Шараните

Коя съм аз?
Яна?
Авторката?
Луната?
Астроложка?
Откачалка?
Фантазьорка?
Грешница?
Майка?
Два пъти развеждана жена?
Изоставяна жена?
Незакриляна жена?
Уморена жена?
Просто жена?
Жена?
Жена в мъжки свят?
Или жена в свят, в който истинските мъже са голяма рядкост?
Не искам да живея в свят, в който мъжете бият жените,
Унижават ги.
Изнасилват ги.
Тъпчат ги.
Изоставят ги.
Искам да живея в по-хубав свят, такъв, в който има любов.
Ама коя съм аз, че да го искам?
Яна?
Авторката?
Луната?
Астроложка?
Откачалка?
Фантазьорка?
Грешница?
Майка?
Два пъти развеждана жена?
Изоставяна жена?
Незакриляна жена?
Уморена жена?
Просто жена?
Жена?

И с камъни да ме убиете за моите думи, аз пак ще се родя. Но не, за да бъда любимката на султана, музата на поета, жрицата в храма… Не…
Аз съм душата в материята. Имате ли сетива за мен?

От векове вървя по своя път. От векове Слънцето ме привлича в прегръдките си, а после се отдалечава от мен. От векове се стремя към него. Има ли любов по-вечна от моята?

Веднъж, отдавна, но не чак толкова отдавна… трябва да е било през 1951 година според човешкото летоброене, около 108 нови луни преди раждането на Вавилонеца, и 144 нови луни преди раждането на Яна, видях един белокос мъж приведен над лист хартия… Поглеждаше към мен от прозореца на каменния си замък, прехапваше перото си и продължаваше да пише. Ръката му се движеше трескаво, като в галоп и после пак внезапно спираше. И той вдигаше поглед към мен… Не се стърпях и надникнах в написаното. Мъжът пишеше „Отговор на Йов”*. Този мъж не беше нито свещеник, нито изследовател на библията, той беше лекар, помагаше на хората да излекуват душите си. Да, той знаеше много за човешката душа… А тази вечер се опитваше да излекува своята. От гнева, който беше пламнал в нея заради страданията на Йов. Заради несправедливостта на Бог, който не само, че се поддава сам на съмненията на Сатаната и подлага своя верен слуга на серия от катаклизми, за да изпита вярата му… ами дори не си дава труда да му даде отговор. Лично. Той – старозаветният Бог – дори не дава обяснение на Йов за причината, поради която разрушава живота и тялото му, в нито един миг не му казва истинската причина? Защо? Ако е справедлив, защо отказва справедливост на своя земен син? Ако има рана защо не му дава изцеление? Ако го е грижа за страданията на човеците, защо се държи така сякаш най-преданите между тях не са нещо повече за него от обикновени червеи?

Йов успява сам да изцели душата си още преди Бог да му върне отнетото. Защото в тази нелепа драма, изтъкана от подозрения, изпитания и човешко страдание… Йов е и жертва, но и победител. Йов – синът човешки – със своето съзнание успява да отрази Божията воля и да разбере неразбираемото… Това, което сам Бог крие - от него, но и от себе си.

И така както между раната и оръжието съществува  тайна връзка, така емоционалната реакция съответства на жестокостта на действието, което я поражда… Затова аз ще изразя своята емоционална реакция без страх и напълно открито, ще говоря на несправедливостта на езика не несправедливостта, за да мога да разбера защо и с каква цел Йов е бил наранен, и какви са последствията от това за Йехова и за самия човек…

Това успях да прочета. Думите му продължаваха да се нижат по белите листа…  И той продължаваше да се взира в мен… И аз се усмихнах…

