Шараните

Купих си ръкавици. Сребърни. Не сребристи, а истински сребърни. И блестят. Трябваше да се похваля на някой. Не че останах незабелязана – тръгнете и вие със сребърни ръкавици по улиците и ще се уверите сами, че те са нещо много видимо. Но… друго си е някой да ти се възхити Лично.

Надникнах в стаята на Зуза, протегнах ръка и с нея й демонстрирах всички движения, за които се сетих. Тя седи сериозна, гледа ме над очилата, почти критично… ме гледа. В стремежа си да я разсмея й показах среден пръст. Много им отива на ръкавиците тази… поза.
- Много ти е малък! – отсече Зуза.
- Ами… все пак е дамски… – въздъхнах и си продължих по пътя, и си продължих с движението (това последното), защото ми се стори забавно.

Седнах си тихо и мирно на бюрото. Тъй като нямаше как да пиша с ръкавици, свалих ги. И тогава кюто замига – Зуза ми пише. Все едно не можеше да ми каже нещо мило и комплиментно докато бях при нея преди минута.
- Сърдиш ли ми се? – пита тя.
- За какво?
- За малкия. – отговаря.
- Е не, което си е истина си е истина.
- Не ми се сърди! Имам много работа. И Луци ме тормози. Иска нова тема. За съучастниците. Ще пишем за целувката. Това успях да измисля.
- Е много банално, бре! Ще ми трябва цяла седмица, за да се вдъхновя. –отговарям аз. Сега само и единствено сребърните ръкавици ме вдъхновяват.
- Както искаш пък! – троска се Зуза и замлъква, а аз… с известно чувство за вина, че пренебрегвам служебните си задължения заради приятелките си и заради целувките, започвам първо да мисля, а после да пиша…

Целувката ли? Какво беше това? Нещото, което правим като тинейджъри? Нещото, което забравяме, докато сме женени? Нещото, което по принци забравяме? Тъжни са тези размисли, защото… От години насам не съм получавала истинска целувка! Ама истинска. Не някакво менте, а оригинал. Аз за секса съм се оплаквала, а то всъщност… целувките били по-големият проблем. Така се оказва. На база моите спомени. Да те превземе някой с целувка, да те проникне и потопи… Да ти се прииска да рухнеш в ръцете му и да се разпаднеш на наелектризирани, наежени атоми. Да ти се прииска някак (ако може) да не свършва тази целувка, да останете тъй залепени и ненужните неща като дрехи, обстоятелства и угризения да се смъкнат от само себе си, да се изплъзнати и изхлъзнат, и телата – както бог ги е създал по свой (?) образ и подобие – да продължат целувката, да я амплифицират до взрив и разпокъсани парчета мрак и съзнание. Мечти, мечти… Даже се учудвам, че такова велико преживяване като целувката може старателно, съзнателно и целенасочено да се пренебрегва и пропуска от мъжкото племе. Че те някои целуват като телбод! Възмутително е… дори варварско като отношение към целувката!А уж живеем в цивилизован свят…

Ама нека не съм чак толкова строга! Целувката винаги е сладка. (Тази като телбод включително. А единственото изключение е, когато свекърва ви ви целува по бузата от любезност, макар да предпочита да ви захапе сънната артерия.) Трудно се живее без пари, но и трудно се живее с целувков дефицит. Аз като закъсам много си измислям тактики за придобиване на целувки. Например заставам в къщи пред вратата на банята и дебна. Когато се появи някой от синовете ми, казвам: “целувка и тогава влизаш вътре”. Малкото успява да се шмугне покрай мен, защото е пъргаво, но големият дава целувка, къде ще иде. Нали после ще поиска джобни или да иде на купон. А пък купоните как ги използвам като повод за целувка! Заставам на външната врата (ама от вътре) и казвам:” Искаш да отидеш на купона, а, искаш? Три целувки и те пускам.” Скромна съм, нали? Нека се научи, че жените трябва да бъдат целувани! Майките – за сведение на неосведомените – също са жени. При това имат преки доказателства за това!

