Archive for October, 2007

Един разказ с неочакван край

Published on October 31, 2007 in Дочуто от сонара. 0 Comments

Написан в чест на Хелоуин от 2006 година.

Жена демон

На картинката: Жена-демон by Ashlie

Денят се познавал от сутринта. Е, ако съдех по главоболието си, този
ден щеше да е доста тежък. Вече почти бях започнала да свиквам с
болката, но все още не можех да свикна с виденията. Успях да намеря
само едната джапанка под леглото. Здраве да е! По пътя към банята се
блъснах в масата. Заболя ме, кутията с корн флейкс падна и
съдържанието й се пръсна по масата с неприятно шумолене. Още една
синина на бедрото ми - пак здраве да е! Да не би пък да има кой да ми ги
брои.

Светлината в банята се оказа прекалено силна. Нахлу с болка в
изтерзания ми мозък. Наплисках лицето си и се постарах да отделя поне
2 минути на зъбите си. Хвърлих поглед към огледалото и не видях нищо.
Само тъмно зеления шал, с който го бях закрила - при това прилежно
изгладен. Все забравям, че съм покрила огледалата, защото Тя се
появяваше и там. Всички повърхности в дома ми, които можеха да
отразяват светлина бяха старателно покрити. Страх ме е от тези
видения, Тя ме преследва, все едно иска нещо от мен. А аз не мога да
направя нищо…

Всъщност опитах. Престраших се и първо отидох на невролог - заради
главоболията. След заключението, че нищо ми няма и съм достатъчно
здрава, че да няма причина за главоболията ми, си признах за виденията.
Невроложката веднага ми препоръча свой колега - психиатър. Трябваше
ми една седмица, за да се престраша да позвъня и да си запиша час.
Той ме гледаше с поглед, от който ми призляваше още повече. Все едно
чете мислите ми. Попита ме от колко време имам видения. От 11
месеца и 18 дни. Разпита ме какви са отношенията ми с родителите ми.
Нормални, те са нормални хора - за разлика от мен. Не съм чувала някой
от тях някога да е имал видения или да е ходил на психиатър. Имали ли
са семейни проблеми? Че кой няма. Имаш семейство - имаш проблеми.
Нямаш семейство - пак имаш проблеми. Проблемите са единственото
сигурно нещо, с което ще се сдобиеш в живота си. Достъпни са за всяка
една възраст. Той продължи. Имам ли гадже? Не, имах съпруг. Изнесе се
преди две седмици защото не бяхме правили секс от 8 месеца и 23 дни.
Мисля че се отказа да чака да се “съвзема”. Аз съм труден характер. А
може и да си е намерил друга - откъде да знам. Не съпруг, гадже имам ли
си? - ей, продължава да настоява! Не е ли очевидно, че ако не мога да
правя секс със съпруга си няма да мога да се справя и с гадже. Сега пък
започна да ме разпитва какво ме притеснява в секса, защо не съм искала
да правя. Айдеееее, ще вземе да излезе, че имам сексуални проблеми.
Имам видения, бре човек, при такива видения и на теб секса, че и много
други неща ще ти минат на заден план. Поредният несвързан с темата
въпрос - как разтоварвам стреса, спортувам ли? Не, чета. Какви книги
чета? Ами не съм ли знаела, че Достоевски бил луд, шизофреник. Ето ти
проблем - не чета правилните книги. Той ако знае още колко неправилни
неща правя… Май е безсмислено да си говорим. Изписа ми хапчета и след
седмица на контролен. Да обаче виденията не изчезнаха. Изчезнаха
хапчетата. Не помня къде ги сложих, а не ми се връщаше обратно в
този кабинет, където миришеше на тиха лудост, не и пред този
унизително проницателен поглед! Да приемем, че съдбата искаше от мен
да се справя сама. Трябва да се справя сама. А само преди година бях
напълно нормална и обикновена жена.

До момента, в който я срещнах. Нея. Имах записан час за 15:30 при
фризьорката. Пристигнах точно на минутата - винаги съм точна - но
столът се оказа неприятно зает. Извини ми се и обясни, че набързо
подкастряла една приятелка, ей сега ще приключи.
Седнах с наранено достойнство на стола до вратата. Съществото,
което фризьорката “подкастряше” можеше спокойно да й бъде приятел, а
не приятелка. Едно на нула за мен. Аз определено приличам на жена, дори
нося поли, при това къси, защото смятам, че имам хубави крака. Но
онази зад огледалото… направо да ти стане жал за нея. Дори самата тя
изпитваше затруднения да гледа собственото си отражение и затова
пулеше и въртеше очи, издуваше бузите си и пуфтеше като изпускаше
нервно въздуха. Какво ли би накарало някоя жена да заличи всичко женско
в себе си. Да се превърне… в същество. Кльощаво, леко прегърбено, с
тясно, изпито лице и разбира се добре “подкастрена” мъжка прическа.
Мразя да ме пререждат! И после аз трябва да седна на същия този
стол?! Ами ако е заразно…

