Шараните

Мили момичета! Приятелки мои! Свидни сестрици! Ако мистър Мисисипи не ми беше забранил изрично да го короновам за принц щях да ви кажа: „ДА! ИМА ПРИНЦОВЕ НА ТОЗИ СВЯТ!” Ама ми забрани, при това само по една причина – не искал тълпи почитателки пред прозореца си, защото щели да го накарат да плаща допълнителна такса вход или да го помислят съседите за някой маг-екстрасенс, който разваля черни магии или прави любовни такива.

И докато в онази нощ ме прегръщаше с топлите си лапи, и докато аз се заливах от смях и ме заболя корема дори, и докато го гъделичках и не можехме да заспим от гъдела, от прегръдките и от думите, а и от завивките помежду ни, мистър Мисисипи изведнъж каза:

- Хей, Яна, внимавай с това гъделичкане, че ако извадя вълшебната пръчка и направя вълшебния фокус, един от двамата ще изчезне.

Това предизвика фатален пристъп на смях и в двамата. Толкова фатален, че за миг умряхме и двамата, а после се съживихме и вече не бяхме същите. Тогава аз, една различна Яна, му казах с широоооко отворени очи:

- Хей, Мисисипи, а ти знаеш ли, че това да се прегръщаме, да ти плача и да се смеем в едно легло е много по-обвързващо, отколкото ако правим секс?

Тогава пак се смяхме и пак за миг умряхме и се съживихме и бяхме още по-не-същите. И беше хубаво. Много по-хубаво от това да плачеш сам или да се смееш сам. От това да плачеш и да те сложат на стола отсреща, за да ти кажат: „Ти си силна, ще се справиш.” Или „Как можеш да плачеш за глупости?”. Или още по-лошо – това, че плачеш да няма никакво значение . Беше толкова лесно и толкова леко и толкова вълшебно с него, плувах като в море от необвързваща свързаност. От блатната тиня в душата ми не остана и следа, и дори сега – цяла седмица по-късно - тя е пълна с любов и благодарност. За това, че има мъже, които не се страхуват да прегръщат принцеси, кралици и „силни” жени. Мистър Мисисипи е вълшебник! Щом утеши мен неутешимата. Щом има вълшебна пръчка.
И да ви призная, писна ми да плюя по мъжете. Не че не си го заслужават. Просто ми се иска заради надеждата, заради еволюцията и заради мистър Мисисипи да ги похваля! И да им благодаря – не за „урока”, който са ми осигурили с неадекватното си поведение, мотивирано от дълбочинни неизказуеми страхове пред хищното и първично женско начало, на което ние (клетите) се явяваме носителки, ами с добротата, с разбирането си, с уважението си. Eй такива старомодни неща.

Тъй че сега очаквайте хвалбите на една не-същата Яна. То… аман от драми. Време е да вземем контрола в свои ръце.

Наричана за по-ясно “тъпата практика”

След нощта, прекарана с младежът-жабопринц, с взаимно удоволствие, но с невзаимен страх от сутринта, Яна сподели с колежките си (някои от които твърде разтревожени за нейното благополучие), че не съжалява за нищо, защото сексът е бил супер. Тук е мястото да отворим една скоба – младежът беше на младенческата възраст от 24 години (едвам навършил пълнолетие демек), беше Лъв, и не беше правил секс 4 години преди да се развихрят страстите му в онази ”грешна” нощ. Малко много са съвпаденията, нали? Някоя по-разумна жена от Яна би взела всичко това за сигурен знак на съдбата, че и този, както и другия, не става за нищо, освен за една нощ. Достатъчно, че да си нахрани егото и после да иде да си се страхува на спокойствие в лъвската бърлога.

След тръшкането и сериозните разговори за това как той, милинкият, не можел да се ожени за нея, защото все пак била тоооолкова възрастна и имала цееееееели две деца, след нелепите опити да се изкупи вината с букети пратени по куриер, след като Яна все пак настоя да говори, настоя, че нещата не са окей така за нея не на 100, а на 200%, след като се разбраха да продължат да се виждат докато и двамата са съгласни да прекратят „товакоетонеевръзка”, след като Яна му поръча фланелка с надпис „По-добре мъртъв, отколкото обвързан” на гърдите и „Председател на Партията на Необвързаните” на гърба, след като се бяха разбрали да се видят в четвъртък и след като все пак четвъртък дойде… е тогава настъпи момента да се разбере практиката потвърждава ли теорията или не. Дет се вика – дойде „Видов ден” (или по-точно „Видова нощ”), след която щеше да е повече от ясно кой в тази глупава драма към кой точно вид се числи – към теоретиците, или към практиците.

