството — там, където към небосклона се издигали стръмни, назъбени скали,  а в подножието им се ширела гъста гора.  Двете птици се сблъскали с крясък.  Вкопчили се една в друга.  Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове.  Часове наред продължила тази безумна битка.  Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта.  В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел.  Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце.  Още по-жестока и яростна станала битката.  Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц.  “Аз ще ти помогна” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата.  Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка.  Семенцето се изплъзнало от клюна му и полетяло надолу към зейналата паст на гората, под сплетените в смъртна схватка тела.  Осъзнали, че това, за което се борели е вече загубено, двете птици се стрелнали надолу и търсили цяла нощ между сухите листа, цветята и клоните.  А Нощта тичала след своя принц и го молела:
- Няма да намериш семенцето, то е прекалено малко, а гората прекалено голяма.  Върни се при мен и аз ще те обичам.  Завинаги.  Но принца не искал и да чуе…  Вбесена от безразличието му, Нощта грабнала вълшебния си пръстен и продължила наскърбена по своя вечен път.
Когато се уморили да търсят, двете птици кацнали на ръба на скалата и впили поглед в гората под тях.  Стояли и чакали – дни, седмици, години, опитвайки се да различат в новите тревички, цветя и дръвчета, красотата на онази, която обичали…
Чакали така – един до друг – докато кръвта в жилите им изстинала и сърцата им спрели да бият.  А от семенцето поникнало нежно цвете с прозрачно бели листа.  Денят го целувал, Нощта го попарвала.  То надигало главичка сякаш търсело някого, но освен един малък къс небе между клоните не успявало да види нищо друго…