Миналата нощ видях Яна… Седеше на прозореца и ме търсеше. Но от мен беше останал само един тънък косъм светлина. Миналата нощ аз бях стара луна, а старите луни не са щедри. Казвам ви го от личен опит. Стори ми се, че Яна мисли за Йов, а аз си спомних онзи белокос мъж в каменния замък… и надникнах в мислите й. Освен за Йов, Яна мислеше и за Вавилонеца. Чудеше се защо го е почувствала толкова силно, като своя съдба, защо е почувствала, че мястото й е до него и дали се е излъгала в душата му. Дали в неговата душа има един Йов, способен да разбере неразбираемото, дали в неговата душа е имало любов и страст или само е симулирал такива, за да я вкара в леглото си. Дали и той, като другите мъже, е наизустил любовните стихове на поета Руми, за да постига своите мъжки “победи”, но не ги разбира и не влага нищо от душата си в тях. Дали все пак съдбата й е била да е до него, но той не е разпознал любовта и е преминал през живота й, за да вземе, да открадне, да нарани… без да иска да даде нищо в замяна. Освен, разбира се, болката. Раната. А между раната и оръжието съществува тайна връзка. Затова Яна знае, че връзката между нея и Вавилонеца ще продължи да съществува, като нишка в лабиринт. Но че тя би могла да бъде до него, да бъде с него само ако той използва тази нишка, за да я намери, да възстанови разрушеното доверие и да я обича… Тогава, смята Яна, и неговите рани ще бъдат излекувани. Защото тя много добре разбира стиховете на Руми:

Любовта е лекарството,
твоята болка ще продължи да ражда още болка
докато очите ти не започнат да излъчват любов
толкова леко както тялото ти излъчва аромата си.

„Ама какво от това като ги разбирам?” – каза си Яна и в ума й изскочи едно стихче, като скоропоговорка, което се обаждаше често, твърде често напоследък:

Къде съм аз?
Къде си ти?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?

Яна разтръска глава, за да прогони стихчето. После отново ме потърси с очи и се усмихна, тъй като разпозна силуета ми и видя тънкия извит косъм светлина. Извади тетрадката си, върху която имаше нарисувано дърво с есенни листа (новолунието този месец е в знака Везни) и започна да пише… Аз, разбира се, надникнах в написаното. Тя превеждаше сама любовните стихове на Руми, тъй като Вавилонеца не й даде книжката, която й обеща. Но, както аз самата знам, това не беше единственото обещание, което той не спази.

Аз съм твоята луна, а също и лунна светлина.
Аз съм цветето в градината, а също и водата.
Аз дойдох от толкова далеч, изпълнен с желание за теб,
без обувки и наметка.
Аз искам да те разсмея, да убия тревогите ти, да те обичам, да се грижа за теб.
О сладка горчивина, аз ще те успокоя и излекувам.
Аз ще ти донеса рози. Аз също съм бил покрит с тръни.

***

Небето беше осветено от блясъка на луната -
толкова силен, че аз паднах от небето на земята.
Твоята любов ме изпълни с увереност,
и съм готов да се откажа от целия свят,
и да се отдам на великолепието на душата ти.

Това успях да прочета от написаното. И се усмихнах, защото… знаех отговорите на въпросите, които тя зададе, включително и тези, които тя не зададе.

*“Отговор на Йов” е есе, написано от Карл Юнг през 1951 година и публикувано през 1952 година.

Искам най-отговорно да заявя, че аз не съм феминистка. Аз дори еманципацията не я одобрявам. Вълнувам се всеки път, дори се изчервявам,  когато някой мъж ми подаде ръка на слизане от автобуса или ми отвори врата на колата. Аз дори кола не карам, въпреки че имам книжка. Разтапям се като сладолед в юлски пек, ако някой ми целуне ръка. Гарантирам ви, че ако някой джентълмен просне в локвата пред краката ми сакото си (като в онази популярна реклама), аз няма да го заобиколя демонстрирайки своята независимост (и да си съсипя сандалите по случая), а с удоволствие ще го нагазя както си трябва. След това ще му се усмихна и ще попитам: „Колко струваше това сако? След като си купите ново ще Ви останат ли пари да изпием бутилка вино тази вечер?” Само дето… няма джентълмени вече… Какво пък, ще си джапам из локвите!