Тя стана и се изниза тихичко, не се погледна в огледалото, но не
пропусна да благодари на фризьорката и да й каже, че я е подстригала
“просто прекрасно”. На тръгване се обърна с лек, едва забележим поклон
към мен. В този момент не изглеждаше реална. Така се покланяха само
по филмите и то онези галантни безвъзвратно изчезнали в миналото
кавалери от изисканата френска аристокрация. Предполагам и
актьорите, които играеха в тези филми - но, сигурна съм, само след поне
сто неуспешни опита преди това. А тя го направи с лекота. Поклони се
и каза: “Извинете ме, госпожо, понякога времето лети по-бързо и от
любовта.”
Усмихнах се накриво - толкова ли пък стара изглеждам, че да ми казва
“госпожо”. После се сетих за халката на пръста ми. Явно съществото
имаше бърз поглед и светкавична преценка. “Имате много красива коса” -
добави съществото и протегна към мен дългите си, тънки пръсти,
докосна края на косата ми. Дръпнах се много рязко и един косъм увисна
между пръстите й. За да не изглеждам прекалено груба или за да се
измъкна от неловката ситуация казах само “Благодаря, боядисвам я от 4
години.” (Броя на месеците и дните си ги запазих за себе си - да не съм
длъжна да й давам отчет!) Тя каза “Довиждане!” на въздуха и тихо
изчезна. Почувствах се притеснена сякаш току що бях ухажвана от
някой мъж, стори ми се, че всички се взират в мен. Изчервих се, от
което ми стана още по-неудобно.

Аз съм човек, който се грижи за себе си. Сама си правя маникюра, но
ходя на фризьор всеки месец. Когато следващия месец посетих
фризьорката си, на вратата имаше некролог с образа на съществото -
от някой период, в който е имало по-дълга коса, но в никакъв случай не е
изглеждало повече жена. Починала внезапно. Преодолях любопитството
си - не попитах фризьорката кога и как е починала. Тя не носеше нищо
черно - нито шалче, нито лента прегъната на две и закачена с карфица…
нищо, което да показва, че съществото й е било достатъчно близко, че
да скърби по него. Малко по-късно същата вечер се хванах, че мисля за
Нея, че в мозъка ми се блъскат странни мисли - кога ли се е случило? Как
ли се е случило? Дали пък не се е самоубила заради начина, по който
изглежда? Заради това, което я е накарало да изглежда по този начин?
Ами ако е била болна от неизлечима болест, от левкемия например… и
затова да е изглеждала така? Дали е страдала, когато е умирала?
Опитах се да се отърся от тези мисли, но те ме събудиха и през нощта,
и на следващия и на по-следващия ден. Мразя, когато губя контрол. А
губех контрол над собствените си мисли. И чувства. А чувствах вина, не
знам защо - може би защото бях реагирала толкова негативно спрямо
същество, на което му е оставало толкова малко да живее.
След около седмица започнаха и виденията. Първият път я видях в
отражението на една витрина. Стоеше малко зад мен - същата като
във фризьорския салон. Усмихваше се. Изкрещях и се обърнах рязко - зад
мен нямаше никой. Нормалните минувачи ме изгледаха с презрение.
Започнах да я виждам във всички огледала, в отражението на стъклата,
дори на локвите. Спрях да крещя, защото вече я очаквах, но се плашех.
Плашех се всеки път. А тя се променяше. Пред очите ми се променяше.
Кожата й стана по-бяла и гладка. Косата й растеше и падаше на тънки
кичури пред лицето. Тялото й постепенно загуби очевидната си
ръбатост и заприлича на изваяно, много близо до крехкото
съвършенство на порцелана. Винаги беше облечена в черно. Черни кожени
дрехи прилепнали към тялото й, в много рязък контраст с бялото лице и
ръцете й. Винаги ме гледаше. И в погледа й винаги имаше… възхищение,
обожание. Не познавам мъж, който да ме е гледал така. Дори за една
секунда. А аз се страхувах все повече и повече. И в същото време бях
обзета някакво ужасно, парадоксално, непреодолимо желание да я докосна,
да се уверя че е истинска или да се уверя в нейната илюзорност. Всеки
път, когато се обърнех пространството зад гърба ми беше празно и
пусто.

Измъчвах се. Да. Много се измъчвах от тази немислима, нереална
ситуация. Имаше моменти, в които я гледах - въпреки ужаса си - и исках
да ме докосне с тези тънки, бели пръсти. Понякога наистина исках да
бъде истинска.

Започнах да я сънувам. Протягах ръце към нея, а тя ме гледаше с това
извънземно обожание, но не се приближаваше - все едно ме гледаше през
прозореца от някакъв друг свят. Беше спокойна. Никога не говореше.
Боже, как копнеех една дума да каже поне. Сутрин се събуждах изпълнена
с гняв и отвращение - и към нея, и към самата себе си! Как ми се искаше
кучката да проговори, да ми даде обяснение какво по дяволите прави в
мозъка ми!!!

