Шараните

Така. Сядаме да пием със Зюмбюла (Зуза) и Луци. Ако се чудите какво правят жените по Коледа – пият. Не плетат и не бродират.

- Момичета – откривам сбирката аз – стигнах знаете ли къде?
- Къде? – питат те и аз знам, че наистина се интересуват, не е проформа това тяхно „къде”, истинско си е.
- Стигнах до ППП. Първи постулат на програмиста: Проблемът определено не е в мен!
- Даааа! Не е в нас. И никога не е бил! – възкликва Луци. Тя ги разбира тези неща.
- И знаете ли – продължавам аз (тамън съм си намерила слушатели) – трябва ни workaround.

И двете ми слушателки кимат окуражително. Сигурно се чудят как ли пък може да му се намери на това нещо със сгрешената спецификация и липсата на проблеми workaround.

- Пропуснала съм само една единствена дума в спецификацията. Трябвало е да напиша „ да желае обвързване с мен”, а не „да желае обвързване”. Всъщност… той пак зодия Риби. Трябва да започна да ги дискриминирам зодиакално. Крайно време е, нали?
Те продължават да кимат. Пият. Много ги обичам.
- Викам му „ти знаеш ли колко време съм търсила мъж като тебе?” и чакам да ме запита заинтересуван „колко?”. Искаше ми се да му видя физиономията като му кажа „два дни”. Ама той ме изненада. Вика ми „не ми казвай, напиши го”. Ама какво да пиша, бре момичета. То не от всеки мъж става приказка… то не от всяка пръчка става свирка. И какво да напиша. Поредният Мистър Голямо Его пристигна на бял кон (или в черно субару) и аз научих един важен житейски урок, а именно: практиката потвърждава ли теорията, че мъжете със скъпи коли имат малки пишки? В буквален, а и в преносен смисъл. Ама не това трябва да бъде тема на нашето пиене тази вечер, нали? Тъй и тъй, той се е оттеглил в изолация и се бори с демони, които навярно не съществуват. По-вероятното е, мили мои момичета, да съществува демонка. Друга жена и той милия сакън да докаже на Негово Величество Егото Си (и косвено на нея), че още става, че върви, че може да свали някоя интересна и интелигентна жена като мен. Ама не съм интелигентна, тъпа съм, щом се връзвам.

Те не са съгласни. С това, че съм тъпа. И аз пия. Обсъждаме глобалното затопляне, световната криза, генно модифицираните храни, шефовете си… Говорим си за всичко, само не и за мъже. Не се сещаме просто. И за Коледа си говорихме. И тогава аз пак се присетих:
- Ееей, тоя окаян рибок не ми е пратил есемес ни за коледа ни за нова година, сигур са го изяли демоните.
- Не! – казва Луци – страда, че е загубил шанса си да бъде с най-великата жена в историята си. Или се е самоубил.
- Ха дано! – хлъцва Зюмбюла.
- Не! – отсичам твърдо аз. (понеже си знам стоката) – не се е самоубил!
- Ех, жалко! – хлъцва втори път Зюмбюла.
- Да пием за двуцифрените бройки! – предлагам аз. И пак пием!

- Момичета, много пием, а workaround нямаме. Смятам, че след теза, антитеза и синтеза, ако нещата не сработят гладко, трябва и протеза. Поне докато го намерим пустия workaround, а това може и да не стане с алкохол. Само предполагам…

- Да пишем! – предлага Луци. Всички се съгласяваме шумно. Преди да започнем с писането обсъждаме поезията и хвалбите дето сме получили за нашата „смелост” (то ний сме едни силни и смели жени, с какво да ни похвалят друго, а?)

Луци: Пък той ми каза „смело е, че ги пишеш и ги показваш на хората тези стихове”. А аз му викам „е кое му е смелото? Показвам ги на хората, но не ги казвам на човека, за когото са предназначени?”

Зуза: Той и мъжа ти се възхищава на твоята поезия, даже ми беше писал в моя блог „кой е авторът на тези прекрасни стихове?”. Издирил те от някъде.

Луци: Издирил ме той… Като ми рови в директориите всичко може да намери.

Аз: Аз съм готова! Кой започва пръв?

И като започнахме (протежно и протяжно) ей туй скалъпихме:

Ще дойда, няма да дойда.
Това е въпросът.
Умрях.
От чакане.

Ще дойде, няма да дойде.
Забременях
във чакане.

И ти дойде.
И беше там.
Обаче мен ме нямаше.

Къде бях аз?
Не знам.
Навярно остарявам.
Пак във чакане.

И чакам аз
Тук там
Там тук
Ще дойде някой друг.

И ще ме чака.
И ще се пита дали ще дойда,
а аз ще мълча.

И няма ме.
Забременена.
Обременена.
Отегчена
И пияна! Почти.
И чакам го
Мъжът със главно М
И дълго Т.
Да дойде.
Защото трябва да си ходи.

За да дойде пак.

Аз: чета написаното на глас. Не съм доволна. Или е много глупаво или е много философско. По-вероятно да е глупаво. Предлагам ново начало:

Искам да те убия.
С нож.
Чисто.
Сребро и червено.
Има ли демони, които обичат момичета?

