Шараните

Така. Сядаме да пием със Зюмбюла (Зуза) и Луци. Ако се чудите какво правят жените по Коледа – пият. Не плетат и не бродират.

- Момичета – откривам сбирката аз – стигнах знаете ли къде?
- Къде? – питат те и аз знам, че наистина се интересуват, не е проформа това тяхно „къде”, истинско си е.
- Стигнах до ППП. Първи постулат на програмиста: Проблемът определено не е в мен!
- Даааа! Не е в нас. И никога не е бил! – възкликва Луци. Тя ги разбира тези неща.
- И знаете ли – продължавам аз (тамън съм си намерила слушатели) – трябва ни workaround.

И двете ми слушателки кимат окуражително. Сигурно се чудят как ли пък може да му се намери на това нещо със сгрешената спецификация и липсата на проблеми workaround.

- Пропуснала съм само една единствена дума в спецификацията. Трябвало е да напиша „ да желае обвързване с мен”, а не „да желае обвързване”. Всъщност… той пак зодия Риби. Трябва да започна да ги дискриминирам зодиакално. Крайно време е, нали?
Те продължават да кимат. Пият. Много ги обичам.
- Викам му „ти знаеш ли колко време съм търсила мъж като тебе?” и чакам да ме запита заинтересуван „колко?”. Искаше ми се да му видя физиономията като му кажа „два дни”. Ама той ме изненада. Вика ми „не ми казвай, напиши го”. Ама какво да пиша, бре момичета. То не от всеки мъж става приказка… то не от всяка пръчка става свирка. И какво да напиша. Поредният Мистър Голямо Его пристигна на бял кон (или в черно субару) и аз научих един важен житейски урок, а именно: практиката потвърждава ли теорията, че мъжете със скъпи коли имат малки пишки? В буквален, а и в преносен смисъл. Ама не това трябва да бъде тема на нашето пиене тази вечер, нали? Тъй и тъй, той се е оттеглил в изолация и се бори с демони, които навярно не съществуват. По-вероятното е, мили мои момичета, да съществува демонка. Друга жена и той милия сакън да докаже на Негово Величество Егото Си (и косвено на нея), че още става, че върви, че може да свали някоя интересна и интелигентна жена като мен. Ама не съм интелигентна, тъпа съм, щом се връзвам.

Те не са съгласни. С това, че съм тъпа. И аз пия. Обсъждаме глобалното затопляне, световната криза, генно модифицираните храни, шефовете си… Говорим си за всичко, само не и за мъже. Не се сещаме просто. И за Коледа си говорихме. И тогава аз пак се присетих:
- Ееей, тоя окаян рибок не ми е пратил есемес ни за коледа ни за нова година, сигур са го изяли демоните.
- Не! – казва Луци – страда, че е загубил шанса си да бъде с най-великата жена в историята си. Или се е самоубил.
- Ха дано! – хлъцва Зюмбюла.
- Не! – отсичам твърдо аз. (понеже си знам стоката) – не се е самоубил!
- Ех, жалко! – хлъцва втори път Зюмбюла.
- Да пием за двуцифрените бройки! – предлагам аз. И пак пием!

- Момичета, много пием, а workaround нямаме. Смятам, че след теза, антитеза и синтеза, ако нещата не сработят гладко, трябва и протеза. Поне докато го намерим пустия workaround, а това може и да не стане с алкохол. Само предполагам…

- Да пишем! – предлага Луци. Всички се съгласяваме шумно. Преди да започнем с писането обсъждаме поезията и хвалбите дето сме получили за нашата „смелост” (то ний сме едни силни и смели жени, с какво да ни похвалят друго, а?)

Луци: Пък той ми каза „смело е, че ги пишеш и ги показваш на хората тези стихове”. А аз му викам „е кое му е смелото? Показвам ги на хората, но не ги казвам на човека, за когото са предназначени?”

Зуза: Той и мъжа ти се възхищава на твоята поезия, даже ми беше писал в моя блог „кой е авторът на тези прекрасни стихове?”. Издирил те от някъде.

Луци: Издирил ме той… Като ми рови в директориите всичко може да намери.

Аз: Аз съм готова! Кой започва пръв?

