Шараните

В ашрамското ежедневие имаше и една вечер на планирано забавление. Колкото и странно да звучи това беше точно така. Имаше нещо като песни и танци на народите. И всичко ми се струваше много в реда на нещата, докато за закриване на тържеството не помолиха съпруга на моята приятелка – същите онези, които се оказаха разделени от правилата в ашрама – да изпее нещо за закриване на планираното забавление. И той пя. Многая лета. Като екна онзи ми ти глас – нахлу направо в душата ми, костите ми изкънтяха, нещо в мен спря и се преобърна. И тогава в двора на гръцкия ашрам получих внезапно Ураново озарение (или пробуждане?) и за един кратък миг прозрях, че:
- моето място не е в ашрама, а у дома – при съпруга ми и при децата.
- в ашрама липсва нещо много, много важно, за да има там истинска хармония – а именно планетата на хармонията и красотата – Венера. Женското начало биваше изличавано в името на духовното развитие символизирано от обръснати глави, загърнати рамене и битов минимилизъм. Цветовете биваха сгъстени до бяло, жълто и охра (в зависимост от нивото на посвещение). Венера, управителката на брака и съюза между хората, беше умишлено пренебрегната (чрез разделянето на съпруг от съпругата си) в името на съюза между човека и Единното. На мен обаче без Венера този свят не ми харесва. Не мога да се чувствам единна ако някой ми отнеме богинята на любовта.

Много бързах да се прибера в къщи при моя съпруг, изпитвах много силна и неотложна нужда от любовта му, от прегръдките му. Но за зла беда в мое отсъствие нашата двойка се беше превърнала… не просто в тройка, а в някаква по-сложна конструкция – четворка, петорка… Докато мен ме нямало, докато съм се чудела и маела там, на далечната гръцка земя де е Венера, се оказа, че тя била (умножена) в моят собствен дом, в моето собствено легло. Излишно е да споменавам, че тази масова изневяра ме нарани и унижи до степен на усмъртяване. Лутах се като бясна еринея из осквернения си дом, перях чаршафи и ревях над прахосмукачката, която се пълнеше с руси коси (а моите са кестеняви). Така за мен двете станаха много, твърде много – сякаш някой счупи сватбените чаши. И аз пълзях на колене и се ровех из парчетата – това е мое, това не е мое, това е мое, това не е мое… Измина цяла вечност докато успея да слепя моите си парчетата и да стана цяла. Всъщност изминаха четири години. Четири е стабилно число. Като четирите елемента, четирите посоки на света, четирите крака на масата.

Духовното развитие от хоби, четене на духовна литература и посещения на йога групи се превърна за мен в мъчителна борба за цялост и оцеляване, в непоносима жажда за любов. Всяка нощ душата ми виеше като вълчица срещу кръглото лице на Луната. Винаги съм се чудела защо вълчицата вие срещу луната. Сега знам – моли се. Моли се на своята богиня, моли се да спре болката, да спре самотата, да спре смразяващата костите зима, да спре сушата, да спре глада. И дали Луната няма нужда от нейните молитви, както Бог нямал нужда от нашите?…

Вече съм цяла. Че и хармонична на всичко отгоре. Според теста ми за андрогинност притежавм 70% женски и 70% мъжки характеристики. В тяло на жена, разбира се. Женското си го запазих (обогатено с множество чанти, обувки, рокли и парфюми), защото без Венера… просто не мога. Цяла съм. Вече съм толкова цяла, че се чудя… мога ли отново да стана две. Мога ли отново да допусна човек в живота си, да бъдем двама, да делим, да споделяме, да се обичаме, да си вярваме, да се прегръщаме, де се целуваме. Мога ли? Все още нямам отговор на този въпрос. Все още не знам дали самодостатъчността и животът в Единица не е по-краткият път към Единността и Бог. И не е ли животът в двойка нещо като… последното препятствие преди тази Единност. Не е ли желанието ми да бъдем двама някакъв вид деволюция и егоизъм, предателство спрямо постигнатата Цялост. Или пък животът в двойка е изпит за това способни ли сме да слеем две души в едно, два живота в един…

Аз не браня тази своя цялост с крепостни стени и бойници. Не! Съхранявам я, доколкото мога. През тези четири години всяко мое отваряне към друг мъж по-скоро е нарушавало хармонията в мен, вместо да ме обогати с нещо по-различно от поредната болка, прикачена с кабърче към поредната бройка.

