Наричана за по-просто „голямата драма”
Тя драмата… всъщност не е моя. Тя дори не е на онова момче и онова момиче, с които пътищата ни се преплетоха по толкова сапунен начин. Тя драмата… е много по-голяма, тя е… на всички. Всеобща.
Да, имало едно време, в един свят, в който нещата обикновено не се сбъдват, един жабопринц, имало и една Малечка-Палечка. Жабопринцът се влюбил в нея, но тя не отвърнала на чувствата му. Така се случва в този свят, в който нещата обикновено не се сбъдват, а най-рядко от всичко се сбъдва любовта. Малечка-Палечка не искала жабопринца за съпруг, за гадже или за приятел… може би тя била твърде малка, объркана, самотна и уплашена в този свят, в който нещата обикновено не се сбъдват. Може би нямало да може да понесе още нещо да не се сбъдне… Но имала нужда от вниманието на жабопринцът, който щедро и благородно я дарявал с него, макар сърцето му да се разкъсвало на късчета. Тогава се появила Яна – тя е доста нахална и невъзпитана, поради факта, че се е родила с Луна в Овен, има лошия навик да се озовава в чужди приказки (макар никога да не го прави без покана), и още по-лошия навик да смята, че умее да разказва приказки, както и още по-по-най-отвратителния навик да наднича в душите на приказните герои. От време на време – ама само от време на време – някое зло куче изскача от нечия душа я стряска със своето „БАУ”. Но страхът при Яна е временно явление, за сметка на душелюбопитството например, което се оказва по-трайно от всичко останало в живота й. Може би ще попитате „А каква работа има Яна да наднича в душите на приказните герои?” Отговорът е много прост – опитва се да разбере защо в приказките нещата се сбъдват, а при хората от нейния свят – обикновено не.
Яна много искала тази приказка да се сбъдне, надничала тук, надничала там… ама надежда никаква. Налагало й се дори да пие бира заедно с приказните герои, за да станат душите им по-водни и прозрачни. Тя искала да ги опознае, да разбере какво ги движи, какво ги отдалечава един от друг, какво ги привлича и коя от тези две сили е по-мощната, коя ще надделее – сбъдването или несбъдването. А докато ги опознавала ги обикнала. Такава й е природата – обичлива и закачлива. За съжаление в тази ситуация имало един съществен пропуск – и Яна, както много Малечки-Палечки от нейния свят, също била ранена, объркана, самотна и уплашена. И когато жабопринцът я целунал по устните, тя с охота заела вакантното място, което Малечка-Палечка тъй или иначе не искала. Защо го направила? Че кое момиче не мечтае да е принцеса, и коя принцеса не мечтае за принц, и коя жена не мечтае хубавото да се сбъдва… Обикновено в триъгълните ситуации и сапунените сериали има един тъп ъгъл. Тя Яна открай време си го е избрала този тъп ъгъл, не знам не й ли омръзна да си седи все там, верятно е удобен и дава по-широк изглед на околността, но… в един момент изглеждало така сякаш оригиналната Малечка-Палечка си искала жабопринца (или вниманието му) обратно, а жабопринца бил толкова уплашен, толкова пиян и толкова прозрачен, че забравил един много прост, но изключително важен факт – а именно: че за да започнат да се сбъдват нещата в този свят, жабопринцовете трябва да се научат да изпълняват обещанията си. Че понякога е по-страшно това да не го изпълниш, а не да го изпълниш.
Съвсем естествено, при този ход на събитията, Яна се разплака. Тя освен обичлива и закачлива е и доста ревлива. Мъчно й беше, защото не можеше да разбере света, жабопринца и Малечка-Палечка, не можеше да разбере защо хората от този свят се напиват, за да си осигурят оправданието да направят нещо, което желаят и когато са трезви, но се страхуват или просто не им стиска. Разплака се и защото се чудеше тя от кой точно свят е – от този, в който нещата обикновено не се сбъдват или от съседния – в който нещата съвсем пък никога не се сбъдват. Тръгна си от „бала” много разплакана, като всъщност малко се надяваше жабопринцът или Малечка-Палечка да й се обадят, за да я попитат как е, тъй като… се беше загубила. И имаше нужда от помощ. И макар да може да се справя сама с почти всичко в този живот, онова което беше отвъд „почти”-то сега й подсказваше, че има спешна нужда от принц, за да се измъкне от тъмното и страшното, за което стана дума в предишния пост. Всички знаем, че Яна се обади на мистър Мисисипи, който бързо влезе в ролята на принц и я спаси от затруднението, с което й даде шанса да се почувства слаба, спасена, и утешена – а коя принцеса не би искала да се чувства така, коя жена не би искала да я прегръщат и галят цяла нощ?
И да оставим тази драма до тук, защото наистина – не тя е съществената. Ако намесата на Яна в приказката беше осигурила на жабопринца мечтаната Малечка-Палечка по начин, регулиран много повече от Играта, отколкото от истинската любов, Яна щеше да се радва за тях. Защото всяко ново начало е всъщност шанс за този свят да го сбъдне. Шанс светът да се промени.