И като започнахме (протежно и протяжно) ей туй скалъпихме:

Ще дойда, няма да дойда.
Това е въпросът.
Умрях.
От чакане.

Ще дойде, няма да дойде.
Забременях
във чакане.

И ти дойде.
И беше там.
Обаче мен ме нямаше.

Къде бях аз?
Не знам.
Навярно остарявам.
Пак във чакане.

И чакам аз
Тук там
Там тук
Ще дойде някой друг.

И ще ме чака.
И ще се пита дали ще дойда,
а аз ще мълча.

И няма ме.
Забременена.
Обременена.
Отегчена
И пияна! Почти.
И чакам го
Мъжът със главно М
И дълго Т.
Да дойде.
Защото трябва да си ходи.

За да дойде пак.

Аз: чета написаното на глас. Не съм доволна. Или е много глупаво или е много философско. По-вероятно да е глупаво. Предлагам ново начало:

Искам да те убия.
С нож.
Чисто.
Сребро и червено.
Има ли демони, които обичат момичета?

Луци:
Искам да ме убиеш.
С поглед.
Кадифе.
Звезди и лед.
Има демони, които обичат момчета.

Зуза:
И живи са демоните.
Убиват.
Със нож
в сребристо
и поглед в момчета.
Има ли живи момичета?

Аз: чета написаното на глас. Доволна съм. Но Луци и Зуза не са. И добавят нов стих:

Свърши малко преждевременно
обаче това е
от много страст.

Аз: протестирам!
Те: обвиняват ме, че съм досадна анализаторка, нямала съм право да редактирам!

Примирявам се. И поемаме към следващото предизвикателство на вечерта:

Мъжът с главно „М” и дълго „Т” или диалози на Чашката
(написаното с курсив са изказани на глас и не на място мисли, моля пропускайте ги ако държите на чистата поезия)

Зуза:
Има те.
С дълга коса.
И поглед във който аз виждам се.
Дива.
Усмихната.
В плам.
И губя се.

Винаги ли трябва да се губим?
Винаги трябва да се губим, за да се намерим!

Луци:
Гоня те.

Мамо, искам солети с шоколадов крем.
Съжалявам обаче крема нещо много твърд. Трошим солети в крема.
Яки сме, силни сме.
И се напиваме все повече.
Нашата поезия ще разтърси света. Ах, още една лъжица за готвене падна.

Луци:
Гоня те.
Толкова жив и безумно наивен.
Млад и циничен.
По момчешки груб.
А от вътре замислен и питащ живота.
И загубих се.
Обърка ме.

Тъй… имаме две объркани и загубени жени. Трябва ни разнообразие… Някакъв друг сценарий.

Аз:
Тръгвай си.
Ти не си Той.

Ще се загубиш и ти, вервай ми, звездите ми го говорят.

Аз:
Тръгвай си.
Ти не си той.
Той е по-друг.
Той е истински.
Със счупен нокът
и смях през зъби.
Той ме целува по врата.
И ме обладава,
когато съм паднала.

А този ще си тръгне ли?
Откъде да знам? Най-вероятно да.
Ама ти си недоволна само! Обладал те е и не иска да си тръгне. Какво толкова искаш?

Зуза:
Има те.
Искам те.
И не се хили, мълчи и пиши.
Със счупени нокти
Със пламъче диво в очите
С коси разрошени от вятъра див
Усмивка безумна
И тихичко питащ ме:
Твой ли съм?
С теб ли съм?
Жив ли съм?
Жив?

Звучи ми сякаш лерическия герой иде от лудницата, ама пиша, без да критикувам, че да сте доволни!

Луци:
Гоня те.
Объркана
Направо полудяла.

Заразно е, още един от лудницата се появи.

Жадувайки да чуя смеха ти.
Как смееш се
Над плачещата ми душа.

Върха на мазохизма.
Еее, не може всички да сме садисти.
Туй плачещата ми душа е клише.
Клише ама е малко като паднала, като моята лерическа героиня, обладаната.
Не, моята героиня плаче с високо вдигната глава.
Ох, аз пак описвам това, което преживявам, а не това, което искам.
Създаваме едни малки поетични франкенщайновци, които ще станат и ще ни изядат главите.
После трябва да пратиш за ревю. Тех ревю!

