Как да изляза от този дяволски кръг на отхвърляне и изоставяне? Това беше моята лична дилема, далеч или не твърде далеч от отвлечените теми за еволюцията и жабопринцовете. Лутах се в този лабиринт като ненужна никому Ариадна, осъзнавайки с всеки следващ завой, че съм сама, напълно сама, че дори Минотавъра вече не обитава това мрачно подземие… Имах нужда от помощ, от нишка, от restart на системата, от протегната ръка, от светлина, от въздух, от вода… Имах нужда от магия. За да се измъкна. Трябваше да се самоубеждавам, че висенето над бездни е не само полезно, но и приятно занимание с изключително благоприятен ефект върху развитието на вътрешното равновесие. Трябваше да си напомням, че не е нужно да се лутам, че трябва да оставя разрешението на проблема си на мъдростта на Вселената. Макар да се съмнявах, че на Вселената изобщо й пука за мен. Какво е една Яна в сравнение с Вселенските Безкрайнини. Струваше ми се, че ако само на един-единствен мъж в тази Вселена му пука за мен, магията ще се самоосъществи и аз ще бъда спасена. И толкова ми се искаше да бъда спасена от любовта, а не от собствената си сила, приела формата на упорита способност за оцеляване, сравнима само с деветте живота на котката. За някакви си 18-19 години – един нищо и никакъв си обрат на Лунните възли – аз бях успяла да профукам осем от деветте живота. Оставаше ми само един. Един.
Бивши съпрузи, затънали в самосъжаление астролози, и три невъзможни каузи – моралист, гей и монах – всеки си беше тръгнал с по един живот. Тук е мястото да отбележим, че невъзможните каузи бяха съвсем, ама съвсем възможни поради простата причина, че и тримата си бяха ментета. Надали затвърждаването на убеждението ми, че мога да имам всеки мъж, който пожелая се крие в моята уникална и неустоима женска същност… По-скоро в глупостта ми да пилея щедро животи и неприятния ми навик да се задълбочавам както корените на всяко дърво биха направили – да се впият навътре в земята, за да нахранят и ствола и листата и цветовете, и плодовете… Корените са мъдри, но на палавите, потрепващи при всеки лек гъдел на вятъра листа на дървото им се струва, че няма по-голяма тъпня от това да се ровиш в тъмнината и да другаруваш с червеите.
Вероятно много силно съм искала Магията, вероятно съм я заслужила с нещо, защото при поредното си грандиозно обръщане в небесата Меркурий - Трикстерът, Магьосникът – ми показа последния завой на лабиринта зад който ме чакаше мистър Мисисипи, загърнат в своя скромен цинизъм и готов да ме стопли в прегръдските си. Вече съм вън. На чисто, на равно, на бяло, на моя си земя… И от онази нощ насетне не са спрели да се случват чудеса.
Първо, попаднах на една статия, написана от мъж, която си е направо възхвала на женското начало. Така пише Йовко Ламбрев в своето Усещане за жена:
Еманципацията и феминизма са вид рефлективна съпротива. Те са закъснелият резултат от горенето на вещици, от игнорирането на хармонията, от войната на половете. Жената няма нжда да е силна и властна, ако светът не я провокира да е такава. Жената, при нормални условия, е пазителка на хармонията.
И още:
А за еманципацията – банално тъпа тема, която префърцунено зае повече място отколкото имаше значение. Истинската тема е за онзи стремеж към хармония, където еманципацията не върши никаква работа. Силните жени са нещо важно – чудесно е, че съществуват – възхищавам се на някои такива, но ако се загуби онзи баланс, онази граница, след която женствеността изчезва… за какво е всичко… Не вярвам истински на жени, чийто сълзи не съм виждал с очите си. Няма нищо лошо в това една жена да бъде слаба и да го покаже. Но жената-фелдфебел е за някой друг тип мъже – със сигурност ги има. Както и такива, чието усещане за жена е усещане за финес и за нежност – аз лично нямам никакви притеснения да го провокирам.
Доплака ми се някак – този мъж такива хубави неща за жените написал…, а аз в моя блог плюя по мъжете вече цяла година. Че не съм била поставена в нормални условия – не съм, че им е било удобно да съм силна – било им е, че страховете и малодушието им са се оказвали далеч по-могъщи от чувствата, дадената дума или мъжествеността – спор няма. (Поне не се опитвайте да спорите с мен на тази тема). Сега си давам сметка, че в този лабиринт съм успяла да запазя усещането си за себе си (като жена, при това – забележете – съвсем не „силна жена”), но съм загубила усещането си за мъжете. И от много време трупам тревожни доказателства, че истинската хармония се случва само, когато съм сама и светя със своя собствена светлина. И въпреки, че вече съм извън змиевидните коридори на лабиринта на моята болка, все още ми идва да извикам: Къде е Слънцето? Кой обърка света? Ама кой ли се интересува от липсата на хармония в света! Малицна? Един?
Омръзна ми да презирам мъжете с които спя, макар да знам, че е далеч по-неприятно да ми се налага да спя с мъж, който презирам. Но за разлика от преди, когато безизходицата и липсата на перспектива бяха единствената налична перспектива – сега вече съм сигурна, че има и различни мъже. Като Мисисипи например. Или като Йовко (името му ми напомня за моят Йов от Писма от тигана), с чиито думи бих искала да завърша (че стана един часа, а аз утре трябва да съм свежа и силна):
Мисля си, че мъжете дължим на жените подадена ръка за онзи път към самите тях, към тяхната женственост, за да спрат да се правят на оловни войници и да ни доказват колко силни и корави могат да бъдат. Не за друго, на който му се играе на война няма лошо – нека си играе на воля – но от това никой нищо не печели, а когато и обществото стане толкова unisex, че няма значение кой кого и как, просто побеждава онази Матрица с лутането…
Колко ли Ариадни се лутат сега, колко ли протегнати мъжки ръце са нужни, за да се върне хармонията в света… Това беше всичко, което исках в онази банална драма с торен бръмбър – протената ръка, шанс да изляза от лабиринта, от Матрицата на лутането. И го получих – just on another level of evolution! Съдбата понякога ни изненадва. Меркурий понякога ни лъже, а понякога ни изцелява – с Магия. „Искайте и ще ви бъде дадено.»- се казва в една мъдра книга. Вярна е тази мъдрост. Практиката потвърждава теорията. Сега съм спокойна. Или както се казва в онази реклама на Кока-Кола: „Сега вече мога и да почакам”. А в този специфичен отрязък от денонощието, Яна би добавила: „Сега вече мога и да поспя.”
Loading ...
Коментари