Шараните

Revenge of the Sith

В предишния Еpisode II:Attack of the Clones

Отварям виното. Сипвам си в една от кристалните чаши, подарък още от времето на първия ми брак. Странно нещо е живота… Съпрузите идват и си отиват, чашите за вино остават. Пия. За да се справя със стреса.

Първо на първо изобщо не трябваше да излизам. Че той света бил опасен! И онези извратени клонинги… определено искаха да се сдобият с кожухчето ми. Само дето аз определено не съм лисица, а кожухчето ми отдавна не е… много кожухесто. И определено не съм красавица. Не и такава, след която някой би тичал. Или греша…

- И тъй, мило кожухче, ти какво викаше като те гонеше клонинга?
- Беж, Яна да бягаме!
- Браво! Ще ти купи нови…
- А ти, мила косичке, какво викаше като те гонеше клонинга?
- Swing-swing.
- Хм, това пък какво беше! Нищо няма да ти купя! Ами …. ти дупенце, какво викаше като те гонеше клонинга?
- Shake-shake.
- EEE! Аман! А вие крачета, в тез златни обувчици, какво викахте като ви гонеше клонинга?
- Fuck me, fuck me.
- АААА! –  крещя и с ръце на буква Ф ядно тропам по дюшемето с онези златни fuck-me shoes. Предателки такива! Скоро разбирам, че това няма да ги унищожи, но пък повишава вероятността да се сдобия с ядосана мигренозна съседка на вратата… Свалям обувките, хващам ги с два пръста и се чудя… да ги изхвърля ли сега или да си ходя още с тях… Все пак… имат известна емоционална стойност. Те са едни много специални златни обувки, които вместо да ме дарят с вълшебството на приказките, пратиха група клонинги по петите ми. И то точно когато въобще не ми е до секс и мъже! Не е ли възмутително?

Някой звъни на вратата. Със сигурност е съседката. Ще се правя, че ме няма. Ако утре ме срещне и ме пита, ще отричам. Нека сама се сети, че вероятно имам полтъргайст в къщи. Придвижвам се на пръсти до спалнята. Лягам и се завивам през глава. Малко съжалявам, че съм забравила чашата с вино на масата. Опитвам се да направя няколко пълни йогийски дишания. За да се справя със стреса. Едно, две, три, четири, пет… И БАМ! Озари ме прозрение. Две прозрения за един ден не е лошо, а? Може би все пак опитите ми да набия спирачки на духовното си развитие не са се увенчали с успех. Както и да е, важното е, че вече ЗНАМ какво ми става, а то обяснява напълно изчерпателно защо НЕ ми става.

Причината е банална - любовта. Все още имам нужда от нещо, за което не е доказано, че съществува. Освен това се страхувам. Ако съществува… значи просто трябва да почакам да се случи и тогава интереса ми към секса ще се върне на часа. То какъв интерес! Доколкото се познавам ще е някаква умопомрачаваща страст… Е да, ама ако пак се окаже идиот?! Или (боже опази) женен идиот! Тогава какво? А ако любовта не съществува? Ако е масова заблуда? Ако целта на приказките и филмите е да пробутват красиви илюзии и малки порцийки дрога на наивници като мен? Ако съм толкова повредена от вярата си в любовта, че вече не ставам дори за секс… какво да правя, по дяволите!

Хлипам си тихичко под чаршава. Понеже наистина не знам какво да правя – плача. Въпреки че си харесвам живота. Въпреки че обожавам децата си. Въпреки, че харесвам всички онези лилави дрехи в гардероба си, златните си обувки, шантавите чанти… Въпреки че имам страхотни приятели. Въпреки че напоследък се забавлявам както никога до сега. Въпреки пътешествията. Въпреки повишението в работата. Аз плача.

Мъчно ми е… Защото ме смятате за феминистка! Защото толкоз много плюх по мъжкото племе. Заради генерализациите. А аз не съм. Не съм феминистка! Аз не се състезавам с мъжете – в работата. Просто съм добра в това, което правя и те го оценяват. Малко е глупаво да обяснявам, че съм нямала избор. Че не съм планирала да бъда изоставена, самотна майка, която се катери бавно и сигурно по стълбицата на кариерата и успеха. Че не съм планирала да се уча да се забавлявам на 36, защото би било тъпо да плача всеки ден (като днес) оплаквайки злощастната си съдба. Това, което съм днес, е резултат от редица непланирани, непредвидени и — в голямата си част — нежелани обстоятелства. Аз съм продукт на света, в който живея.

