Шараните

Ако си мислите, че патриархата изчезва – не, няма нищо такова. Зародил се е неопатриархат: нов, модерен, як, секси и малко мафиотски.

При това този термин е изкован не от родните братя българи, а от чуждоземни експерти. На нас ни е достатъчно да ковем неопатриархата докато е още жежък… Той не е свързан с балканската ни култура, ни най-малко. Той е продукт на новото време, на пост-социалистическите процеси, на твърде предвидимото българско Его.  Преди десетина години, преди да излезем на разходка, големият ми син ми сподели шепнешком: „мамо, сега като срещнем 10 жени на улицата, 7 от тях ще са пребити от мъжа си”. Възможно е тази цифра да се е покачила – да не са седем, а 9 например. Тъй като неопатриархалният мъж е як, атлетичен, с големи, но необосновани доходи и слуша дива чалга. А жените – исторически погледнато – са супер лесни за пребиване. Дори от мъжкари с по-скромни показатели.

В една TED лекция писателката Исабел Алиенде обяснява как и най-потиснатия мъж на света има под ръка жена или дете, на които да излее гнева и фрустрацията си. (Лекцията може да се гледа и със субтитри на български, струва си!) То това с боя си е старо като света. Единственото ми притеснение в случая е остава ли то част от имиджа на неопатриарха и ако да – по какво той се различава от класическото издание патриарх (освен по това, че дискриминира жените по цвят на косата и по наличие на синтетични вещества във вторичните полови органи).