Шараните

The Empire Strikes Back
В предишния Епизод ІV: A New Hope

Изхвърлих ги. Златните обувки. Тъкмо си казах „ще им простя, да му се не види, харесвам си ги” и подметката на едната се счупи на две. Такава им била съдбата! Оказа се, че е направо невъзможно да се върви със счупена на две подметка – кое по-точно да крепя: токчето на петата или каишките на пръстите… Измъчих се да напрягам всички невидими мускулчета и мускулченца… след което се гмурнах в първия изпречил се пред очите ми магазин и си купих нови.

Зюмбюла и тя си купи, ама нейните маааалко по-различен модел и кафяви на цвят.  Накокилихме се и двете, с което постигнахме ръст близък до 1.90 см и тръгнахме да разходим патъчките из чаршията. Напред-назад, наперд-назад, в това магазинче – в онова… Стъмни се… А нали знаете, че по тъмно излизат лошите…

Вървим си със Зюмбюла и си бъбрим: сега ще се прибираме ли или да идем на бар да и да потанцуваме, да ги тестваме патъчките в по-екстремни условия, е то вярно, че си носим раниците с екипа за фитнес, ама какво пък, ще идем с раници… И както си вървяхме по тротоарчето… изведнъж… Зюмбюла падна. В някаква хлъзгаво-сапунено-белинена гнилоч, която се изливаше от входа на един гараж. Момче с червена ризка и метла премиташе гнилочта към тротоара в посока падналата Зюмбюла, а мъж в зелена ризка, се спусна към нея с предложение да помогне. Ама къде ти… Тя Зюмбюла е горда убавица, ще позволи на някакъв си мъж в зелена ризка да й помага, който освен това съмнително си бъбри с прекия виновник за хлъзготевицата – а именно онзи с червена ризка.

- Какво е това? С какво миете? – разфуча се Зюмбюла.
- А вий защо си мислите, че аз знам с какво мият… – усмихна се любезно Зелената Ризка.
- А не знаете ли? – фучи си Зюмбюла.
- А вий защо си мислите, че трябва да знам? – отново се усмихва Зелената Ризка.
- Ами нали вие говорите с момчето, решихме, че знаете. – намесих се аз.
- Ама това е заведение, аз на такъв ли ви приличам?
- На какъв?
- Дето работи в заведение? – беше ред на Зелената Ризка да се възмути. – Аз тука в тази гадост съм си съсипал маратонки за 200 лв. И знаете ли какво – това е проблема на българските жени! Аз затова никога няма да се оженя за българка! Защото българските жени не стават за нищо. – рече и отсече.
Тъй като очевидно не проумявахме какво общо имат българските жени с някакви момчета с червени ризки, които размазват някакви неща по тротоара, го оставихме да поговори още малко. Приличаше на човек, който има нужда да бъде изслушан.
- И затова, момичета, ще ви кажа нещо, ама внимателно ме чуйте! Пазете си мъжете! – тържествено обяви Зелената Ризка, убеден, че ни е сразил с чара и мъдростта си. Но не би!
- Така както ни гледаш… – подхванах аз – и двете сме разведени. – Защото българските мъже не стават за нищо.
- Е как така?! – ченето на Зелената ризка се измести видимо в посока на земното притегляне. – сигурно… не сте намерили подходящи… – и озадачен си тръгна по пътя, като си размахваше съсипаните и (от 200 лв) маратонки.

Докато Зюмбюла се опитваше да избърше чернотията от дрехите, лактите и чантата си, аз учтиво помолих Червената Ризка да ни каже какво (по дяволите) става тук?! И с какво (по дяволите) мият. Червената ризка размаха метлата и ми посочи вратата на гаража, крещейки с леееко истеричен полу-мутирал глас:
- Вий не виждате ли какво пише тук?! НЕ ПАРКИРАЙ!
- Ах, извинете, – простенах – ама ние на автомобили ли приличаме, та се объркахте, че паркираме? Ние преминавахме по тротоара…
- Ходете се оплачете на управителя вътре, или на арменския поп. – изломоти Червената Ризка.