Веднъж попаднах на една ценна мисъл, изречена от фотограф. Макар от фотографите да не се очаква да могат да говорят, тази мисъл ми се стори много умна. Според него жените, които са се съблекли пред обектива, са направили много повече за социалния напредък на посестримите си, отколкото войнстващите феминистки. Възможно е да е бил прав. Но… май сме прекалили със събличането. Май сме прекалили с предлагането. Накъдето и да се обърнеш днес – отвсякъде прясна, сочна женска плът… Опитвайки се да се приравним сме се попринизили… до статуса на стока. Какво пък, опаковката продава стоката! 

Мъжете, които някога са били ловци, които някога са ловили за племето, за жените, за децата… сега ловят нас, жените. И тъй като ние не бягаме, не затрудняваме по никакъв начин ловът им, те са се превърнали в угоени, мързеливи, отегчени мъжкари, които вече не правят разлика между черен хайвер и боб чорба. Мъжете, които някога са били рицари, джентълмени, закрилници на крехки белолики създания с восъчни ръце, бухнали кринолини и щедри деколтета… ами те не само няма да ви защитят, те ще ви избутат с лакти или ще минат през вас, ако така повелява траекторията им. Мъжете, които някога са били воини, сега са се превърнали в домашните любимци (на мама или на нейния заместител – съпругата). При най-малкия сигнал за опасност, който на еволюционен език означава да се вземе светкавично решение за бягство или борба (the famous fight or flight situation), те бързат да се скрият зад полата на мама или нейния заместител – съпругата. Никакви битки, никакви демони, никакви триглави лами, никакви Немейски лъвове, никакви подвизи, никакви вятърни мелници не ги блазнят. Защото до двете «f» (оf the famous fight or flight situation), те са добавили едно ново «f» - fuck (off). Кръвта във вените им ръждясва, от генетичната им памет се изличават великите дела на предците им, мозъците им колабират от скуката, а те… седят с дистанционно в ръка на дивана и за всички свои беди обвиняват мама или нейния заместител – съпругата. Какво пък, все някой трябва де виновен!

Извинете ме за омерзението. Проблемът, навярно е в мен. Проблемът, навярно е, че съм сбъркала епохата, в която да се родя. Аз всъщност обичам мъжете. (За моя беда, може би.) Аз всъщност бих искала да срещна мъж, който е различен, който променя сценария и вместо да се уплаши от мен… ами сещате се – се бие за мен, лови за мен, постила сакото си в локвите за мен… не гледа на мен като на стока (която е решил да притежава докато му писне), а като на Жена. Жената, която обича; жената, от която се нуждае; жената, която го вдъхновява. Така сякаш кожата на бедрото й е единствената причина да живее (помните ли?)… И понеже съм дълбоко убедена, че заслужавам точно това, и нито грам по-малко, бих попитала единствено (при това с известна доза отчаяние): Е, къде ги тези мъже? Има ли изобщо такива? Може би все пак… те, мъжете де, са успели да бойкотират еволюцията и да ни накажат сега – да я изтеглим сами на крехките си рамене като отгледаме сами децата им…  Може би самодоволно поглаждат доволно подпухналите от биричка и редовно хапване коремчета и се радват на победата си – как без да си мръднат пръста от дистанционното получават и вечерята, и пантофите, и секса… а и за децата има кой да се грижи. Ама те са царе, патриарси, повече от всеки друг момент в историята на човечеството! И как искате да не съм възмутена? Какво пък, ще си се възмущавам, никой не ми пречи!