Преди да премина към същинската драма искам да изрека една встъпителна реч! И понеже това си е моя блог, давам си думата сама:

Винаги съм била чувстителен, разбиращ и приемащ човек! Твърде често това се обръщаше срещу мен самата, просто защото съм една безгранична Риба, и ми беше трудно да проставя граници там, където е било жизненоважно да ги има, за да продължа да си бъда безгранична, а не невротична Риба. Но… растях, учех се от грешките си и макар да не съм изгубила чувствителността си към чуждата болка, разбирането си за чуждите проблеми, както и способността си да приемам доброто, лошото и целия спектър между тях, аз сама избирам кога и към кого да ги използвам. Това е единственият истински контрол, който мога да постигна във взаимоотношенията с хората. Това е моята гаранция, моят пазител на собственото ми равновесие. 

Ето защо - бъдете сигурни, че мога да разбера притесненията и на младежа, и на колежките. Но това са си техни преживявания. Не смятам, че съм длъжна да се грижа за чуждата душевна хармония и да тръгна (съчувствайки с голямото си рибешко сърце и малкия си рибешки ум) да ги убеждавам, че всичко е окей и да не се притесняват – още повече, че не е окей. Аз още преди една година съм се заклела, че ще мета само след собствените си синове и след никой друг! Това да разбирам нечии постъпки не означава, че ги одобрявам. А това че не ги одобрявам, не означава, че ще тръгна да споря. Не. Аз нямам за цел да съдя никого, включително и себе си. По тази точно причина си пиша. За да съм си и слушател, и приятел, да си се смея на грешките, и да съм на себе си своя. Не търся и одобрение. Някои мъдри книги казват, че умните хора се учат от чуждите грешки, а глупавите – от собствените си. Е, Яна явно спада към втория вид. Но какво от това – ако някой от вас е от първия вид и успее да съзре „грешката” и да се поучи – какво по-хубаво от това. Ако пък някой от вас се разсмее – смехът е здраве, какво по-хубаво от това. Ако пък никой не го прочете – лошо няма, че света няма да забележи глупостите, които една незначителна жена като Яна твори в моментите на творчески подем или творческо умопомрачение.

[Хм, бих изтрила „творчески” от горното твърдение, защото донякъде противоречи на другото твърдение – че Яна е незначителна. Но нека не навлизаме в теории и логически противоречия, сега е ред на практиката.]

Дайте път на живота! Той винаги е изненадващ. Мен също ме изненада, макар да се смятам за астролог, твърде добър в пресказването на бъдещи събития, че да има право да се изненадва от дребни неща като тази драма. И всъщност, истината е, че нямам търпение да ви доразкажа за мистър Мисисипи и неговата вълшебна пръчка, защото именно там, а не в драмата, се крие истинската поука и иситнската изненада от тази история.

В полунощ на една лунна нощ, когато всичко невъзможно изглежда по-възможно, а всичко по-възможно се оказва направо невъзможно… Яна излетя разплакана, потресена, разтресена от хилядите протуберанси ( помните ги, нали?) през прага на един пиано бар. Всъщност Яна се намираше на този праг за един съвсем кратък момент, в който t (времето) клонеше към 0 (нула). Минута по-късно вече се беше загубила из тъмните страшни улици пълни с тъмни страшни строежи, тъмни страшни кучета и тъмни страшни пияни чичковци. С много хълцане клонящо към виене, Яна набра номера на мистър Мисисипи и се опита да артикулира (до колкото това беше възможно, разбира се, вследствие на комплексираните обстоятелства) каква точно е драмата.

За щастие (на Яна и ничие друго) мистър Мисисипи не спеше, пък и беше така добър да изслуша търпеливо всички стържещи зловещо предсмъртни звуци, придружаващи историята, помогна й да се ориентира в тъмното и страшното и затвори телефона чак когато се увери, че Яна се намира на сигурно място в таксито и пътува към скромната му бърлога.