Та… най-накрая да преминем по същество: истинската драма е, че ние, хората от този свят, в който нещата обикновено не се сбъдват, а най-малко от всичко се сбъдва любовта, твърдим че вярваме в любовта, но не се стремим да се научим да обичаме. Представяме си любовта като нещо, което идва, поднесено ни на тепсия, с точно определена форма и функция, като нещо, което трябва да пасне в калъпчето на живота ни, да fit-не като последната джаджа в добре смазан механизъм. Очакваме в контактния ключ да стане късо съединение и електрическата крушка да светне сама, за да не стоим на тъмно. Само така ли ще повярваме, че Бог е светлина? Не се досещаме някак си, че можем самички, със собствената си ръка да натиснем копчето и да включим светлината, че можем самички, със собствените си души да се докосваме и да се опознаваме, да си даваме шансове и да се обичаме не само, когато сме влюбени, не само когато сме зависими, а винаги и по всяко време. Не се досещаме някак си, че за да спрем да се нараняваме един друг, първо трябва да спрем да махаме хаотично с юмруци, достатъчно е да отворим очи, за да видим че другият не ни желае злото, че той или тя също махат напосоки, защото са малки, защото са уплашени, защото са самотни, защото са ранени. Много тъжно е, че сме един до друг, а не успяваме да се срещнем, камо ли да се прегърнем, камо ли да се обичаме. Много страшно е, че все повече хора искат да се променят и от добри да станат лоши, за да не ги боли, защото се надяват да оцелеят в този свят, в който нещата не се сбъдват и в който добротата често се обръща срещу теб самия. Много страшно е, че все повече хора предпочитат да бъдат цинични отвътре и отвън, да бъдат каменни отвътре и отвън, да бъдат бронирани отвътре и отвън, защото се надяват да оцелеят в този свят, в който нещата не се сбъдват и в който силата и смелостта са станали заложници на Страховете. А още по-тъжно е, че никой вече не мисли как да помогне на света, за да стане той един свят, в който повече неща са възможни и повече хора са обичани. Защо смятаме, че имаме право на щастие и право на любов, а нямаме дълг към щастието и любовта – не само собствените си, а и на другите. Защо пропускаме да забележим, че това, което наричаме свобода е всъщност добре гримирана безотговорност. Това, че обитаваме човешки тела не ни прави задължително Човеци – без силата на състраданието и любовта по какво се отличаваме от животните? По висшия си интелект? Той ли ни кара да нараняваме без причина, да убиваме без причина, да унищожаваме без причина, да предаваме без причина? Или просто да не изпълняваме дадените от нас обещанията?
Да, всичко това е далеч по-страшно и значимо от драмата на Яна, жабопринца и Малечка-Палечка. Само че не е вярно, че от нашите приказни герои не зависи нищо – напротив. Те могат да променят света, защото той е и техен. Стига да искат. Стига да се престрашат. Стига да пораснат мъничко. Стига да отпуснат свитите на топка юмруци. Стига да се прегърнат вместо да издигат стени помежду си.
Все от някъде трябва да започнем, нали? Поемаме въздух….и:
Скъпи жабопринце,
много бих искала да ме прегърнеш, когато не си пил. Аз имам нужда от тази прегръдка. Защото не съм, никак даже не съм, толкова силна, колкото изглеждам или колкото ти се иска. Аз съм повече смела, отколкото мъдра. Иска ми се да ти кажа, че душата няма нито възраст нито деца, поне не и физически. И още, че да подадеш ръка на проснал се на тротоара пияница пред целия буден свят е далеч по-лесно от това да подадеш ръка на жена, която плаче в душата си. Особено ако си сам с нея и светът не те гледа. Макар да не гледа, светът има нужда от това, а жената… тя има нужда от тази протегната ръка повече от пияницата на тротоара.
Скъпа Малечка-Палечка,
не откритите разговори, а откритите намереня ни правят честни и искрени. И не ти трябват 100 жабопринца строени в редица, обсипващи те с квакомплименти. Трябва ти един-единствен, който да те обича! С цялата си душа. И ти го заслужаваш! Да, възможно е да се превърнеш в прекрасна и умна принцеса, която успява само с един поглед да определи кой жабопринц ще стане на жаба, а кой ще се превърне в принц. Вероятно ще смяташ, че дължиш това на разума си, който предпочиташ да следваш в своите избори. Възможно е дори да имаш пред себе си 100 жабопринца строени в редица в балната зала, ехото от тракането на собствените ти токчета по мраморния под, докато обикаляш редицата с изпитателен поглед, да те накара да се почувстваш още по-самотна, а не по-обичана и ценена. Още по-неприятно би било да объркаш някоя просната на пода душа с шарено килимче и да минеш през нея триумфално със същите тези токчета. Тя душата има нужда от малко повече внимание и зачитане. Само това. Малечке-Палечке, много бих искала да прегърнеш жабопринца, когато не си пила, и да се престрашиш да усетиш чие сърце бие по-силно – неговото или твоето.
Аз бих искала да ви прегърна и двамата, просто защото изпитвам обич и не знам (ама наистина не знам) какво друго да направя, за да променя света… А той има спешна нужда от промяна. Светът има нужда от хванати ръце, които образуват кръг, а не от тъпоъгълни триъгълници или самотно реещи се в пространството парчета от пъзели. В крайна сметка, ние съвсем не сме различни. Ние всички сме малки, объркани, самотни и уплашени. И до кога ще оставяме тъпите теории да се превръщат в самосбъдващи се пророчества? Аз съм уморена от това. А вие?
Коментари