А той – света - е все по-малко патриархален. И все по-унисекс. Така както епилацията не се използва ексклузивно и само от жени, така и доблестта, смелостта, нежността нямат пол. Ние сме това, което сме. Някои – способни да носят отговорност, да отглеждат деца и да правят кариера. Други – неспособни в една, две или повече области. Трудностите ли ме направиха толкова еволюирала… и негодна за връзка? Да, може да се каже, че в сравнение с мен, онези уплашени от тежестта на отговорностите и интелектуално-емоционалния ми капитал мъже, с които имах неблагоразумието да се срещам, са просто глезени момченца. Уж свободни и необвързани, пък всъщност роби на комплексите си и без ясна концепция за собствения си живот. Освен една – че мама им е заръчала да се оженят и да имат деца, за да се радват те на внуците си. Е да, ама никой ли не забелязва, че тези момчета линеят под тежестта на такива тежки очаквания? Никой ли не забелязва, че брака се разлага и губи смисъла си (социален, икономически и духовен)? Никой ли не забелязва, че търсенето на пратньор се е свело до търсене на достатъчно добра стока? За брак? За секс? И не трябва ли търсенето на партньор да е търсене на личност, с която е възможно да споделяме пълноценно - и телом и духом? А онези мъже – дето трябваше да са достатъчно зрели и отговорни като минимум поради броя на годините си (между 10 и 20 в повече от моите), и с които също имах неблагоразумието да се срещам – в тях функционираше само нараненото им его. Всичко останало сякаш беше отдавна умряло. Те или страдаха по миналото си и се оплакваха от бившите си жени, или компенсаторно надуваха егото си в опит да убедят себе си колко са велики. Никъде в тази схема не се включва споделяне.

Аз знам какво искам от живота. И знам как да го получа. Освен едно – мъжът, който също като мен търси на дълбоко, който ми е равен. Нито знам къде да ида да го намеря, нито как ще го позная, най-малко пък знам съществува ли. Не бих определила това конкретно състояние на нещата като безпътица. Не! Аз си имам своя път и си го вървя. Днес аз съм целият свят за моят малък син. И от мен зависи дали този свят ще е красив и достоен. Следователно всичко, което правя днес, има значение! И след като се наплача, след като си позволя тази лечебна доза слабост, аз ще стана и ще продължа:
1. да преодолявам травмата на изоставянето
2. да печеля достатъчно за един лишен от лишения живот
3. да се развивам, да постигам, да успявам

Глупаво ще е да продължавам да твърдя, че го правя, защото нямам друг избор. Не, правя го, защото това е моят избор. Защото това е моят свят. И аз искам да го споделя с децата си – и хубавите и лошите му страни. Не е нужно да живеят в илюзии.

Не нося никаква, ама никаква отговорност за това, че този свят е започнал да се депатриархализира. Нито за това, че:

• рязко се е увеличил броят на жените, които печелят повече от мъжете си (или които работят докато на мъжете им им харесва да са безработни)

• рязко се е увеличил броят на жените, които нямат деца, защото партньора им не иска, или защото изобщо не могат да намерят партньор за нещо повече от спорадичен секс

• рязко се е увеличил броят на жените, които нямат деца, защото са стерилни

• рязко се е увеличил броя на жените, заемащи ръководни

• най-продаваните продукти в секс магазините съвсем не са вибратори, а помощни средства за осъществяване и задържане на ерекция

И въпреки това този свят е хубав. Има си всичко, от което една жена се нуждае и които може да си купи с парите, спечелени от нея. Бих предложила само някои подобрения – не за друго, ами с цел да се ускори еволюцията, и да се премине от неефективното сексуално към асексуално сдобиване с поколение:
- банки за сперма, където жените, които желаят да станат майки отиват и избират материала на база подробно описание на бившия му собственик: ръст, цвят на очите, косата, кръвна група, професия, и т.н. и т.н. В Калифорния такива банки има още от 60-те години на миналия век. Така жените могат да си спестят уморителното търсене на партньор, който да иска да има деца (което е много страшно бедствие за мъжете, по незнайни за нас причини). Не се лишават от възможността да станат майки. И напълно се лишават от възможността да се травмират в бъдеще, ако биологичния татко реши, че му е тежко да носи отговорност и е най-добре да изостави мама с бебето на ръце – да се оправя сама.
- платени секс услуги за дами (за онези, които се интересуват от секса). Вярно е, че има, но се налага да станат по-популярни. Жените имат пари и съм сигурна, че са готови да инвестират този ресурс, за да си изберат мъжа по каталог, да го получат изкъпан и напарфюмиран, с отрицателен тест за спин и други венерически болести. И ще изпълнява това, за което са си платили. Което прави сексуалните фантазии възможни. И спестява преразхода на пари, време и нерви – за неща, които напомнят секс, но може би не съвсем и може би следващия път ще е по-добре. Е да, вярное е, че когато сама ловуваш мъже, съблазняваш ги или ги покоряваш, се трупа ценен жизнен опит. Който обаче може да е и негативен. Вероятност - 50/50.

А какъв е смисълът на негативния опит? Какъв е смисълът на разочарованията? Не бързайте да ми отговаряте с нещо стандартно от типа „защото така ще разбереш от какъв партньор имаш нужда”. Това е перфектен отговор, ако мъжете ги продаваха на витрини. И можеш да идеш да си избереш един от 10, от 100 или от 1000 възможни. Но в живота не е така. В живота поредното разочарование може да те направи по-озлобена (в сравнение с предишното по ред), по-цинична (в сравнение с предишното по ред), по-обезверена (в сравнение с предишното по ред), че такъв човек, дето ти е нужен на теб, въобще съществува. И да вземеш да си кажеш накрая: „Е аз ли съм най-голямата глупачка на света?” И не всичко можем да обясним и само с лошия късмет. Чак толкова лош късмет не е възможен дори статистически!

Сега разбирате ли, че единственя изход е да се влюбим и да решим, че това (видиш ли) е Любовта. Да се умопомрачним и да пропуснем всички заслужаващи внимание недостатъци, всички предупредителни стопове,

И аз все пак какво да ги правя тези fuck-me shoes?  Да ги хвърля ли, а?

…