Таксиметровият шофьор – тревожно мургав, тревожно мазен и тревожно любезен – забеляза сълзите по бузите на Яна и около километър и половина нагоре по склона я попита: „Има ли любов?”
- Не! Няма никаква любов! – изстреля Яна отговора си като пълнител за автомат Калашников в сърцето на гнусен терорист!
- Е как така? – позачуди се тревожният таксиметраджия. – Я каква сте млада и хубава!
- Била съм млада! – тросна се Яна, убедена, че с това ще успее да прекъсне всякакви разговори за любовта. Поне тази вечер! Тази вечер 37-те й години, двата брака, еволюцията, работата и всички минали и настоящи разочарования от мъжете, докоснали се до нея, й тежат непоносимо.

Мистър Мисисипи я прегърна силно. Всъщност остатъкът от тази необикновена нощ беше една дълга, нескончаема прегръдка. Яна плака – много и силно – като за последно. Все едно ей на, след малко ще се мре и е много спешно да изплаче всички телесни течности от тялото си, за да не би пред вратата на Рая, когато мерят душата й, точно тези течности да натежат в неправилната посока. И пак да вземат пак да я пратят в Ада.
- Защо плачеш? – шепне мистър Мисисипи в ухото й, но това не е въпрос. – Той не заслужава да плачеш за него. Знаеш го много добре.
- Не, не плача за него! За… за… за… за миналото плача, за това че всичко се повтаря, че исках шанс да го променя. И… и… и… заради теориите, които се оказаха правилни. – Той я прегръща още по-силно, гали косите й и ръцете й. Прегръща я, за да я утеши и за да я съживи. Мълчи. Оставя я да говори. Оставя я да плаче. Оставя я да хлипа. Оставя я да омаже черната му фланелка със сълзи и сополи.
- Яничка, ти да не си се влюбила в това момче? – пита нежно и предпазливо.
- Нееее! Не съм! И не искам връзка. То дори втори път не искам, защото знам, че втория път няма да е същото. Защото те втори път не могат „така”! Бях му поръчала фланелка с надпис „По-добре мъртъв, отколкото обвързан.” Тази вечер беше обещал да се видим и аз…. аз… щях да му я подаря тази вечер и да му кажа на шега, за да е по-леко и по-смешно, че ще бъде твърде обвързващо да правим секс цели два пъти…И да го пусна да си ходи щастлив и доволен, по живо, по здраво и да не ме е яд на идиотията му като го срещна утре по коридорите на офиса. Исках да е различно и някой да ме включи в сметката, да ме чуе какво говоря, да си изпълни обещанието – just for a change. Ебаси, толкова ли много искам?
- След малко ще спреш да плачеш и ще се смееш, обещавам ти! – гласът на мистър Мисисипи все още й звучи като от отвъдното. Трудно й е да му повярва. - Ще видиш, че единственият ти проблем е в начина, по който ги мислиш тези неща. Инак те мъжете като него са си… торни бръмбъри. Ти си умно момиче, не ми се вярва да не си го разбрала.
- Неееееее! – нов порив на рев от страна на Яна. – Не съм умна! Тъпа съм! Тъпа патица! Щом не успях да предвидя, че теорията е вярна, а практиката само я потвърждава и аз и и и и….

И Яна намира сили да разкаже за всичко: умната теория и тъпата драма. За да не измъчвам читателите както Яна постъпи с мистър Мисисипи, ще ви предоставя резюмета. Възможно най-кратки.

Навремето, когато в училище все още изучавахме теорията на Дарвин за еволюцията, смятах че еволюцията е нещо, което се случва от само себе си – не е нужно да полагаме бог знае колко усилия. Или ще оцелеем, или не. Ако не сме от „избраните”, „the fittest”, ако по някаква причина не го притежаваме това в генния си код, значи гибелта е за добро (един вид for a reason). Сега осъзнавам и своята дълбока заблуда и заблудата на Дарвин. Но понеже това не е научен форум, а личен блог, ще дискутирам моята си заблуда, тази на Яна. Какво пък… те научните среди отрекоха Плутон, аз за него не плаках, та за Дарвин ли…

Първото важно прозрение за мен беше, че еволюцията като процес е точно обратното на ентропията. Плуване срещу течението (на “многото”, на стереотипите, на нефункциониращите парадигми, на задушаващите вътрешни граници). Когато се оставим на течението ще бъдем сведени до първичното си състояние на тотално хармоничен хаос , на произволна сбирщина от атоми, лишени от организиращия принцип на съзнанието и свободната воля.