Аз виновна ли съм, че съм ябълка, нахапана от прасета? Аз виновна ли съм, че змията е изкушила Ева да откъсне ябълката от дървото, виновна ли съм, че Ева е изкушила Адам да отхапе от нея? Виновна ли съм задето Бог ги е прогонил от райската градина? Ами не, не се чувствам виновна. Не се чувствам отговорна. Чувствам се като ябълка. И не искам да се изкарам жертва, ама и никой не съм канила да ме хапе… Ако имаше Съд за престъпленията в любовта… щях да подам поне няколко жалби: за безогледно боравене с хладно оръжие, за престъпления срещу словото (сиреч предумишлена лъжа), за бездоблестност, безмъжественост, предумишлена глухота, предумишлена слепота, консуматориализъм… Какво пък, като няма такъв Съд, навън все още има разхождащи се на свобода мъже!

Извинете ме (още веднъж) за омерзението. От огорчение е, не от хубаво… Проблемът навярно е в мен. Не съм написала всичко това просто, за да мога да полея мъжкото племе с обвиненията си, не! Даже малко съжалявам, че се оставих на вълните на генерализирането да ме отнесат толкова далеч…

Написах всичко това, защото любовта ми беше толкова голяма, че й трябваха много букви и много думи и много страници. Защото не се побираше в сърцето ми. Защото нямаше как да бъде споделена с тези, за които беше предназначена. Защото… когато навън вали… аз чувам капките и помня какво казва всяка една от тях. Защото когато навън вали… аз се превръщам в дъжда и всяка капка е дума от мен. Защото знам какво е да си дъжд и никой да не разбира шепота ти. Защото знам какво е да плачеш и никой да няма сетива, за да чуе плача ти. Или песента ти. Защото, когато навън вали, дъждът оставя отпечатък в паметта ми. И дори когато спре да вали, аз преживявам дъжда, който говори. Отново и отново. Дъждът, който съм аз. Преживявам го стотици, хиляди пъти, милиони… И защото исках и вие да преживеете този дъжд… От който останаха само три капки…

Написах всичко това, защото до мен няма мъж, който да окупира вниманието ми, да консумира грижите ми, да ми казва как да мисля и какво да говоря. Предполагам поради подобна причина и Омир е написал своите Илиада и Одисея - нямал е жена дето да му казва кое е истина и кое не и как по-добре да нацепи дърва за печката.

Две напред, една назад – това е тангото. Така ми каза татко ми, когато бях малка. Не бях виждала толкова красив танц. Гледах замаяна роклите на танцьорките – сатен, блясък, воали, пера, високи токчета…Кавалерите - черни гарвани със змийска грациозност…Виенски валс. Фокстрот. Ча ча. Пасо добле. Румба. Красота! Исках да стана танцьорка. Първата ми несбъдната мечта… Никога не съм танцувала бални танци, но все още обожавам да ги гледам. Перфектният синхрон между партньорите ми връща вярата в това, че постигането на хармония и съгласуваност между мъжкото и женското начало е реална и постижима цел. Макар и трудно… Има един култов момент в приятната комедия „Ще танцуваме ли” с още по-приятната Джей Ло – тя е инструктор по танци и е вбесена, че Ричард Гиър не успява да се доближи до целта, която току що споменах. Затова грабва партньорката му и почти назидателно демонстрира правилата на играта: „Румбата е вертикален израз на хоризонтално желание. Трябва да я прегърнеш така, сякаш кожата на бедрото й е единствената ти причина да живееш. Трябва да я откъснеш от прегръдките си така, сякаш някой изтръгва сърцето от гърдите ти. Да я хвърлиш назад така, сякаш ще я любиш точно тук, на дансинга. И да завършиш движението така, сякаш тя е разбила сърцето ти завинаги.”  Силно впечатлената партньорка на Ричард Гиър изпъва вратле от пода, където Джей Ло я е проснала за демонстрацията и го поглежда обвинително: „А ти защо не можеш така?”

Ето това е и моят въпрос: А ти защо не можеш така?

Две напред
Навън е студено. Вавилонеца ме прегръща. Почти ме целува. Тръгваме. Вървим. Той разказва. В Истанбул било ужасно. Тръгнал да се прибира в България. Хванали го на границата. Дошъл консула и отнесъл детето. Него го арестували. После го пуснали. Той се обадил на бившата си съпруга и сега тя пътува към София, за да си прибере сина. А ти как си?