Когато насъбрах достатъчно гняв и омраза към нея, закрих всички
огледала и огледални повърхности в дома си, за да не мога да я виждам и
тя да не ме вижда (щом е толкова хитра!) Пуснах щорите. Останах
сама, доброволен затворник. На какво? На болния си мозък, на страстта
си към някаква непозната? Днес е 23-тия ден. Изключих телефона. То и
без друго дори съпруга ми не ме търсеше вече. Правеше се на сърдит. Ей,
този свят е пълен с хитреци! Много са важни, много им е удобно да се
разхождат с кубинки по душата ми.

Загасих лампата в банята. Стори ми се малко странен мрака в стаята.
Нали уж беше сутрин… Сигурно навън вали. Надникнах под ъгълчето на
едната щора. Никаква сутрин! Навън беше вечер. Нямам обяснение.
Нещо съм се объркала. Или съм спала цял ден или… Има ли изобщо
някакво значение. По улицата минаха някакви хлапетии загърнати в
черни наметала, лицата им бяха омазани в бяло - вероятно трябваше да
приличат на черепи. Счупиха някаква бутилка и се изкикотиха
пронизително. Мозъкът ми реагира на секундата. Твърде много неща му
се насъбраха - оказа се вечер, а не сутрин, при това очевидно има
достатъчно ентусиасти, които “празнуват” Хелоуин като се правят на
идиоти и се опитват да плашат гълъбите по улиците. Замислих се дали
гълъбите спят нощем. Гълъбите. Чувах ги сутрин как се ухажват. Живея
на последния етаж, гълъбите са точно над мен. Някой беше ли казал
нещо за гълъбите и любовта… Прилоша ми. Едвам стигнах до леглото и
точно, когато си мислех, че ще се стоваря върху матрака, паднах пред
него. Ударих си главата. Много ме болеше, но продължавах да си мисля за
гълъбите и любовта. После всичко стана тихо. Прекалено тихо. И
болката изчезна. Отворих очи. Болката беше изчезнала, но Тя беше тук.
Много близо до лицето ми. Пръстите й се плъзнаха по косата ми.
Наведе се над мен. Устните й почти ме докосваха. Не усещах дъха й,
беше просто присъствие - дяволски истински, толкова желано. “Целуни
ме!” - казах ли го или гръдния ми кош го изграчи. Исках ли да го кажа?
Предавах се. Не можех повече да понасям липсата й. Тогава…устните й
се сляха с моите и всичко потъна в най-красивия, най-топлия и желан
мрак…

 

Запалих лампата в банята и се шмугнах предпазливо, като крадец. Трябва
да свикна с обстановката. Позната ми е, но не напълно. Дръпнах зеления
шал от огледалото и се огледах. Уф, колко съм бледа, но пък тялото ми
си го бива. С него ще имам далеч по-големи шансове от предишното. Би
трябвало да се чувствам щастлива, нали? Озъбих се на огледалото.
Лелеее, и усмивката ми е хубава. Нямам търпение да изляза от тук.
Включих телефона и набрах номера на фризьорката. Жалко, че не можех
да й кажа истината. Приятелите трябва да се щадят. Записах си час за
същия ден. Беше ми много приятно да чуя гласа й. Щом затвори
слушалката казах с новия си глас мнооого загадъчно: “Понякога времето
лети по-бързо от любовта.” Беше ми любима фраза. Само че… при
създалите се обстоятелства мисля, че трябва да я сменя. Понякога
любовта ти дава време. Добре ли звучи? Или понякога любовта ти дава
нов живот. Всъщност понякога любовта ти дава ново тяло. Но да не
навлизаме в подробности. Важното е, че приказките не лъжат. Щом
принцесата се влюби в звяра, той се превръща в принц. Е, понякога и в
принцеса.
 

За храмовете

Published on October 24, 2007 in Стръв и куки. 2 Comments

Аз пак да споделя, че не съм феминистка. Фенминистка съм. Това означава фен на всичко, което е свързано с женското начало, с женската енергия, с Луната и Венера, с богините в митологиите, а също и с богините, които ходят по улиците. И не, не съм лесбийка. (Казвам го за успокоение на загрижени за мен мои близки.) Няма и опасност да стана такава, защото… ами просто не ме влече. То или си го имаш, или си го нямаш – така казва Перличка, а тя ги разбира много тези неща. Това, че съм доста ядосана на някои мъже не означава, че гледам на кръв цялото мъжко племе. Дай боже пък някой ден да срещна такива негови представители, които да ме конвертират във фенмаскулинистка (фен на мъжката енергия, а не на мускулите).