Следователно, еволюция не означава да се родиш такъв един избран и fit за живота.  А по време на живота да се опиташ поне да поплуваш срещу течението, да се развиваш и да се възползваш от това дето Господ ти го е дал – под формата на мозъчно вещество, но вероятно разпръснато и из неизброимите пътища на нервните окончания на тялото.

Това добре, стана ми по-спокойно като го открих. Имаше смисъл да се мъча да съм себе си, а не да потека в посока, която някой друг определя. “Ами секса?” - бихте попитали вие. Секса изглежда е механизмът на еволюцията да продуцира индивиди, които да я осъществят и доразвият/извисят. Не че цели цивилизации не са се самоунищожавали по други причини, несвързани със стерилитет, импотентност, хомосексуализъм или други опасни „чуми”, които могат да попречат на саморепродуциращата се сила на еволюцията. Заключението, което си направих на база на тези факти и теории беше, че секса е нещо странично и няма абсолютно пряко или обуславящо значение за еволюцията – един вид необходима предпоставка.

Но така се случи, че Яна премина през куп перипетии във връзките, в които значението на секса постепенно започна да придобива нови измерения. Въпреки крайно негативния опит (част от който позакъснял тинейджърски, да си признаем) описан в Писма от тигана, Яна продължи да гради теории и да ги тества на практика, да трупа опит и да го обобщава – това с надежда че все някъде в обозримото бъдеще ще се добере до така жадуваната светлинка в тунела. За съжаление теориите на Яна не бяха от най-позитивните. Ето някои нейни наблюдения:
- Еволюиралите личности са предимно жени
- Твърде много мъже имат спешна нужда от (поне мъничко) еволюция
- Твърде много мъжете имат сексуални и личностни проблеми
- В резултат на които жените се превръщат във все по-самостоятелни и все по-еволюиращи единици
- Което пък застрашава баланса между мъжкото и женското начало
- А еволюцията не е едностранен (или еднополюсен) процес
- Следователно мъжете спешно трябва да си разрешат проблемите, защото еволюцията (поне на този етап) зависи от тях.

Ние, астролозите, знаем, че и секса и трансформациите, които имат известен еволюционен ефект, са все теми на осми дом, на скорпион и на плутон. Затова вероятно (надява се Яна) най-краткият път към еволюцията е секса. Ако там вземем та си решим проблемите – ще има по-щастливи мъже и жени в околността, няма да сме така изнервени, истерични, мрачни, отчаяни, изтощени от мастурбация или сковани от самота. Тъй че Яна призова всички небесни и земни осмотемни сили и…

Този път секса беше хубав. Не като техника, а по-скоро като усещане за близост, като доверие и най-вече беше възродена надежда, че все още има мъже, които се интересуват и от това дали партньорката им изпитва удоволствие. Яна е убедена, че една техника може да се подобри или синхронизира (това отнема само време), но усещането за близост и доверие не можеш да го сътвориш ако го няма (дори с цялото време на света).

Е, да, но на сутринта принцът се събуди, а заедно с него и всичките му страхове. Да речем, че страховете му бяха по-будни и от самия принц. И нещата взеха да взимат една твърде неприятна посока… което в този случай означава, че принцът бързо и ефективно започна да се трансформира в жаба, да използва стандартните фрази дето Яна ги е чувала нееднократно (за пример – „ама аз не искам връзка”) и така за по-малко от 10 минути успя да влезе в графата „класически мъж-идиот”.

И Яна седна да помисли малко, вместо да плаче. Да използва онуй дето е плод на милиарди години еволюция - мозъка й. И ето какво си мислеше Яниният мозък…

Моята теория за мъжете се потвърждава с всеки следващ опит. Че са направени като от един калъп, от една и съща кал или от едно и също ребро… Въпреки че мъдрите книги твърдят, че не е така. Вероятно теорията е вярна. Ама все пак съм се променила. Между Яна сега и онази Яна от „Писма от тигана” разликата е като от тук до Плутно, бре! Теорията също трябва да се промени. Значи все пак нещо в ситуацията трябва да е различно. Я да потърсим разликите. Сбъркала ли съм в преценката? Или съм сбъркала в реакцията? Ама ако пък въобще не съм сбъркала? Ако проблема си е в другия? Ама като си е негов да си го решава, бре! Ама ако не иска да го реши? Ами ако ще! Ами ако не го реши, какво ще стане с еволюцията! ЕЕЕх, Янооо! Кога ще спреш да мислиш за еволюцията, а само за себе си? Не знам, но все пак нещо е различно и се надявам да го разбера след като се наспя или някой друг ден…

Яна пуши наргиле и заспива като бебе. А на сутринта се консултира с новата си колода Друидско-Уика таро. Като си има едно наум, че картите често имат повече идеи отколкото на самата нея могат да й хрумнат.