Една назад
Аз бях много зле. Е защо, е как така? От няколко седмици съм си стъпила на краката. Заради теб. А, така ли? Ако смяташ да изчезваш пак, по-добре да си тръгвам още сега. Ами то май ще ми се наложи… за няколко месеца да ида до Щатите. Заради детето. Няколко месеца е едно, да изчезваш без да се обадиш е друго. Продължаваме.

Две напред
Той е разбрал, че на този свят има само две места, където детето трябва да живее – в България и в САЩ. Там, където имало хора, които го обичат. Това е очевидна, очеизвадна еволюция на съзнанието му, имайки предвид гнева, ината и непоколебимото му решение да избяга в чужда държава, само и само да не отиде сина му в тази ужасна държава при тази ужасна жена – бившата му съпруга, но все още настояща майка на детето. Ако беше откраднал моето дете, аз щях да дойда на следващия ден и да те убия лично. Той е съгласен, че детето има нужда от майка.

Една назад
А ти знаеш ли какво ми причини? Била го хванала параноята. А на мен ми омръзна да ме изоставят. Ти не изпълни нито едно от обещанията, които ми даде. Вярно е. Параноята ме беше хванала.

Две напред
Сядаме. В любимия му салса бар. Гледаме как другите танцуват. Много е шумно и трудно се чуваме. Докосва ме. Докосвам го. Усещането, че не съм сама се е завърнало. Отново се чувствам така сякаш мястото ми на този свят е точно тук, точно до него. Той ме прегръща. Аз се оставям да бъда прегърната. После хващам ръката му. Усмихвам се. В крайна сметка…в правилната приказка съм и той се е върнал. Каквото и да се е случило… при мен е. И бъдещето е възможно. Протягам ръка и го докосвам. Тук е. Той е. При мен е. Разказва ми. За едно кафене в Истанбул, където продавали много хубава марихуана. И можел да стои там по цял ден. Пушиш марихуана и гледаш дете? Е хубава работа. Тя не пречела. Казвам му, че преди да изчезне, моя приятелка му е пратила подарък две цигари. Той иска да си получи подаръка. Плаща сметката и тръгваме.

Една назад
В таксито му разказвам за депресията си, за мъките си, за това колко време ми е отнело да се вдигна на крака. За това, че всички ме изоставиха, за това че съм спряла терапията, че ми е много самотно да се справям сама, за това, че не е лесно да съм майка на две деца, а мен да няма кой да ме прегърне, че искам този, който дойде при мен просто за разнообразие да вземе да остане. Че съм спряла да се виждам с приятелите си, че се отказвам от асоциацията, от колегите-астролози… Защото ме е боляло много, защото съм искала в живота ми да останат само смислените неща, които не ми носят болка и разочарование.

Две напред
Той пуши. Аз отказвам. Не мога да правя такива неща. Аз обикновени цигари не успях да се науча да пуша. Освен това се притеснявам как ще ми подейства. На теб как ти действа? Ами просто ме отпуска, става ми спокойно, не изпитвам напрежение. Чудесно, преживял си стрес, редно е да се отпуснеш малко.
Цяла вечер Вавилонеца се вайка: за това, че трябвало да си остане в България, а не да бяга зад граница, за това че иска връзката баща-син да е много силна и важна, за това че трябва да иде до Щатите, а там е ужасно.

Една назад
Аз го слушам. Човек съм. Постъпвам човешки. Постъпвам с него така, както искам да постъпят с мен - предлагам разбиране, съчувствие, топло присъствие. Използвам една пауза да попитам дали на него му пука за мен. Той не отговаря, прави се на недочул. Питам втори път. Ако не ми пукаше нямаше да съм тук.