Миналата седмица бях на опера. Гледах Макбет - със съпруга на моята приятелка в главната роля. Онзи, чиято песен ме изстреля към дома и духовното ми извисяване. Гледах го и си мислех, че мъже като него – олицетворение на Императора от Таро – вече няма. Не само заради царствената осанка и мощното излъчване, ами заради способността му да бъде верен и лоялен към съпругата си, към семейството си, да се грижи с онази добродетелно-патриархална отдаденост, която закриля и пази жената.

Само дето моите мисли винаги упяват да ми скроят лош номер. И нахлуха в главата ми по средата на представлението – точно когато Макбет, изтощен от угризения, се строполи върху царския трон. Мислите ми казваха:
- Мъж като него дава любов, но не дава свобода.
Аз репликирах:
- Любовта е сигурност. Аз копнеех за сигурност. Имах нужда от мъж, който да е до мен, да ме обича и да ме закриля. Свободата ми горчеше.
Мислите отново ме опровергаха:
- Но сега ти дава крила.
Аз отговорих:
- Сободата ме направи самодостатъчна и… цинична.
Мислите ми се намусиха:
- Искаш да кажеш, че си продукт на обстоятелства?
Аз:
- А не съм ли? Ако имах избор щях ли да вия четири години като ранена вълчица?
Мислите (възмутено):
- Къде ти е смирението, Яна? Къде отиде плодът на четиригодишното ти духовно развитие?
Аз:
- Аз се молих. Молих го да не ме изоставя, да ме обича, да ме закриля. Ако бог е вътре във всеки от нас, значи съм се молила на едно мъжко божество, което няма нужда нито от молитвите ми, нито от любовта ми. Аз нямах избор. Нямах друг избор освен свободата си.
Мислите:
- Но я използваш не като затвор, а като камбана.
Аз:
- Яна, ти си луда. Гледай представлението и спри да мислиш.

Макбет умира прободен. Предсказанието се е сбъднало. Съдбата му е осъществена. Завеса. Ръкопляскания.

Аз:
- Хей, Съдба, дали случайно днес не ти е ден за преговори? Бих искала да заменя свободата си с любовта на Император и сигурността на семейно огнище.
Съдбата:
- Само ако ми отговориш правилно на въпроса кое е по-трудно: едното да стане две или двете да станат едно?
Аз:
- Ти пак се опитваш да ме изпързаляш. И двете са еднакво трудни!
Съдбата:
- Брееей, ти вярно си помъдряла. Ще взема да ти пратя един император.
Аз:
- Чакам го. И без номера! В твой интерес е да си спазиш обещанието.
Съдбата:
- Само да не плачеш после…
Аз:
- Ще поема този риск!
Съдбата (ръкопляска иронично):
- Както винаги! Яна - по-смела, отколкото мъдра!

Аз си замълчах. Какво пък… по сценарий съдбата винаги има последната дума.

Както обещах на 20 юни приключваме с наддаванията. Резултатите ще бъдат обявени в понеделник - все пак уикендът ми трябва, за да намеря жури. Благодаря на всички участници Фланелката с надпис “По-добре мъртъв отколкото обвързан” очаква своя собственик!

Другата хубава новина е, че все пак намери се някой да гласува в проучването ми “Какви са мъжете около вас?” - справка в дясно - за опция четири: принцове. Това е прекрасно! Имаме нужда от принцове. Или може би… имаме дефицит. Ако пък е вярно това… опция четири имам предвид - то тогава дваж по-прекрасно! Можем да се опитаме да ги клонираме!

Ако пък успея да повярвам в преимуществата на необвързването… те принцовете ще започнат да си губят смисъла, включително и дилемата има ли ги или ги няма. Необвързаността, както и връзките могат да бъдат пристрастяващи. И не само могат - те СА пристрастяващи. Свободни ли сме да направим избора си?