Аз:
Той ме носи.
А в ръцете му е смърт.
Пиета.
Жадна съм.
Когато го изпия ще съм жива.
Ще целувам ръцете му
И счупеният нокът.
Ще си тръгнеш ли ако мога да вървя сама?

Ама много ти е вкусна туршията.
Мама и сестра ми я правиха.
Това е то - туршията прави поезията.
Как да продължим - Убих те изпих ти кръвта на закуска.
С препечен бекон и цвъртящ боб.
Боб на очи от кога цвърчи.
Остави ти боба, ами дай сипи пак от туршията.

Луци:
Гоня те.
Естествено.
А ти ме спираш, дърпаш ме.
Към себе си.
Обгръщаш ме с усмивки.
И гледаш ме.
Сякаш за теб съм Коледа.

Зуза:
Има те.
В мене си.
Имам те.
Искам те.
С очите си
виждам те
в ръцете си.
Силно притискам те
към себе си.
И пак се губя,
за да намеря себе си.

Е поне имаме един намерил се, това е утешително.

Аз:
Той е Той.
Ти също беше Той
Преди да си тръгнеш.
Любовта е едно безсмислено упражнение
По нараняване.
Не искам да се уча да убивам.

Тотално ми губите романтиката с тази простотия.
Kill all that is romantic, darling.
По-добре да пишем за чашката:
О чашка моя любима
Любима моя единствена
Единствена още полупразна
Аз искам да съм дух в бутилката на Джин
И вечно да се пълни тя
А аз да лоча, лоча, лоча
Докато усмъртя своята безсмъртна душа
А аз искам да съм потник на гърба на млад работник.
А той рилийза гони яко,
Напъва мускули и мисъл
И пот се лее върху мене.
Попивам аз със всяка клетка.

Ако въобще сте стигнали до финала и ако въобще от отегчение се сетите да се попитате „защо тази Протеза е толкова дълга”, ще ви отговоря:
Защото дълга е историята на нашата фрустрация и голяма протеза ни трябва, за да продължим напред.
И много алкохол пие тая протеза, да я вземат демоните дано!

Това е лесната част. Само моля ви никакви чийтове За да преминете към антитезата задължително, повтарям – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО – трябва да сте си написали тезата. Инак нещата могат да се обърнат с главата надолу.

Антитезата е лесна, защото тук трябва да включите всички неща, които НЕ искате. Тъй като по природа човек е по-скоро негативист по отношение на житейското си битие, гарантирам ви, че с този списък няма да имате никакви проблеми.

Например:
аз НЕ искам въпросния пожелан мъж да е чужденец,
аз НЕ искам да пуши,
аз НЕ искам да е русокос (винаги съм се чудила защо няма вицове за блондини… и те са хора, при това една идея по-несъвършени от нас – брюнетите с прошарващи се коси).
или
аз НЕ искам да се епилира.

С други думи, това са всички онези неща, от които вече ви е писнало и НЕ искате да се сблъсквате отново с тях.

Не знам с вас как е, но аз през декември мисля най-малко. Може би заради наближаващите празници, а след това и поради самите празници. Не, това не ме притеснява! Огромните количества мисли не винаги са полезни, особено за жените. Жените са направили повечето си грешки от мислене, а не от емоции. Но няма да ви го признаят за нищо на света.

И все пак мислите са важни. Защото каквото мислим, това става - знаете го, нали? Напоследък го твърдят не само езотериците, а и психолозите. Ето например аз като се тръшках на моята приятелка психоложката, като й се оплаквах „ехаманписнами от тиямъжедетосамо обещаватинищонеизпълняват и самосестрахуват”, а тя ми казва мило, спокойно, авторитетно: „Мила, недей така! Нали знаеш, че каквото мислиш, това успяваш и да видиш в света. Има и други мъже! То от теб си зависи дали ще ги видиш или не. Държиш се така, сякаш мъжете са ти длъжни с нещо или сякаш света е длъжен да ти докаже, че има други мъже. Стегни се!”