И ние го послушахме, просто защото не знаехме, че ще е далеч по-лесно да намерим арменски поп, отколкото управител на ресторант Happy на площад „Света Неделя”, пред сервизния вход на който, Зюмбюла бе имала неблагоразумието да падне и да се поцапа.

В заведението ни посрещна русо създание с табелка „салонен управител”. Както можеше да се очаква, тя не успя да ни отговори на въпроса с повишена трудност “с какъв препарат миете сервизното помещение  и тротоара?”. Ние поискахме да говорим с по-истински управител, такъв дето да ни обясни с какво мият, защото дрехите на Зюмбюла бяха започнали да губят естествен цвят, а кожата по ръцете й червенееше зловещо. Салонната управителка отиде да повика не-салонния управител. Чакахме 10 минути, за да разберем, че той е твърде зает да оправя фактури на втория етаж и не може да ни обърне внимание. И това в 23:00 вечерта. Това се вика мотивация!
- Така ли? – попитах аз, сякаш съм дебил. – Зает е с фактури? Ами кажете ни как се казва, защото ние ще напишем жалба и искаме да посочим името на човека, който е толкова зает, че не може да обърне внимание на пострадал от необезопасено миене на обществен тротоар.
- Не мога да ви кажа! Забранено ми е! – русото стана и твърдо.
- Тогава ми кажете Вашето име. За да можем да напишем кой точно ни е казал, че управител, който е забранил да му се казва името, е отказал да слезе да говори с пострадал от необезопасено миене на обществен тротоар.
- Няма пък да ви го кажа! Вие сега искате да ми създавате проблеми ли? – в този момент се очакваше ледените ни сърца да се стопят и да оставим русото в плен на неговата невинност.
- Чудесно! – казах аз. – Сега ще проверя дали имате право да ни откажете такава информация!

И набрах 112. Като си имаме спешен номер, поне да го използваме! Жената отсреща каза, че ще изпратят патрулна кола да провери. Ала… страх лозе пази… салонната управителка явно успяла да пошушне това-онова на ухото на не-салонния управител, защото само 2 минути по-късно той беше зарязал фактурите и говореше с нас. За съжаление проблема не се разреши – първо, защото те го усложниха с проявата си на висша незаинтересованост и русота; и второ, защото не-салонният управител се оказа още по-рус от салонната управителка.

Хъка-мъка… да ви почерпя? Ама да предложи, например, чешма с течаща вода та да измие Зюмбюла пораженията не се сети…

Пристигна патрулната кола. Двама полицаи- левенти се разгънаха и кацнаха на тротоара. Заразказвахме. Показахме тротоара пред сервизния гараж, надписа „Не паркриай”, помийните локви, които вече не миришеха на белина, а само на помия. Всичко. А те, полицайчетата, милите – стоят с ръце в джобовете и мигат разбиращо.
- Ами ако искате подайте жалба в ХЕИ, ако искате заведете гражданско дело за щети, те заведенията са под егидата на общината, ама нито ХЕИ, нито общината работят сега. Ще трябва да чакате до понеделник. Пък ние нищо не можем да направим. Само ще предупредим управителя.

Дааа, знаем ние как стават нещата – ще го предупредите, а той ще ви предложи да ви почерпи. Илюзиите ни, че живеем в правова държава се стапяха като сладолед под жарък юлски пек.

- Така значи, а? – промърмори Зюмбюла. – Параграф 22.
- Не! – отвърна отривисто единият полицай-левент – Параграф 23.

Всички вицове за полицаите са верни!

Тръгнахме си. С новите патъчки. Да си газим нататък през живота. Кой каквото ще да казва, ние постигнахме две големи победи: накарахме не-салонния управител да си смъкне задника и да остави фактурите и работохолизма си. Поговорихме си съдържателно с двама полицаи, които мъжествено ни съчувстваха. Нима можехме да искаме повече от живота?!