Този коментар просто заслужава да бъде публикуван!!! Отговорът ми може да бледнее…

max.yz: Яна, открито заявявам, че в тази ситуация сама си си виновна.
Нека първо отбележа няколко факта:
1. Алкохолът замъглява съзнанието ни и потиска моралните ни ценности.
2. Ако придържаш пиян човек и той залитне… залиташ и ти.
3. След лична любовна драма хората, хората (приказните герои) търсят близост (физическа) с някого. От личен опит - това притъпява донякъде болката.
4. Хората винаги се борят за максимална полза. Хората са егоисти.
5. Хората са актьори.Приказните герои още повече. Това им е работата.
6. Принцивете имат склонност да злоупотребяват с положението си. Никой не може да ги осъди. Винаги има опашка от принцеси умиращи от желание да бъдат употребени от принца, въпреки че знаят какво ще стане в крайна сметка(винаги съм се чудел как става този номер).
7. Жабите са коварни животни. Имат маскировачна кожа, която им осигурява прикритие. Дълъг лепкав език, с който ако те докопат един път няма измъкване. Винаги са на един скок от водата, и плуват бързо. Няма начин ти да ги докопаш
8. Малечка-Палечка е жена. Те никога не знаят какво искат т.е. знаят че искат нещо докато не го получат, като го получат знаят че не го искат, като го изгубят пак го искат (което потвърждава първоначалното ми твърдение).
9. Принцесите в приказките са нещо като статисти. Нищо не зависи от тях. Ламята отвлякла принцесата. Принца я спасил. А принцесата какво направила?!! Била отвлечена и после спасена.
Нека ти задам сега един много глупав въпрос:
Ти наистина ли искаше да бъдеш ПРИНЦЕСА и се върза на ПИЯН ПРИКАЗЕН ГЕРОЙ ЖАБО-ПРИНЦ, претърпял ЛЮБОВНА ДРАМА и все още с чувства към Малечка-Палечка, която е ЖЕНА и НЕ ЗНАЕ КАКВО ИСКА?!

Вярвам, че ако успееш да отговориш на този въпрос, ще разбереш къде е проблема.

Винаги съм се възхищавал на способността на хората (в частност на себе си), да свалят щита си и да остават съвсем беззащитни, когато стане дума за любов. Любовта е игра без правила. Всеки се опитва да прецака някого без да се съобразява с обещанията/приятелството/моралните ценности. Любовта е една от най-коварните игри в която залагаш всичко с надеждата да спечелиш нещо…. и обикновено губиш всичко. Но пък е забавно.

Яна: Не съм виновна аз! Уран е виновен!

Авторката: Яна е… героиня. Тя ми помогна да се справя с любовта. Бих нарекла любовта не просто игра, а хазартна игра с изключително високи залози. Любовта е само за хора, които не се страхуват от риска, от загубите и от смъртта. Аз умрях заради любовта си. Целият ми живот се разпадна на атоми, когато ме връхлетя. Личността ми умря. А след това и душата ми. Бях тотално изличена от чувство, което беше толкова велико и толкова ме превъзхождаше, че изчезнах в него. Погълна ме. Тогава боготворях човека, към който го изпитвах, но съм грешала. Трябвало е да боготворя самата любов. Защото само тя си е струвала. Тя е била най-ценното. Въпросният боготворен така успя да осере тази свята за мен любов, че не ми остана нищо друго освен да умра втори път. Та да може и любовта в мен да умре. И после бавно да се връщам към живота. Жива, но без любов. Яна ми помогна да направя това. За което съм й благодарна. И съм я пуснала да се забавлява сега. Заслужила го е.

Аз все пак съм астролог. Все пак имам я тази астрология като инструмент, който ми помага да преценявам хората и да предвиждам събитията. Тъй че не бих казала, че съм твърде учудена от развоя на събитията. Реалните събития имам предвид. Също така имам известни подозрения, подплатени с астрологични доказателства, за момента, в който ще срещна любовта отново. Ама до тогава какво да правя? Гледам да си запълвам ежедневието с драми, в които емоционалната инвестиция и риска са малки, но пък за сметка на това забавлението е голямо.