Ох, така ли?! – мисля си Аз – Пак ли от мен зависи? Е уморих се да се перфектирам! Уморих се от това ментално програмиране. Повтарям си – на! честен кръст! – повтарям си „Ах, колко прекрасни и стабилни мъже има на този свят!” и „Ах, колко МНОГО прекрасни и стабилни мъже има на този свят!”, а някаква подла част от мозъка ми крещи: „Е къде ги, де, къде?!” Оглеждам се и пак нищо не виждам. Автохипноза, програмиране на подсъзнанието, визуализация, медитация (тя би трябвало да спре ВСИЧКИ мисли), пожелаване на Желания по новолуние… и какво ли още не… Е като сляпа съм! Не виждам и това е! И сега ако отида пак да й плача на рамото на моята приятелка психоложката съм сигурна, че отговорът й ще е много дао и ще ме закове както карфицата заковава пеперудата в хербария на някой невръстен изследовател: „А може би не искаш да ги видиш, мила?”

Искам, бе, как да не искам! Затова ще направя нечовешко усилие. Ще седна и ще СИСТЕМАТИЗИРАМ: миналия си опит, теоретичните си знания, и, разбира се, съветите на психолозите! Може да опра и до Фройд, кой знае… Е, може и да не се получи. Пък може и да се получи като с гардероба ми: подреждам дрехите по цвят, по вид, по редички… И после ми трябва само един Понеделник, в който 45 минути да не мога да измисля какво точно да облека… и подреденото се връща към първоначалната си форма на стар познат ХАОС.

Равносметката е следната: ако систематизирането на мислите трае колкото реда в гардероба ми (около един уикенд), значи трябва да си намеря мъж за (около) два дни. Два дни – два! Кой ти ги дава?!

Планът е следния:
1. Теза
2. Антитеза
3. Синтез(а)
А за провалилите се и 4. Протеза.

Повече не можах да измисля… Все пак декември е…
 

The Empire Strikes Back
В предишния Епизод ІV: A New Hope

Изхвърлих ги. Златните обувки. Тъкмо си казах „ще им простя, да му се не види, харесвам си ги” и подметката на едната се счупи на две. Такава им била съдбата! Оказа се, че е направо невъзможно да се върви със счупена на две подметка – кое по-точно да крепя: токчето на петата или каишките на пръстите… Измъчих се да напрягам всички невидими мускулчета и мускулченца… след което се гмурнах в първия изпречил се пред очите ми магазин и си купих нови.

Зюмбюла и тя си купи, ама нейните маааалко по-различен модел и кафяви на цвят.  Накокилихме се и двете, с което постигнахме ръст близък до 1.90 см и тръгнахме да разходим патъчките из чаршията. Напред-назад, наперд-назад, в това магазинче – в онова… Стъмни се… А нали знаете, че по тъмно излизат лошите…

Вървим си със Зюмбюла и си бъбрим: сега ще се прибираме ли или да идем на бар да и да потанцуваме, да ги тестваме патъчките в по-екстремни условия, е то вярно, че си носим раниците с екипа за фитнес, ама какво пък, ще идем с раници… И както си вървяхме по тротоарчето… изведнъж… Зюмбюла падна. В някаква хлъзгаво-сапунено-белинена гнилоч, която се изливаше от входа на един гараж. Момче с червена ризка и метла премиташе гнилочта към тротоара в посока падналата Зюмбюла, а мъж в зелена ризка, се спусна към нея с предложение да помогне. Ама къде ти… Тя Зюмбюла е горда убавица, ще позволи на някакъв си мъж в зелена ризка да й помага, който освен това съмнително си бъбри с прекия виновник за хлъзготевицата – а именно онзи с червена ризка.

- Какво е това? С какво миете? – разфуча се Зюмбюла.
- А вий защо си мислите, че аз знам с какво мият… – усмихна се любезно Зелената Ризка.
- А не знаете ли? – фучи си Зюмбюла.
- А вий защо си мислите, че трябва да знам? – отново се усмихва Зелената Ризка.
- Ами нали вие говорите с момчето, решихме, че знаете. – намесих се аз.
- Ама това е заведение, аз на такъв ли ви приличам?
- На какъв?
- Дето работи в заведение? – беше ред на Зелената Ризка да се възмути. – Аз тука в тази гадост съм си съсипал маратонки за 200 лв. И знаете ли какво – това е проблема на българските жени! Аз затова никога няма да се оженя за българка! Защото българските жени не стават за нищо. – рече и отсече.
Тъй като очевидно не проумявахме какво общо имат българските жени с някакви момчета с червени ризки, които размазват някакви неща по тротоара, го оставихме да поговори още малко. Приличаше на човек, който има нужда да бъде изслушан.
- И затова, момичета, ще ви кажа нещо, ама внимателно ме чуйте! Пазете си мъжете! – тържествено обяви Зелената Ризка, убеден, че ни е сразил с чара и мъдростта си. Но не би!
- Така както ни гледаш… – подхванах аз – и двете сме разведени. – Защото българските мъже не стават за нищо.
- Е как така?! – ченето на Зелената ризка се измести видимо в посока на земното притегляне. – сигурно… не сте намерили подходящи… – и озадачен си тръгна по пътя, като си размахваше съсипаните и (от 200 лв) маратонки.