Много си мислих напоследък… ако взема да издам Писма от Тигана (с подзаглавие Астрологична любовна тактика на Яна Шарана), на кого да я посветя… Ще кажете „рибата още в морето, а тя вади тигана”. Ами може и така да е, ама поне в този ден не съм аз рибата, нали? Тази дето държи тигана има далеч по-голям контрол върху живота и съдбата на някои морски създания, отколкото самите те. Никой не я питва може ли да готви. Важното, че е въоръжена с тиган, печка и мазнината цвърчи. Това именно ми вдъхва увереност (която и без друго не ми липсва, особено напоследък). Докато пишех и страдах и страдах и пишех, много ми се искаше да посветя написаното на мъжете, които ме изоставиха през изминалата година и така ми позволиха да се почувствам истинска жена. Сиреч на бившия ми любовник и на Вавилонеца. Ама пък от друга страна с какво са заслужили те такава чест? Аз може още да си имам хубави чувства към тях, може даже понякога пак да плача (по мъничко), че не съм имала шанса да преживея любов с тях, че не им е пукало за мен, че не са си дали труда дори да ме опознаят и … ама хайде да не досаждам с целия си списък причини за плач. Затова реших, че може би ще е по-добре да посветя писанията си на жените, на онези прекрасни същества, които не само стояха до мен, ами хранеха и отглеждаха ранената ми душа додето пак проходи. На майка ми, на сестра ми, на приятелките ми, на козметичката, на масажистката, на маникюристката… Ама списъка ще стане толкова дълъг, толкова нескромен… Ще прилича повече на благодарности, произнесени на церемонията по връчване на Оскарите, отколкото на посвещение… Пък да взема ли тогава да я посветя на Сатурн, който докато се разхожда напред-назад из моя пети дом не спира да ме ръчка с остена да придам вербална форма на чувствата си и от това на моменти излизат доста удачни писания… Ама да не вземе да реши, че му се подмазвам… Пък и има ли някой, който да е посветил книгата си на планета, а не на човек… Аз поне не съм срещала, а съм чела много книги и много посвещения…

Посвещението, което най-много ме затрогна (и шокира дори), е това на Ева Енслър, за книгата й „Монолози за вагината”. Посвещението гласи:

For Ariel, who rocks my vagina and explodes my heart

Красиво, нали? Ако съм мъж мисля, че бих искала да получа именно такова посвещение, а не „ами задето ме изостави”. Някак си… импотентно звучи, лишено от живот, от страст, от приключение, от смисъл… Аз ако съм мъж не бих се зарадвала на това посвещение, даже ще го сметна за злобно и евтино заяждане.

Малко по-надолу в книгата, в самия увод, написан от Глория Щайнем, има още едно чудо, което определено си струва да споделя, в случай че никога не сте попадали на тази книга или не сте прочели увода към книгата. Още през 1970 година, някъде из лавиците с книги на Library of Congress, Глория попада на материал върху историята на религиозната архитектура, който съобщава следния факт: традиционния дизайн на патриархалните религиозни храмове имитира женското тяло и по-точно женските полови органи. Тези сгради имат външен и вътрешен вход (labia majora и labia minora), централен вагинален коридор, който води към олтара, две извити яйчникоподобни конструкции от двете страни и, разбира се, свещеният център на храма – самият олтар или утробата, матката, където се случва чудото на зачатието, от където произтича живота и от където започва раждането на новия живот.

Някоя мъдра книга беше казала, че човешкото тяло е храм. След като прочетох това “откритие” и си представих църквите, в които съм била, направо го вярвам вече това за храма. А че в женското тяло е съсредоточена невероятната енергия на сътворението, ами само този факт ме кара да се чувствам щастлива, задето съм се родила жена.

Ако сте чели „Шифърът на Леонардо” (или някоя от по-научните книги, които тиражират същата идея за Светия Граал като пълната утроба на Мария Магдалена), може би това за дизайна на църковните храмове ще представлява само едно допълнение към картината на Патриархата. Ами много е бил (и все още е) патриархален този свят. Хубавото е, че се променя. При това скоростно. Не бива, обаче, да бъркаме кризите (социалните и моралните) с понятието развитие. Или с моето любимо понятие – еволюция. Ако векове наред мъжете са имали необходимост от семейна клетка и бракът е бил законовото решение на обществото да контролира чистота на генетичния материал вътре в клетката, то сега всички сме свидетели на това как точно брака търпи огромна криза. Може би мъжете вече не се интересуват от чистотата на генетичния си материал. Може би за много от тях свободата е по-висша ценност и ако някоя завалийка им отгледа децата, те после пак могат да се включат – ама по-към края, тъй като закона им го гарантира правото. И някак си се оказва, че разведените мъже имат повече права по отношение на децата в разрушения брак, отколкото задължения. Може да е налудничаво, но точно днес, точно на долен съвпад на Меркурий със Слънце, си мисля, че феминистките много, ама много са се объркали. Истинската свобода на жените се състои в контрол над собственото им тяло. Да раждаме деца не е наше задължение. Не е и само инстинкт. А ако раждаме деца от когото пожелаем – тъй де, можем да си изберем генетичен материал. Но тези деца не се водят на някой конкретен баща, не носят неговата фамилия, не му гарантират права върху собствеността… тогава жените ще имат пълен монопол върху еволюцията. И единствено материалните мотиви и съображенията ни за сигурност могат да ни вържат към старата контролирана от мъжете и обществото брачно-собственическа ситуация.