И да взема да отговоря най-накрая. Не, не съм искала да бъда принцеса. Аз съм кралица. Не, не съм се вързала. Забавлявах се.  

Ето и първите дванадесет (12) предложения в търга:

1. Можеш да се обвързваш с неограничен брой лица за ограничено време, примерно за час, ден или седмица. Над месец вече не се брои за необвързаност.
2. Няма пред кого да се чувстваш виновен и гузен, когато действаш според точка 1.
3. Преустановяването на отношения с лицата от точка 1 не води до съдебни процедури, оспорване на собствеността над недвижимите ти имоти и изнасяне на половината ти покъщнина.
4. Научаваш се да си независим и себедостатъчен, което прави живота като цяло по-лесен и ведър.
5. Можеш да живееш сам.
6. В резултат на точка 5 можеш да се прибираш призори, да злоупотребяваш с храна, алкохол, секс, да медитираш чисто гол на средата на хола, да ядеш непрекъснато чесън или да гледаш порно с усилен докрай звук – без никой да ти прави забележка или да те гледа със сподавен укор.
7. Няма кой да ти рови из хард диска и да ти заема мястото на любимия ти диван.
8. Имаш повече свободно време.
9. Сам контролираш месечните си доходи.
10. Намираш предметите вкъщи там, където си ги оставил.
11. Имаш по-смислени връзки, защото се поддържат от реален, а не формален интерес.
12. Имаш повече избор, включително избора да спреш да имаш избор (за разнообразие).

Как да изляза от този дяволски кръг на отхвърляне и изоставяне? Това беше моята лична дилема, далеч или не твърде далеч от отвлечените теми за еволюцията и жабопринцовете. Лутах се в този лабиринт като ненужна никому Ариадна, осъзнавайки с всеки следващ завой, че съм сама, напълно сама, че дори Минотавъра вече не обитава това мрачно подземие… Имах нужда от помощ, от нишка, от restart на системата, от протегната ръка, от светлина, от въздух, от вода… Имах нужда от магия. За да се измъкна. Трябваше да се самоубеждавам, че висенето над бездни е не само полезно, но и приятно занимание с изключително благоприятен ефект върху развитието на вътрешното равновесие. Трябваше да си напомням, че не е нужно да се лутам, че трябва да оставя разрешението на проблема си на мъдростта на Вселената. Макар да се съмнявах, че на Вселената изобщо й пука за мен. Какво е една Яна в сравнение с Вселенските Безкрайнини. Струваше ми се, че ако само на един-единствен мъж в тази Вселена му пука за мен, магията ще се самоосъществи и аз ще бъда спасена. И толкова ми се искаше да бъда спасена от любовта, а не от собствената си сила, приела формата на упорита способност за оцеляване, сравнима само с деветте живота на котката. За някакви си 18-19 години – един нищо и никакъв си обрат на Лунните възли – аз бях успяла да профукам осем от деветте живота. Оставаше ми само един. Един.

Бивши съпрузи, затънали в самосъжаление астролози, и три невъзможни каузи – моралист, гей и монах – всеки си беше тръгнал с по един живот. Тук е мястото да отбележим, че невъзможните каузи бяха съвсем, ама съвсем възможни поради простата причина, че и тримата си бяха ментета. Надали затвърждаването на убеждението ми, че мога да имам всеки мъж, който пожелая се крие в моята уникална и неустоима женска същност… По-скоро в глупостта ми да пилея щедро животи и неприятния ми навик да се задълбочавам както корените на всяко дърво биха направили – да се впият навътре в земята, за да нахранят и ствола и листата и цветовете, и плодовете… Корените са мъдри, но на палавите, потрепващи при всеки лек гъдел на вятъра листа на дървото им се струва, че няма по-голяма тъпня от това да се ровиш в тъмнината и да другаруваш с червеите.