Докато Зюмбюла се опитваше да избърше чернотията от дрехите, лактите и чантата си, аз учтиво помолих Червената Ризка да ни каже какво (по дяволите) става тук?! И с какво (по дяволите) мият. Червената ризка размаха метлата и ми посочи вратата на гаража, крещейки с леееко истеричен полу-мутирал глас:
- Вий не виждате ли какво пише тук?! НЕ ПАРКИРАЙ!
- Ах, извинете, - простенах – ама ние на автомобили ли приличаме, та се объркахте, че паркираме? Ние преминавахме по тротоара…
- Ходете се оплачете на управителя вътре, или на арменския поп. – изломоти Червената Ризка.

И ние го послушахме, просто защото не знаехме, че ще е далеч по-лесно да намерим арменски поп, отколкото управител на ресторант Happy на площад „Света Неделя”, пред сервизния вход на който, Зюмбюла бе имала неблагоразумието да падне и да се поцапа.

В заведението ни посрещна русо създание с табелка „салонен управител”. Както можеше да се очаква, тя не успя да ни отговори на въпроса с повишена трудност “с какъв препарат миете сервизното помещение  и тротоара?”. Ние поискахме да говорим с по-истински управител, такъв дето да ни обясни с какво мият, защото дрехите на Зюмбюла бяха започнали да губят естествен цвят, а кожата по ръцете й червенееше зловещо. Салонната управителка отиде да повика не-салонния управител. Чакахме 10 минути, за да разберем, че той е твърде зает да оправя фактури на втория етаж и не може да ни обърне внимание. И това в 23:00 вечерта. Това се вика мотивация!
- Така ли? – попитах аз, сякаш съм дебил. – Зает е с фактури? Ами кажете ни как се казва, защото ние ще напишем жалба и искаме да посочим името на човека, който е толкова зает, че не може да обърне внимание на пострадал от необезопасено миене на обществен тротоар.
- Не мога да ви кажа! Забранено ми е! – русото стана и твърдо.
- Тогава ми кажете Вашето име. За да можем да напишем кой точно ни е казал, че управител, който е забранил да му се казва името, е отказал да слезе да говори с пострадал от необезопасено миене на обществен тротоар.
- Няма пък да ви го кажа! Вие сега искате да ми създавате проблеми ли? – в този момент се очакваше ледените ни сърца да се стопят и да оставим русото в плен на неговата невинност.
- Чудесно! – казах аз. – Сега ще проверя дали имате право да ни откажете такава информация!

И набрах 112. Като си имаме спешен номер, поне да го използваме! Жената отсреща каза, че ще изпратят патрулна кола да провери. Ала… страх лозе пази… салонната управителка явно успяла да пошушне това-онова на ухото на не-салонния управител, защото само 2 минути по-късно той беше зарязал фактурите и говореше с нас. За съжаление проблема не се разреши – първо, защото те го усложниха с проявата си на висша незаинтересованост и русота; и второ, защото не-салонният управител се оказа още по-рус от салонната управителка.

Хъка-мъка… да ви почерпя? Ама да предложи, например, чешма с течаща вода та да измие Зюмбюла пораженията не се сети…

Пристигна патрулната кола. Двама полицаи- левенти се разгънаха и кацнаха на тротоара. Заразказвахме. Показахме тротоара пред сервизния гараж, надписа „Не паркриай”, помийните локви, които вече не миришеха на белина, а само на помия. Всичко. А те, полицайчетата, милите – стоят с ръце в джобовете и мигат разбиращо.
- Ами ако искате подайте жалба в ХЕИ, ако искате заведете гражданско дело за щети, те заведенията са под егидата на общината, ама нито ХЕИ, нито общината работят сега. Ще трябва да чакате до понеделник. Пък ние нищо не можем да направим. Само ще предупредим управителя.