Две напред
Неочаквано за мен бившата му съпруга започна да претърпява метаморфоза. При това пред очите ми (или ушите ми). От жестока и безсърдечна жена, която ще се държи зле със сина му, защото мрази бащата, тя се превърна в една отрудена изнурена женица, която той ще посрещне с почести на летище София утре в два часа. И как ще гледа тази жена сама това дете в Щатите? Където е толкова трудно? Не, той трябва да отиде там. В тази ужасна държава. Ще се хвърли със затворени очи в Ада, ще кара такси ако трябва, но ще изкарва 1000 долара за детската градина на детето. Така се надява, че тя от своя страна ще се смили и ще му позволи да вижда детето. Ако случайно го е пуснала за издирване в Щатите, ще влезе нелегално. Ако си е издействала ограничителна заповед… ще я моли ако трябва.

Едно назад
Тези упражнения по пълзене в краката на бившата съпруга ми дойдоха твърде много. Затова попитах решително:
Ама аз като те слушам не присъствам изобщо в плановете ти, така ли е?
Ами то май така се получава… – смънка той.

Още една назад
Така ли? А ти какво търсиш при мен тогава?
Мълчание.
Плача. Разплаках се ей тъй на, драматично и на инат. Защото всяка разбита илюзия заслужава поне няколко сълзи.
Той решава, че ще си тръгва.

Още една назад
Браво на тебе, перфектно просто, точно когато съм разстроена ти решаваш, че ще си тръгнеш! Много мъжествено!
Той можел и да остане да говорим, ако искам.
Ами хубаво де, да говорим. Кажи ми първо ти изобщо нормален ли си?
Ти каза ли ми, че си свободен? Да. А свободен ли си? Не. Защо ме излъга?
Защо ми каза да си говоря с тебе, вместо да ходя на терапевт?
И ти ли си тук, за да вземеш, а не да дадеш?
Той: Ама защо тази реакция сега.
Ама аз нямам право и да реагирам ли?
Вече крещя. Не за друго, ами ей тъй драматично и на инат. Защото всяка разбита илюзия заслужава поне няколко крясъка.
Не мога да понеса и грам повече емоционална болка, разбираш ли?

Още една назад
Той: Ама, Яна, аз всъщност страшно много те харесвам…
И какво като ме харесваш? Ти знаеш ли колко хора ме харесват? И какво ме грее това? След като нямаш намерение да останеш?
Аз кога съм ти казала, че искам такава връзка – два пъти в годината. Казала ли съм някога?
Той: Ама, Яна, то си е в тебе…
Кое е в мене? Ти само кажи, че проблема си е в мен и ще видиш какво ще ти се случи…
Не, щастието си е в тебе.
Ама в мене си е, от началото на Септември съм щастлива. До преди ти да се появиш? И за какво се появи изобщо? За да ми пречиш да съм щастлива ли?
Поръчай ми такси.
Трясвам телефона под носа му. Аз съм пълна глупачка. Бясна съм. Поръчай си сам такси!
Всяка разбита илюзия заслужава поне едно трясване, нали?

Още една назад
Той тръгва към вратата, после се връща. Аз си плача. Той не ме прегръща, не ме успокоява. Гледала съм го тоя филм. Пак тръгва, пак се връща. Разхожда се из хола с ръце в джобовете. И тоя филм съм го гледала.
Когато спреш да търсиш, тогава ще намериш…
Яяяяяяяяяяяяяя, гледай ти, не само мъжете риби носели в задния си джоб изтъркани, вмирисани мъдрости. Явно всички мъже го правят. Явно си имат запас за измъкване от всяко положение. Чисто измъкване. Бършат с мъдростите като с влажни кърпички и вероятно очакват да капитулирам пред словата им като Йов пред Божието слово? Да ама НЕ!
Аз не съм търсила – крясвам отново. Търсила ли съм те? Или ти сам дойде? И само смей да ми изръсиш още някоя тъпа мъдрост, наслушала съм се на такива. Всички ги знам наизуст! На челото ми пише ли: “Ела и ме нарани”? Ако не пише какво правиш тук при мен тогава?
Той решава, че е най-добре да си тръгне.