Луци:
Искам да ме убиеш.
С поглед.
Кадифе.
Звезди и лед.
Има демони, които обичат момчета.

Зуза:
И живи са демоните.
Убиват.
Със нож
в сребристо
и поглед в момчета.
Има ли живи момичета?

Аз: чета написаното на глас. Доволна съм. Но Луци и Зуза не са. И добавят нов стих:

Свърши малко преждевременно
обаче това е
от много страст.

Аз: протестирам!
Те: обвиняват ме, че съм досадна анализаторка, нямала съм право да редактирам!

Примирявам се. И поемаме към следващото предизвикателство на вечерта:

Мъжът с главно „М” и дълго „Т” или диалози на Чашката
(написаното с курсив са изказани на глас и не на място мисли, моля пропускайте ги ако държите на чистата поезия)

Зуза:
Има те.
С дълга коса.
И поглед във който аз виждам се.
Дива.
Усмихната.
В плам.
И губя се.

Винаги ли трябва да се губим?
Винаги трябва да се губим, за да се намерим!

Луци:
Гоня те.

Мамо, искам солети с шоколадов крем.
Съжалявам обаче крема нещо много твърд. Трошим солети в крема.
Яки сме, силни сме.
И се напиваме все повече.
Нашата поезия ще разтърси света. Ах, още една лъжица за готвене падна.

Луци:
Гоня те.
Толкова жив и безумно наивен.
Млад и циничен.
По момчешки груб.
А от вътре замислен и питащ живота.
И загубих се.
Обърка ме.

Тъй… имаме две объркани и загубени жени. Трябва ни разнообразие… Някакъв друг сценарий.

Аз:
Тръгвай си.
Ти не си Той.

Ще се загубиш и ти, вервай ми, звездите ми го говорят.

Аз:
Тръгвай си.
Ти не си той.
Той е по-друг.
Той е истински.
Със счупен нокът
и смях през зъби.
Той ме целува по врата.
И ме обладава,
когато съм паднала.

А този ще си тръгне ли?
Откъде да знам? Най-вероятно да.
Ама ти си недоволна само! Обладал те е и не иска да си тръгне. Какво толкова искаш?

Зуза:
Има те.
Искам те.
И не се хили, мълчи и пиши.
Със счупени нокти
Със пламъче диво в очите
С коси разрошени от вятъра див
Усмивка безумна
И тихичко питащ ме:
Твой ли съм?
С теб ли съм?
Жив ли съм?
Жив?

Звучи ми сякаш лерическия герой иде от лудницата, ама пиша, без да критикувам, че да сте доволни!

Луци:
Гоня те.
Объркана
Направо полудяла.

Заразно е, още един от лудницата се появи.

Жадувайки да чуя смеха ти.
Как смееш се
Над плачещата ми душа.

Върха на мазохизма.
Еее, не може всички да сме садисти.
Туй плачещата ми душа е клише.
Клише ама е малко като паднала, като моята лерическа героиня, обладаната.
Не, моята героиня плаче с високо вдигната глава.
Ох, аз пак описвам това, което преживявам, а не това, което искам.
Създаваме едни малки поетични франкенщайновци, които ще станат и ще ни изядат главите.
После трябва да пратиш за ревю. Тех ревю!

Аз:
Той ме носи.
А в ръцете му е смърт.
Пиета.
Жадна съм.
Когато го изпия ще съм жива.
Ще целувам ръцете му
И счупеният нокът.
Ще си тръгнеш ли ако мога да вървя сама?

Ама много ти е вкусна туршията.
Мама и сестра ми я правиха.
Това е то – туршията прави поезията.
Как да продължим – Убих те изпих ти кръвта на закуска.
С препечен бекон и цвъртящ боб.
Боб на очи от кога цвърчи.
Остави ти боба, ами дай сипи пак от туршията.

Луци:
Гоня те.
Естествено.
А ти ме спираш, дърпаш ме.
Към себе си.
Обгръщаш ме с усмивки.
И гледаш ме.
Сякаш за теб съм Коледа.

Зуза:
Има те.
В мене си.
Имам те.
Искам те.
С очите си
виждам те
в ръцете си.
Силно притискам те
към себе си.
И пак се губя,
за да намеря себе си.

Е поне имаме един намерил се, това е утешително.

Аз:
Той е Той.
Ти също беше Той
Преди да си тръгнеш.
Любовта е едно безсмислено упражнение
По нараняване.
Не искам да се уча да убивам.

Тотално ми губите романтиката с тази простотия.
Kill all that is romantic, darling.
По-добре да пишем за чашката:
О чашка моя любима
Любима моя единствена
Единствена още полупразна
Аз искам да съм дух в бутилката на Джин
И вечно да се пълни тя
А аз да лоча, лоча, лоча
Докато усмъртя своята безсмъртна душа
А аз искам да съм потник на гърба на млад работник.
А той рилийза гони яко,
Напъва мускули и мисъл
И пот се лее върху мене.
Попивам аз със всяка клетка.

Ако въобще сте стигнали до финала и ако въобще от отегчение се сетите да се попитате „защо тази Протеза е толкова дълга”, ще ви отговоря:
Защото дълга е историята на нашата фрустрация и голяма протеза ни трябва, за да продължим напред.
И много алкохол пие тая протеза, да я вземат демоните дано!