Дааа, знаем ние как стават нещата – ще го предупредите, а той ще ви предложи да ви почерпи. Илюзиите ни, че живеем в правова държава се стапяха като сладолед под жарък юлски пек.

- Така значи, а? – промърмори Зюмбюла. – Параграф 22.
- Не! – отвърна отривисто единият полицай-левент – Параграф 23.

Всички вицове за полицаите са верни!

Тръгнахме си. С новите патъчки. Да си газим нататък през живота. Кой каквото ще да казва, ние постигнахме две големи победи: накарахме не-салонния управител да си смъкне задника и да остави фактурите и работохолизма си. Поговорихме си съдържателно с двама полицаи, които мъжествено ни съчувстваха. Нима можехме да искаме повече от живота?!

Revenge of the Sith

В предишния Еpisode II:Attack of the Clones

Отварям виното. Сипвам си в една от кристалните чаши, подарък още от времето на първия ми брак. Странно нещо е живота… Съпрузите идват и си отиват, чашите за вино остават. Пия. За да се справя със стреса.

Първо на първо изобщо не трябваше да излизам. Че той света бил опасен! И онези извратени клонинги… определено искаха да се сдобият с кожухчето ми. Само дето аз определено не съм лисица, а кожухчето ми отдавна не е… много кожухесто. И определено не съм красавица. Не и такава, след която някой би тичал. Или греша…

- И тъй, мило кожухче, ти какво викаше като те гонеше клонинга?
- Беж, Яна да бягаме!
- Браво! Ще ти купи нови…
- А ти, мила косичке, какво викаше като те гонеше клонинга?
- Swing-swing.
- Хм, това пък какво беше! Нищо няма да ти купя! Ами …. ти дупенце, какво викаше като те гонеше клонинга?
- Shake-shake.
- EEE! Аман! А вие крачета, в тез златни обувчици, какво викахте като ви гонеше клонинга?
- Fuck me, fuck me.
- АААА! –  крещя и с ръце на буква Ф ядно тропам по дюшемето с онези златни fuck-me shoes. Предателки такива! Скоро разбирам, че това няма да ги унищожи, но пък повишава вероятността да се сдобия с ядосана мигренозна съседка на вратата… Свалям обувките, хващам ги с два пръста и се чудя… да ги изхвърля ли сега или да си ходя още с тях… Все пак… имат известна емоционална стойност. Те са едни много специални златни обувки, които вместо да ме дарят с вълшебството на приказките, пратиха група клонинги по петите ми. И то точно когато въобще не ми е до секс и мъже! Не е ли възмутително?

Някой звъни на вратата. Със сигурност е съседката. Ще се правя, че ме няма. Ако утре ме срещне и ме пита, ще отричам. Нека сама се сети, че вероятно имам полтъргайст в къщи. Придвижвам се на пръсти до спалнята. Лягам и се завивам през глава. Малко съжалявам, че съм забравила чашата с вино на масата. Опитвам се да направя няколко пълни йогийски дишания. За да се справя със стреса. Едно, две, три, четири, пет… И БАМ! Озари ме прозрение. Две прозрения за един ден не е лошо, а? Може би все пак опитите ми да набия спирачки на духовното си развитие не са се увенчали с успех. Както и да е, важното е, че вече ЗНАМ какво ми става, а то обяснява напълно изчерпателно защо НЕ ми става.

Причината е банална - любовта. Все още имам нужда от нещо, за което не е доказано, че съществува. Освен това се страхувам. Ако съществува… значи просто трябва да почакам да се случи и тогава интереса ми към секса ще се върне на часа. То какъв интерес! Доколкото се познавам ще е някаква умопомрачаваща страст… Е да, ама ако пак се окаже идиот?! Или (боже опази) женен идиот! Тогава какво? А ако любовта не съществува? Ако е масова заблуда? Ако целта на приказките и филмите е да пробутват красиви илюзии и малки порцийки дрога на наивници като мен? Ако съм толкова повредена от вярата си в любовта, че вече не ставам дори за секс… какво да правя, по дяволите!