Картата беше Господарката. Императрицата в стандартната колода. Седналата на престола на Венера дама цъфти от благоденствие и се къпе във великолепието на собствената си женска хармония. Ясно е, че за Яна еволюция има. Ама това какво говори за жабопринцовете… По радиото в колата обсъждат плюсовете и минусите на това да се подаряват бонбони вместо цветя. Мъжът в студиото е възмутен, че жените обичат цветята. Жените са възмутени, че мъжете предпочитат да подаряват бонбони – ами ако са на диета?! То е все едно като да подариш кило свинско на вегетарианка. А цветята са друго нещо. Мъжът е ужасен, защото смята че жените обичали да гледат как нещо умира (в случая цветята). Не, жените обичаме да гледаме само как хлебарките умират, а ако цветята увехнат, но мъжа е там, тогава значи нищо не е умряло. Всъщност повечето жени знаят, че някои ситуации, чувства, желания или някои мъжки души са толкова крехки и уязвими като цветята. И е техен приоритет да отглеждат това, което е красиво, да го поливат, да го потопят във вода, да го сложат на светло, да му се радват…  А ако умре страдат. Как няма да страдат след като ценят хубавото и крехкото.

Яна слуша радиото и я гледа онази от картата – Господарката. Държи букет цветя. Вероятно сама си ги е набрала от поляната наоколо…

Малко по-късно Яна все пак получава цветя. На практика, не на теория. Това обаче доказва теорията й, че мъжете подаряват цветя когато са гузни и с това се опитват да изкупят чувството си за вина, пък макар и в минимални размери. Яна разбира. Това да разбира и да одобрява са две крайно различни неща, но не й се иска жабопринцът да е твърде притиснат от вината, толкова че да не може да функционира адекватно. Все пак и той душа носи. Затова приема жеста и благодари. Жабопринцът казва, че ще мисли. Яна и това го е чувала. Но се радва да го чуе, макар понякога надеждите да носят повече разочарование от липсата им. Разказва на приятелките си. Приятелките й и те се вълнуват. И как няма да се вълнуват, след като и те милите се надяват на еволюцията, след като и те се надяват, че на  този свят има и „други”. „Други” в смисъл на такива, които демонстрират различни черти и атрибути на мъжественост, от тези на стандартния класически случай “мъж-идиот”.

Яна очаква да разбере - ако има еволюция, то каква е? Не ви ли омръзна това момиче? С нейните теории и тази вездесъща еволюция? Ще ви издам една тайна – Яна сама на себе си е омръзнала с тази нужда да види еволюцията в действие, да види как някой мъж постъпва различно, как някой мъж решава проблемите си вместо да си завира главата в тях (те от това не изчезват, още по-тъмно и страшно става). Яна чудесно разбира, че на мъжете им е още по-трудно, отколкото на нея – все пак тя има една глава, с която може да мисли, а мъжете имат по две. И често биват обвинявани, че не мислят с правилната. Понякога – несправедливо обвинявани. Понякога, в моментите на отчаяние, на Яна й се струва, че и едната глава, която има мисли твърде много и твърде много пречи… Но все още не е стигнала до нивата на отчаяние,  в които да възкликне и да си каже: „Господи, защо не ме остави да съм като онези жени, които са Руси, карат Мерцедес и това им дава Предимство!” Ама и на мъжете не им е лесно, нали? Ето къде се коренял конфликта, ето къде е разковничето към осъществяването на еволюцията – да използват за мислене правилната глава. Правилната според случая. Объркващото е, че закони и правила в тази сфера няма. Може би има морал, ама ако е фалшив и никой не го следва, значи не помага имането му. Може би има етичност, но пък толкова много зависи от личната ценностна система, че по-добре да не разчитаме на нея. Може би има нещо наречено „минал опит”, но то пък може да е толкова измъчено или негативно, че да ни отведе в пустинята Калахари, вместо на някой слънчев планински връх.

Яна и нейните приятелки все още нямат доказателства, че еволюцията съществува. Но цветята ги има и все още не са повехнали. Милите.