Миналия месец ходих на нумеролог. Само на такова чудо не бях ходила. Това беше още по времето, когато аха-аха да се почувствам добре, само малко ми трябваше да повярвам, че има бъдеще, различно от настоящето (тогавашното ми настояще). Отидох с моята приятелка Галка. Сяда тя на столчето, а нумероложката започва да ги реди едни… обясни й как две години вече е като вързана към един мъж, каква любов само има между тях, ама как той нищо не прави, стои с вързани ръце и нищо не прави, а тя страда ли страда…
- Защо стои така? – пита нумероложката. Тя, разбира се, не е врачка и не е длъжна да вижда всичко.
- Защото е женен. Жена му забременя ин-витро само месец след като започнахме връзката си. Без той да знае, каза му чак, когато беше в четвъртия месец. И после той я прибра и нея и детето и се оказа, че няма място за мен в живота му.
- Малеееееееее! – възмути се нумероложката. – Ама ти луда ли си, ма!? Ти знаеш ли, че брака е храм, нямаш право да влизаш в храм!
- Когато ние започнахме връзката си, те бяха вече разделени с жена му, повече от година преди това. Той ме увери, че брака стои само заради Зелената карта.. – заоправдава се Галка. А не беше нужно да се оправдава. Защото нали самата нумероложка току що я убеди, че е много вързана към този и как в него е проблема, щото нищо не прави и стои с вързани ръце…

И, извинете ме, ама като става въпрос за храмове… е нали уж Бог ги обитава, или греша? И нали уж Бог е любов. А тези бракове, извинете ме отново, като няма любов в тях, какви храмове са по-точно? Храмове на омразата, манипулацията и егоизма? Или всичко е наужким?

Брака е социално изобретение. А любовта, тогава, какво е?

И, Ева, завиждам ти за този Ангел (Ариел)! Трябваше да си призная все пак…

Оръжие ли са женските сълзи?

Published on October 15, 2007 in Стръв и куки. 13 Comments

Историята, поне по мое мнение, приключи. Но живота си продължава. И ние с Вавилонеца пак се срещнахме. Не съм го търсила, не ми се и обади. Просто пристигна на една лекция (в офиса ми) заедно с лектора и в компанията на три шумни жени. Каза ми „Здравей”, а аз се държах възпитано и също го поздравих. Тъй като това все пак е моят офис – и той плуваше в мои води – успях да разбера от странични рибки, че той не може да ми се обади, защото съм му сърдита и не му говоря. Тъй като бях твърдо решена да се държа възпитано докрай, аз оборих страховете му на вечерята след лекцията, където той и лектора бяха заобиколени (като в дустория) от същите тези шумни жени. Една от тях дори му държеше ръката по едно време. Може би трябваше да ревнувам – ами не, не мога да ревнувам от такива точно жени. Самоуки, самообявили се за „астроложки”, привлечени от аурата на великите астролози (самообявили се за велики астролози). Такива жени винаги носят в дамската си чанта хороскопа си. Когато общуват с астролози започват да разпитват за собствените си планети, аспекти и транзити. Ако астрологът отсреща прояви минимално количество интерес и ги удостои с уклончив отговор, че целият хороскоп е важен, а не само една планета – те, разбира се, са подготвени. Вадят хороскопа от чантата си и го навират под носа на клетия астролог.  Който всъщност се надява в общуването да получи възхищение, а не въпроси. Е, може би и секс от която си хареса.

Та аз участвах спорадично в няколко разговора на масата, размених реплики с Вавилонеца, репликите ми бяха гарнирани с лъчезарна усмивка. Към края на вечерята проведох един кратък личен разговор. Попитах го колко време ще е в София и мога ли да го видя. Да, можело да се видим. Тогава попитах:
- Ще ми се извиниш ли?
Този въпрос доста го смути. Той смутолеви нещо от сорта, че ще разберем като се видим.
- Чудесно! - казах аз – Обади ми се ти, защото съм ти изтрила всички телефони.
Не бях убедена, че ще се обади след тези мои реплики, но явно съм се усмихвала твърде лъчезарно и още по обяд на следващия ден той ми звънна. Разбрахме се да се видим в едно кафене на „Графа”, което той нарече „нашето” само защото сме ходили там няколко пъти. Чудесно, ще дойда!