Хлипам си тихичко под чаршава. Понеже наистина не знам какво да правя – плача. Въпреки че си харесвам живота. Въпреки че обожавам децата си. Въпреки, че харесвам всички онези лилави дрехи в гардероба си, златните си обувки, шантавите чанти… Въпреки че имам страхотни приятели. Въпреки че напоследък се забавлявам както никога до сега. Въпреки пътешествията. Въпреки повишението в работата. Аз плача.

Мъчно ми е… Защото ме смятате за феминистка! Защото толкоз много плюх по мъжкото племе. Заради генерализациите. А аз не съм. Не съм феминистка! Аз не се състезавам с мъжете – в работата. Просто съм добра в това, което правя и те го оценяват. Малко е глупаво да обяснявам, че съм нямала избор. Че не съм планирала да бъда изоставена, самотна майка, която се катери бавно и сигурно по стълбицата на кариерата и успеха. Че не съм планирала да се уча да се забавлявам на 36, защото би било тъпо да плача всеки ден (като днес) оплаквайки злощастната си съдба. Това, което съм днес, е резултат от редица непланирани, непредвидени и — в голямата си част — нежелани обстоятелства. Аз съм продукт на света, в който живея.

А той – света - е все по-малко патриархален. И все по-унисекс. Така както епилацията не се използва ексклузивно и само от жени, така и доблестта, смелостта, нежността нямат пол. Ние сме това, което сме. Някои – способни да носят отговорност, да отглеждат деца и да правят кариера. Други – неспособни в една, две или повече области. Трудностите ли ме направиха толкова еволюирала… и негодна за връзка? Да, може да се каже, че в сравнение с мен, онези уплашени от тежестта на отговорностите и интелектуално-емоционалния ми капитал мъже, с които имах неблагоразумието да се срещам, са просто глезени момченца. Уж свободни и необвързани, пък всъщност роби на комплексите си и без ясна концепция за собствения си живот. Освен една – че мама им е заръчала да се оженят и да имат деца, за да се радват те на внуците си. Е да, ама никой ли не забелязва, че тези момчета линеят под тежестта на такива тежки очаквания? Никой ли не забелязва, че брака се разлага и губи смисъла си (социален, икономически и духовен)? Никой ли не забелязва, че търсенето на пратньор се е свело до търсене на достатъчно добра стока? За брак? За секс? И не трябва ли търсенето на партньор да е търсене на личност, с която е възможно да споделяме пълноценно - и телом и духом? А онези мъже – дето трябваше да са достатъчно зрели и отговорни като минимум поради броя на годините си (между 10 и 20 в повече от моите), и с които също имах неблагоразумието да се срещам – в тях функционираше само нараненото им его. Всичко останало сякаш беше отдавна умряло. Те или страдаха по миналото си и се оплакваха от бившите си жени, или компенсаторно надуваха егото си в опит да убедят себе си колко са велики. Никъде в тази схема не се включва споделяне.

Аз знам какво искам от живота. И знам как да го получа. Освен едно – мъжът, който също като мен търси на дълбоко, който ми е равен. Нито знам къде да ида да го намеря, нито как ще го позная, най-малко пък знам съществува ли. Не бих определила това конкретно състояние на нещата като безпътица. Не! Аз си имам своя път и си го вървя. Днес аз съм целият свят за моят малък син. И от мен зависи дали този свят ще е красив и достоен. Следователно всичко, което правя днес, има значение! И след като се наплача, след като си позволя тази лечебна доза слабост, аз ще стана и ще продължа:
1. да преодолявам травмата на изоставянето
2. да печеля достатъчно за един лишен от лишения живот
3. да се развивам, да постигам, да успявам

Глупаво ще е да продължавам да твърдя, че го правя, защото нямам друг избор. Не, правя го, защото това е моят избор. Защото това е моят свят. И аз искам да го споделя с децата си – и хубавите и лошите му страни. Не е нужно да живеят в илюзии.