Още една назад
Заставам на вратата и му казвам с много равен, много хладен, много искрен глас (поне се надявам да звучи така):
Не ми се обаждай повече. И вземи си намери друга да я харесваш много. Желая ти успех.

…и тряс! шут! бам!

Затворих с трясък и вратата и най-тъпата страница от живота си. Онази, в която мъжете са неспособни да обичат. Поглеждам се в огледалото. Казвам си: „Браво, Яна! Браво, моето момиче! Само така! Ти заслужаваш много повече. На първо място, не ти върши работа мъж втора употреба, който може да говори само за бившата си жена. Наслушала си се, нали? За жената на любовника, за бившата приятелка на гея, а сега и за тази? Ти заслужаваш човек, който те обича и говори за теб и стои до теб. Нищо по-малко. И, Яна, благодаря ти, моето момиче! Че въпреки всичко, което ти мина през главата, ти не си загубила способността си да обичаш и да отваряш място в сърцето и в живота си за друг човек. Както и за това, че не говориш само за бившите си… Утре ще ти купя подарък!” Все пак забелязах, че като си е тръгвал, Вавилонеца не е пропуснал да прибере втората цигара.

Лягам си. Спя като къпана. Събуждам се. И отивам да си купя подарък.

Купувам си не един, а три!

Моят нов въпрос е… много е генерален… неудобно ми е чак… Но ще го кажа. Като ще съм откровена – да съм откровена до край:

Та…мъже, вие изобщо можете ли така… да обичате?

9 Септември: Венера е в градуса, в който беше, когато Вавилонеца изчезна. В градуса, в който влезе в сянката на ретроградния си цикъл. И ще стои в този градус до 18 Септември.

Още на 9 септември в имейла ми ме чака писмо от Вавилонеца. В писмото… няма думи. Само един линк: http://www.youtube.com/watch?v=n9xZKAI0kQ8

Браво, Вавилонецо! Много умно! За мен няма думи, само някакъв си линк, някакво си клипче… В което един дезориентиран мъж се чуди какво прави сред толкова много жени, след като харесва само една… Е, на третата минута от клипа – към края демек – взе, че реши. Дезориентирания определено прилича на теб, но аз… не съм блондинка. И никога не съм била. И сега какво? Как трябва да се чувствам? Ето че ме вкара в ново… уравнение.

Само че Яна вече не е… предишната Яна. Сегашната й (подобрена) версия само потропна няколко пъти със змийската си опашка и проследи IP-то на изпращача. Истанбул. Достатъчно близо, достатъчно далеч. Мога да пратя Интерпол да те доведат обратно. Решавам, че не е необходимо да правя каквото и да било. Ако съм в правилната приказка и прогнозата ми е правилна… ти ще дойдеш сам.

Решавам да отговоря на линка с линк. Няма да си хабя думите в обяснения.
 http://www.youtube.com/watch?v=bibtqDxXv1o
Поканата ти за танц е приета, Вавилонецо. Смятам, че отговорът ми е твърде благосклонен и благороден. Ти си на ход.

10 Септември: няма отговор
11 Септември: няма отговор
12 Септември: няма отговор
13 Септември: няма отговор
14 Септември: няма отговор
15 Септември: няма отговор
16 Септември: няма отговор
17 Септември: няма отговор
18 Септември: няма отговор
19 Септември: няма отговор. Венера напуска градуса, в който първо влезе в сянка, а след това смени посоката си от ретроградна на директна.
20 Септември: няма отговор. Достатъчно чаках. Спирам да чакам.

21 Септември: Вавилонеца се върна.

Пълнолуние. Луна опозиция Слънце.
Луната отразява слънчевата светлина с цялата си кръглота. По време на пълнолуние Слънцето и Луната са максимално разделени от разстоянието. В разстоянието между тях се намира Земята. Пълнолунието е времето за беритба на посятото по време на Новолуние.
Край.
Завършек.
Короноване или декапитация.