Пристигнах в „нашето” кафене без очаквания. Поговорихме на много безопасни теми. Час и десет минути говорихме за него – за това какви са новите му творчески планове, за сина му, за плановете му как ще се бори за него от тук нататък. И, разбира се, за жена му. Колко е жестока и как не му вдига телефона дори, когато звъни, за да чуе сина си. Как той не е имал намерение да лишава сина си от майка, но тя с пълно съзнание и целенасочени действия го лишава от баща. Уверих го, че му съчувствам и разбирам мъката му.
След като приключихме всички теми, които касаят него, аз казах:
- А сега искам да поговорим за мен. – дори само тази реплика го накара да се свие в ъгъла. Аз се направих, че не забелязвам и продължих. - Колкото и налудничаво да е от моя страна, аз искам ти да ме разбереш. Аз те разбирам и ти съчувствам за това, което си преживял и което преживяваш. Но искам и ти да ме разбереш. Ти влезе в живота ми, когато аз вече бях наранена. От други. И аз те предупредих, казах ти, че имам проблеми, че се страхувам да започна връзка, но казах и какво очаквам от една връзка. За съжаление ти не беше така открит с мен, не взе предвид нещата, които съм споделила и… така ме нарани.
Не, той не е съгласен, че ме е наранил. Аз не трябвало да приемам нещата така. Не трябвало да изпитвам такива силни чувства. Трябвало просто да ги приема спокойно и да не ми пука. Като не става значи продължавам нататък без да се задълбочавам.
- Да, може би ако ти беше на мое място нямаше да се задълбочиш. Но аз съм чувствителна, такава съм. Преживявам нещата. Не можеш ти да ми казваш как да се чувствам, а и аз не избирам как да се чувствам. Само споделям какво съм изпитала. И искам да разбера защо не си взел впредвид това, което казах още в началото на връзката.
А Коко за първи път ли идва на ваша лекция? Друг път идвал ли е?
- Ти разговора ли отклоняваш сега? Ами няма да стане. Сега говорим за мен. Говорихме за теб час и десет минути, мисля, че и аз заслужавам известно количество време.
Той не бил подходящ за сериозна емоционална инвестиция. Освен това не ми бил обещавал нищо.
- А защо не ми каза, че си неподходящ в самото начало? За да си сигурен, че ще получиш това, което искаш. И също така за обещанията не съм съгласна – обеща ми, че дори да изчезнеш само аз ще знам къде си. Освен това ми каза да спра да ходя на терапия и да си говоря с теб – приех това като готовност да си дом мен. Е, аз направих своя избор, доверих ти се и за съжаление платих доста скъпо за това.
Ама защо да съм платила скъпо. Освен това с тези крайни реакция аз го плаша. Той се страхувал от мен. Не можел сега да остане да спи с мен в една стая, защото се страхувал. Аз съм била опасна за него.
- О, така ли, ама то не е мъжествено мъж да се страхува от една жена. При това… да виждаш да съм въоръжена?
Не можело да съм толкова агресивна към партньорите си, още повече в началото на една връзка. Така съм щяла да уплаша всеки.
- Началото на една връзка? Ами за каква връзка говорим, като ти изчезна. И моята реакция е логична, ти я предизвика. Ако си спомняш, когато дойде, аз първо се разплаках, но ти вместо да ме успокоиш или да говориш с мен тогава, реши, че е най-добре да си тръгнеш. И защо смяташ, че аз нямам право на емоции, че нямам право да съм ядосана. Защото не ти е удобно ли? Аз смятам, че емоциите и реакциите ми са съвсем нормални.
Аз трябвало да оставя връзката да се развива спонтанно.
- А коя точно връзка да оставя да се развива спонтанно? Тя не се развива спонтанно, а както ти е удобно на теб. И ако се окаже, че аз съм същество от плът и кръв, имам емоции, които не са ти удобни и емоционални нужди… какво става тогава? Ти се плашиш и си тръгваш. Според мен ми дължиш извинение.
Не ми дължал нищо.
- Чудесно. Аз знам, че Стрелците са идеални. Ама ще ме извиняваш – спонтанно не означава по твоите правила. Или както ти е удобно само на теб.
Не било добре за мен да се изкарвам жертва.
- О, да, и аз не искам да се изкарвам жертва. Но се чувствам наранена. Не мога да се сетя за по-подходяща дума, която да опише състоянието ми. Всъщност чувствам се и използвана.
Той можел да каже същото – че аз съм го използвала.
- Ами как точно съм те използвала? Сметките, които си платил за мен не са чак толкова много и защо мислиш, че аз не мога да си ги платя сама. А по отношение на секса – ти и там беше доста егоистичен и се грижеше предимно за собственото си удоволствие, но нито веднъж не ме попита дали ми е хубаво. Мога да кажа дори, че съм се чувствала доста стресирана. Тъй че… не виждам къде точно е моята полза. А и не съм смятала, че отношенията са поставени на такава потребителска основа.
Трябвало или да използвам мъжете или да им се наслаждавам, което било същото.
- Може би, но да използвам някого противоречи на същността ми.
А сега Лили в Бургас ли ще остане? Няма ли да преподава повече?
- Пак ли отклоняваме разговора? Няма да стане. Не ми се говори за Лили.
Той много ме харесвал, много съм му била интересна, намирал ме за много секси. И сме имали хубави моменти заедно.
- Аз не живея с хубавите моменти от миналото, аз съществувам в настоящето, а освен това искам и бъдеще. Много добре си знам цената. Знам какво мога да дам в една връзка. Ти може и да си гениален астролог, но мен това никога не ме е впечатлявало. Аз харесах в теб други неща, които впоследствие се оказаха опасни за мен. Иначе … да, има много жени, които биха легнали с теб само заради аурата ти на гениален астролог. Моите причини бяха различни. А хубавите сексуални моменти… ами както вече ти казах те са били хубави само за тебе. И въпреки това аз исках да бъда с теб.
Ето ние с него сме можели да бъдем приятели, такава можело да е нашата връзка. – каза това сякаш ми даваше наказателен вот, задето проявявам такива страшни емоции.
- Аз не съм тук, за да моля нито за приятелска, нито за сексуална връзка. Дойдох да говорим, с надежда да ме разбереш и да си изясня някои неща. А и не желая твоето приятелство.
Че защо, човек винаги имал нужда от приятели.
- Ами защото не смятам, че мога да разчитам на тебе, пък и не те уважавам. Като астролог може и да си гениален, но като човек… Между другото тази година ти си третия, който ми предлага приятелство – онзи женения, онзи гея и ти. И всички искате да си говорите с мен, защото съм много интересна. Ами да, интересна съм, ама не съм компаньонка. И като седнем да си говорим какво – женения ми говори за жена си, гея ми говори за бившата си приятелка, ти ми говориш за бившата си жена. А за мен кой и кога ще говори?
А защо съм се разделила с бившите си съпрузи. ¬– за да опровергае твърдението ми, той прояви интерес към мен. Аз вече съм му разказвала, но това не го е интересувало и очевидно го е забравил. Е, като съм възпитана, да съм възпитана до край. Поразказах му с няколко думи. Разплаках се малко, стана ми мъчно като си припомних през какво съм минала борейки се втория ми син да има баща.
- А знаеш ли кога ме изостави женения? Когато се разплаках. Извинявам се за сълзите си сега, знам, че те натоварват и плашат. Ама какво да направя като съм чувствителна. Между другото стиховете на Руми, които ми рецитираше – ти вникваш ли в тях? Или просто ги рецитираш, за да впечатляваш жените, които искаш да вкараш в леглото си. Ако ми беше казал в самото начало, че се интересуваш само от секс, никога нямаше да съм с тебе. И тъй като получих всички отговори ще те освободя от този тежък разговор. Мъките ти свършиха. – казах аз и избърсах с достойнство сълзите си. Платих сметката – за да не излезе, че го използвам. После си тръгнах.