Не нося никаква, ама никаква отговорност за това, че този свят е започнал да се депатриархализира. Нито за това, че:

• рязко се е увеличил броят на жените, които печелят повече от мъжете си (или които работят докато на мъжете им им харесва да са безработни)

• рязко се е увеличил броят на жените, които нямат деца, защото партньора им не иска, или защото изобщо не могат да намерят партньор за нещо повече от спорадичен секс

• рязко се е увеличил броят на жените, които нямат деца, защото са стерилни

• рязко се е увеличил броя на жените, заемащи ръководни

• най-продаваните продукти в секс магазините съвсем не са вибратори, а помощни средства за осъществяване и задържане на ерекция

И въпреки това този свят е хубав. Има си всичко, от което една жена се нуждае и които може да си купи с парите, спечелени от нея. Бих предложила само някои подобрения – не за друго, ами с цел да се ускори еволюцията, и да се премине от неефективното сексуално към асексуално сдобиване с поколение:
- банки за сперма, където жените, които желаят да станат майки отиват и избират материала на база подробно описание на бившия му собственик: ръст, цвят на очите, косата, кръвна група, професия, и т.н. и т.н. В Калифорния такива банки има още от 60-те години на миналия век. Така жените могат да си спестят уморителното търсене на партньор, който да иска да има деца (което е много страшно бедствие за мъжете, по незнайни за нас причини). Не се лишават от възможността да станат майки. И напълно се лишават от възможността да се травмират в бъдеще, ако биологичния татко реши, че му е тежко да носи отговорност и е най-добре да изостави мама с бебето на ръце – да се оправя сама.
- платени секс услуги за дами (за онези, които се интересуват от секса). Вярно е, че има, но се налага да станат по-популярни. Жените имат пари и съм сигурна, че са готови да инвестират този ресурс, за да си изберат мъжа по каталог, да го получат изкъпан и напарфюмиран, с отрицателен тест за спин и други венерически болести. И ще изпълнява това, за което са си платили. Което прави сексуалните фантазии възможни. И спестява преразхода на пари, време и нерви – за неща, които напомнят секс, но може би не съвсем и може би следващия път ще е по-добре. Е да, вярное е, че когато сама ловуваш мъже, съблазняваш ги или ги покоряваш, се трупа ценен жизнен опит. Който обаче може да е и негативен. Вероятност - 50/50.

А какъв е смисълът на негативния опит? Какъв е смисълът на разочарованията? Не бързайте да ми отговаряте с нещо стандартно от типа „защото така ще разбереш от какъв партньор имаш нужда”. Това е перфектен отговор, ако мъжете ги продаваха на витрини. И можеш да идеш да си избереш един от 10, от 100 или от 1000 възможни. Но в живота не е така. В живота поредното разочарование може да те направи по-озлобена (в сравнение с предишното по ред), по-цинична (в сравнение с предишното по ред), по-обезверена (в сравнение с предишното по ред), че такъв човек, дето ти е нужен на теб, въобще съществува. И да вземеш да си кажеш накрая: „Е аз ли съм най-голямата глупачка на света?” И не всичко можем да обясним и само с лошия късмет. Чак толкова лош късмет не е възможен дори статистически!

Сега разбирате ли, че единственя изход е да се влюбим и да решим, че това (видиш ли) е Любовта. Да се умопомрачним и да пропуснем всички заслужаващи внимание недостатъци, всички предупредителни стопове,

И аз все пак какво да ги правя тези fuck-me shoes?  Да ги хвърля ли, а?

…

The Phantom Menace 
Къде съм? Трябват ми координати. Някакви. Каквито и да е. Искам да се локализирам. За да съм сигурна, че не сънувам. Къде се намирам? 37.5 години след раждането ми, 14.8 години след раждането на първия ми син, 5.3 години след раждането на втория, 13.9 години след лицевата пареза, която ме беляза с известна абнормалност, 9.6 години след първия ми развод, 2.8 години след втория, 1.6 години след Голямата Любов, 1.1 години след златните пантофки, 0.9 години след падането на Вавилон, трима мъже след двата стола, 5 чифта обувки след Драмата, 23 минути преди изгрева на слънцето, 30 сантиметра от монитора на лаптопа… Аз съм тук и сега. И защо още не ми е ясно къде съм?!!!!!?! Ето на това му се вика Диагноза!
-          Яна, трябва ти терапия? – подмята гласът на разума (оня дето и без друго не го слушам).
-          Пак ли? – настръхвам аз.
-