Веднъж – а тогава дори не бях в дефицит, защото имах от телбодните целувки в наличност – реших да поискам Коледна целувка от моя приятел Макс. Той ми е такъв приятел, с такова едно приятелство дето някои твърдят, че го няма между мъжете и жените. Той е единственият, на който съм простила това, че 1. е млад, 2. е риби и 3. дискриминира жените с деца в наличност. Но пък е бил до мен в тежки моменти. Плача и се опитвам да се скрия в миша дупка, а той седи насреща и вика: „Излизаме на обяд и ще говорим!”. Аз по това разбирам дали някой ми е приятел – ако е до мен, когато ми е зле, а не само когато съм супер забавна и супер красива – значи е приятел. И никак не съм предполагала, че една Коледна целувка може да се превърне в такъв междуличностен конфликт (както го думат психолозите) между приятели. Защото… той ми отказа. Тогава. На Коледното парти. Аз не останах „на сухо”, защото получих 3 целувки от други 2-ма колеги, на които дори им беше приятно. Но… не и от Макс. Простих му, защото 1. е млад, 2. е риби и 3. аз съм с две деца.

След това реших да поискам от него следКоледна целувка – когато се видяхме за пръв път след празниците. Спонтанно. Пак ми отказа. Пак му простих. Защото 1. е млад, 2. е риби и 3. аз съм добра и прощаваща. Но пък не се отказвам лесно. (Пустата му Луна в Овен!) И поисках за трети път целувка – навръх именния ми ден. Е познайте! Пак ми отказа! Извади от задния си джоб някакви съшити с розови конци принципни принципи, които му забранявали. Все едно е дал обет за безцелувчие пред някой с ранга на Папата! А то нали знаете, в приказките всичко се случва по три пъти. И като ме обзе една магия след този трети отказ… Пречупи се нещо, казвам ви, пречупи се, омагьоса се, помайноса се. И седя и анализирам ситуацията и не знам какво да направя, че да му простя, защото това, че той е 1. млад, 2. е риби и 3. аз съм добра и прощаваща, вече не е достатъчно. Ама никак.

Налегнаха ме тежки подозрения. Това що за приятелство е всъщност? Дават ми копче, давам копче. Той ме изслушва, аз го изслушвам. Той ми дава съвет, аз му давам съвет. То това не приятелство ами галантериен бизнес! Пределно ми е ясно, че той не е от приятелите, дето ако съм болна ще дойдат до в къщи, ще ми купят лекарства или ще ми сготвят топла супа! Той е приятел на думи… и на копчета. А то както показва практиката не само камъчетата, а и копчетата могат да преобърнат каруцата.

Аз не съм в галантерийния бизнес. Аз ако някой има нужда от целувка ще му я дам. Без дори да се замисля. Аз не си измислям теории, предпочитам да си измислям мъже и истории. За целувки и копчета. Всички сме чели Коледна песен и знаем каква е съдбата на Скрудж! И тя е измислена, но… Скруджовци има. А Скруджовщината в човешките отношения ми е неприятна и предпочитам да я избегна. Винаги е имало и ще има деца, жаби и мъже за целуване. Да не забравяме и жените, те все пак са половината човечество. (Само свекървите бих пропуснала, да ме извиняват.)

Погледнах към сребърните ръкавици и се разсеях. Секна ми мисълта. Той и денят попривършил… Та сложих си ги аз ръкавичките и тръгнах. На лов за целувки тръгнах. И както си вървя по улицата, ме среща един познат Мъж. Спира ме, казва „Лейди, колко се радвам да Ви видя!” И ми целува ръката барабар със сребърната ръкавица. А дали щеше да я целуне ако знаеше, че с нея съм показвала среден пръст… Ето това е! – казвам си – каквото поискам, го получавам. Да изляза с варварски и ловни цели, а да се натъкна на джентълмен. Не късмет, а магия!

Докато се оставям този познат Мъж да ме комплиментосва… се замислям мъничко, че джентълмен (gentleman) се състои от две думи: gentle – добър и man – мъж. Добрите мъже целуват! Това е то! Още по-добрите мъже се целуват добре!

Да живеят целувките и добротата. Любовта може и да не спаси света (защото евентуално не сме дорасли за нея), но целувките и добротата ще я спасят. Или поне една част от света – едната половина, женската – защото тя е точно тази част, която цени едни такива некотируеми (в галантерийния бизнес) стоки!