Не ми беше тъжно, леко ми беше. Чувствах се донякъде щастлива, че успях да кажа всичко, което исках. Чувствах се донякъде щастлива и от това, че проблема не е в мен. И този път няма да ходя на психотерапевт. Аз си знам, че не съм страшна. Че за този, който си даде труда да ме опознае, няма как да съм страшна и опасна – аз съм крехка и уязвима, вярвам в разни неща като любовта и доброто в хората. А дали съм опасна – вероятно да. Змията кога хапе? Когато е застрашена. Е, нямам намерение да позволявам на който и да било да ме мачка. Ако съм страшна, кои са моите оръжия? Гнева ми? Сълзите ми? Или това, че мога да обичам. Или че искам да получа нещо в замяна на моите чувства и тяло? А може би страха си е в тези, които се плашат. Може би мъже като Вавилонеца очакват жените да нямат емоции, особено негативни, да не се нараняват, дори да имат основания, да са нещо като навити на пружинка секс машини, да нямат емоционални нужди, но да са способни да запълват мъжките емоционално-сексуални нужди. Аз съм една нормална жена. И когато водех този разговор си мислех следното: аз го водя не само от мое име, а от името на всички жени, които са изпитвали гняв, задето са били подведени и консумирани, задето чувствата им не са били уважени. От името на всички жени, които не са имали правото да изразят емоциите си. Защото емоциите са неудобни. Неспонтанни. Плашещи. Горките уплашени мъже. Кой ни е излъгал, че сълзите ни са оръжие?

Така хубаво се чувствах, че се възнаградих с още един подарък. Купих си боти, които тропат и така възвестяват идването на Страшната с Крайните Емоции.

Подаръка 

И това съвсем не беше шопинг терапия – т.е. аз не си ги купих, за да ме накарат да се чувствам добре, а защото се чувствах добре и те се оказаха едно прекрасно продължение на моето прекрасно усещане за мен самата. Бяха доста скъпи, но в никакъв случай не ме разориха – можех да си ги позволя. И бях доволна, че си ги купувам сама, а не с парите на някой уплашен и използван мъж.

И в заключение искам да ви попитам – за вашето мнение. Споделете го с мен, моля ви!
Нормално ли е да изразяваме емоциите си?
Вие бихте ли приели приятелство при такава ситуация?
И оръжие ли са женските сълзи?

Тази вечер ще пия. За силните мъже. Които тепърва ще срещна.

А накрая, в заключение, ще си позволя една мъничка доза цинизъм, за която ви моля да ми простите (обикновено не говоря такива неща): Ако на тези мъже, с които имах неблагополучието да се сблъскам през изминалите 10 месеца, приятелството им е като чукането, за мен е въпрос на достойнство да откажа. И двете. Който си може - си може. Който не си може - не си може и това е.