Вероятно много силно съм искала Магията, вероятно съм я заслужила с нещо, защото при поредното си грандиозно обръщане в небесата Меркурий - Трикстерът, Магьосникът – ми показа последния завой на лабиринта зад който ме чакаше мистър Мисисипи, загърнат в своя скромен цинизъм и готов да ме стопли в прегръдските си. Вече съм вън. На чисто, на равно, на бяло, на моя си земя… И от онази нощ насетне не са спрели да се случват чудеса.

Първо, попаднах на една статия, написана от мъж, която си е направо възхвала на женското начало. Така пише Йовко Ламбрев в своето Усещане за жена:

Еманципацията и феминизма са вид рефлективна съпротива. Те са закъснелият резултат от горенето на вещици, от игнорирането на хармонията, от войната на половете. Жената няма нжда да е силна и властна, ако светът не я провокира да е такава. Жената, при нормални условия, е пазителка на хармонията.

И още:

А за еманципацията - банално тъпа тема, която префърцунено зае повече място отколкото имаше значение. Истинската тема е за онзи стремеж към хармония, където еманципацията не върши никаква работа. Силните жени са нещо важно - чудесно е, че съществуват - възхищавам се на някои такива, но ако се загуби онзи баланс, онази граница, след която женствеността изчезва… за какво е всичко… Не вярвам истински на жени, чийто сълзи не съм виждал с очите си. Няма нищо лошо в това една жена да бъде слаба и да го покаже. Но жената-фелдфебел е за някой друг тип мъже - със сигурност ги има. Както и такива, чието усещане за жена е усещане за финес и за нежност - аз лично нямам никакви притеснения да го провокирам.

Доплака ми се някак – този мъж такива хубави неща за жените написал…, а аз в моя блог плюя по мъжете вече цяла година. Че не съм била поставена в нормални условия – не съм, че им е било удобно да съм силна – било им е, че страховете и малодушието им са се оказвали далеч по-могъщи от чувствата, дадената дума или мъжествеността – спор няма. (Поне не се опитвайте да спорите с мен на тази тема). Сега си давам сметка, че в този лабиринт съм успяла да запазя усещането си за себе си (като жена, при това – забележете – съвсем не „силна жена”), но съм загубила усещането си за мъжете. И от много време трупам тревожни доказателства, че истинската хармония се случва само, когато съм сама и светя със своя собствена светлина. И въпреки, че вече съм извън змиевидните коридори на лабиринта на моята болка, все още ми идва да извикам: Къде е Слънцето? Кой обърка света? Ама кой ли се интересува от липсата на хармония в света! Малицна? Един?

Омръзна ми да презирам мъжете с които спя, макар да знам, че е далеч по-неприятно да ми се налага да спя с мъж, който презирам. Но за разлика от преди, когато безизходицата и липсата на перспектива бяха единствената налична перспектива – сега вече съм сигурна, че има и различни мъже. Като Мисисипи например. Или като Йовко (името му ми напомня за моят Йов от Писма от тигана), с чиито думи бих искала да завърша (че стана един часа, а аз утре трябва да съм свежа и силна):

Мисля си, че мъжете дължим на жените подадена ръка за онзи път към самите тях, към тяхната женственост, за да спрат да се правят на оловни войници и да ни доказват колко силни и корави могат да бъдат. Не за друго, на който му се играе на война няма лошо - нека си играе на воля - но от това никой нищо не печели, а когато и обществото стане толкова unisex, че няма значение кой кого и как, просто побеждава онази Матрица с лутането…

Колко ли Ариадни се лутат сега, колко ли протегнати мъжки ръце са нужни, за да се върне хармонията в света… Това беше всичко, което исках в онази банална драма с торен бръмбър – протената ръка, шанс да изляза от лабиринта, от Матрицата на лутането. И го получих – just on another level of evolution! Съдбата понякога ни изненадва. Меркурий понякога ни лъже, а понякога ни изцелява - с Магия. „Искайте и ще ви бъде дадено.»- се казва в една мъдра книга. Вярна е тази мъдрост. Практиката потвърждава теорията. Сега съм спокойна. Или както се казва в онази реклама на Кока-Кола: „Сега вече мога и да почакам”. А в този специфичен отрязък от денонощието, Яна би добавила: „Сега вече мога и да поспя.”