Когато сте в затвор (или в Ад, все едно) – как можете да се измъкнете? Аз мисля, че има само два начина: да копаете надолу или да полетите нагоре. Копаенето надолу изисква работа в тъмнина, в подземията на собствените ви кошмари, означава пълзене на четири крака и фанатична вяра, че в края на тунела рано или късно ще бликне светлина. Означава загуба на фанатичната вяра, поглъщане от черната нощ на душата, изтриване. Там, в Долния свят, ви отнемат всичко, което имате, може и на кука да ви закачат, но рано или късно все пак излизате. Летенето е далеч по-приятна перспектива, стига да не си спомняте често за Дедал и Икар. Летенето е далеч по-възвишено. Политвате, поглеждате нещата отгоре и виждате цялата картина, виждате колко дребни са били страховете ви, болките ви, притесненията ви. Те любовните разочарования започват да изглеждат нищожни, камо ли драми като счупен нокът или лекьосана бяла риза.

Летенето е преодоляване на гравитацията на земните привързаности, на влюбеностите, които сме нарекли любов, на неприятните колики, които сме нарекли страдание от любов. Да, летенето определено е за предпочитане. Цялата тази отворена небесна шир, слънцето, разредения въздух, облаците, дъжда…

Навън съм. Свободна съм. След като пълзях, вече летя. Свободна съм. И няма вече Ад. Но и любов няма. Любовта не ми липсва. Любовта ми донесе много страдания и никаква топлина. Любовта ме накара да забравя колко ценна, красива и опияняваща е свободата. Колко ценна съм самата аз, защото мога да обичам. „Няма любов.” – казах, и ми олекна. И тогава полетях. И от висотата на този полет, аз видях собствените си стъпки. Видях ги като изпъната броеница и там, където съм стъпила снега се е стопил и са цъфнали кокичета. Защото само в мен е имало любов през зимата. Видях ги като слънчеви петна през пролетта. И само там, откъдето съм минала са бликали нови извори, защото само в мен е имало любов през пролетта. През лятото стъпките ми са се превърнали в езерца от дъждовна вода, гъмжащи от попови лъжички. И само там, откъдето съм минала се е чувало крякането на жаби. Защото само в мен е имало любов през лятото. Когато есенните слани попарили цветята, само там, откъдето съм минала, те се усмихвали в жълто, розово и червено – непокътнати. Защото само в мен е имало любов през есента. Свободна съм. Летя. И след като обиколих земята и сезоните, аз полетях към Луната.

Когато стъпих на нея, се превърнах в самата Луна. И видях, че притежавам нейния блясък и нейната мъдрост. Огледах се, искаше ми се да попитам Слънцето защо светя най-силно и съм най-красива, когато то е най-далеч от мен. Но не го видях. Аз бях сама. И светех със собствена светлина. И тогава казах:

„Аз съм Луната – влажна и студена. А ти, Слънце, което си топло и сухо, къде си? Защо не изпълни обещанието, което ми даде?  Помниш ли как притиснат в прегръдките ми ти каза „О, Луна, бъди силна като мен и с честно лице.” Къде е твоето лице сега? Къде е твоята сила? Защо съм най-силна, когато ти ме лиши от присъствието си? Защо съм най-красива и ярка, когато не отразявам твоята светлина? Защо не ми даде даровете, които ми обеща? Но аз сама станах силна в борбата с огъня. В борбата с водната стихия и с ветровете. О, Слънце, най-ярка от всички известни на хората светлини. Но пак се нуждаеш от мен както петелът от кокошката.”

Аз ли съм луда или светът е полудял? И как така аз съм най-много жена, когато до мен няма мъж? Най-красива като жена, най-нежна като жена, най-ласкава като жена. Кой обърка света? Кой ще ми каже какво става?

Пълнолуние. Луна опозиция Слънце. Mysterium contradictio.