Послесловие

Published on October 11, 2007 in Писма от тигана. 1 Comment

Коя съм аз?
Яна?
Авторката?
Луната?
Астроложка?
Откачалка?
Фантазьорка?
Грешница?
Майка?
Два пъти развеждана жена?
Изоставяна жена?
Незакриляна жена?
Уморена жена?
Просто жена?
Жена?
Жена в мъжки свят?
Или жена в свят, в който истинските мъже са голяма рядкост?
Не искам да живея в свят, в който мъжете бият жените,
Унижават ги.
Изнасилват ги.
Тъпчат ги.
Изоставят ги.
Искам да живея в по-хубав свят, такъв, в който има любов.
Ама коя съм аз, че да го искам?
Яна?
Авторката?
Луната?
Астроложка?
Откачалка?
Фантазьорка?
Грешница?
Майка?
Два пъти развеждана жена?
Изоставяна жена?
Незакриляна жена?
Уморена жена?
Просто жена?
Жена?

И с камъни да ме убиете за моите думи, аз пак ще се родя. Но не, за да бъда любимката на султана, музата на поета, жрицата в храма… Не…
Аз съм душата в материята. Имате ли сетива за мен?

Трети край: Четирите посоки на света

Published on October 10, 2007 in Писма от тигана. 0 Comments

Луната наистина беше много красива и ярка. И летенето беше красиво. И вълшебно като в приказка. Но аз тупнах на земята. Ама не заради великолепието на нечия друга душа, не и поради някаква случайност или инцидент… Ами както си летях блажено дочух нечий глас да припява:

Къде съм аз?
Къде си ти?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?

Много стържещо, много досадно. Погледнах надолу да видя кой е нахалника дето цвили с такъв възторг това глупаво стихче. Някакво момче с оголени колене и червена наметка се щураше на един кръстопът долу в мрака.

- Хееей, престани! – извиках аз. – Това са моите реплики! Не ми разваляй летенето!
Момчето или не ме чу или не сметна за необходимо да се съобрази с моите изисквания. Просто продължи да натяква:

Къде съм аз?
Къде си ти?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?

- Стигаааа! – разкрещях се, защото наистина много ме дразнеше гласа му. Размахах ръце, та дано ме забележи, но загубих равновесие и… тупнах на Земята.

Ядосах се още повече. Натъртих си дупето, а и цялото си достойнство изгубих с това грозно и учудено пльосване. При това пред някакъв хлапак! Скочих бързо на крака и се поотупах, пооправих разчорлената коса, сложих ръце на кръста си в буква „Ф” и му хвърлих един наситен с вражда поглед.

- Здравей, Яна! – поздрави любезно хлапака. Беше наредил пред себе си метален бокал, кръгъл метален поднос и меч, а в ръцете си държеше жезъл. С едната ръка посочи нагоре, а с другата насочи жезъла към земята.
- Ти какво, нещо за магьосник ли се мислиш? – попитах колкото се може по-назидателно.
- А не, аз само си играя. – усмихна се той.
- Е не може ли по-тихо да си играеш? Не виждаш ли, че летя!
-  Къде си ти? Къде съм аз? На кръстопътя сме. Съдбата ти удари в този час! – изрецитира той вместо отговор.
- О, я стига! Ако ми беше син щях да ти изтегля ушите и да те пратя обратно в леглото.
- Но не съм ти син! – почти възторжено каза той. – Моята майка е Мая.
- Не познавам никаква Мая.
- А, познаваш я! – настоя той. – Нимфата Мая. Не помниш ли? „Каквото ще стане – ще стане. Каквото няма да стане – няма да стане.”
- Ау! – прехапах устни аз. – ти си… бог Хермес.
Искрено впечателена се опитах да направя нещо като реверанс, за да пооправя малко щетите от грубото си държане през последните минути. За съжаление излезе доста нескопосано и хлапака Хермес не пропусна да се изхили.
- Може би все пак трябва аз да се извиня? – попитах сконфузено.
- Не е необходимо! – отговори той. – Трябваш ми ти, а не твоите извинения.
- И за какво съм ти, ако смея да попитам?
- Къде си ти? Къде съм аз? На кръстопътя сме. Съдбата ти удари в този час! – изтананика хлапакът-Бог.
- Моля те, само не си мисли, че ми е до игри и гатанки сега. Аз знам, че това ти е в природата, но ще бъда искрена с теб. Омръзна ми да ме лъжат и разиграват. Ако имаш нещо - давай по същество.
- Имам! – подскочи той и затанцува в кръг. – Имам четири посоки – не ги ли виждаш?
Огледах се. Наистина. Беше прав. Намирахме се на кръстопът – четири пътя се белееха докъдето поглед стига в тъмнината.
- И сега? – попитах, на границата на уплахата.
- Тц, тц, не се ли досети? Сега ще трябва да избереш по кой път да тръгнеш. Имаш право на четири въпроса преди да ми кажеш своя отговор.
- Хехе, ама ти верно си играеш! Забавно е! Ако не е насериозно ще взема и аз да се включа. - опитах се да обърна нещата в своя полза като напръскам ситуацията с щипка хумор.
- Не, Яна, сериозно е! – погледна ме в очите Хермес и аз разбрах, че този път казва истината. След една съдържателна пауза, той добави: Къде си ти? Къде съм аз? На кръстопътя сме. Съдбата ти удари в този час! Задай първия си въпрос!
- Накъде отива пътят пред мен? – изстрелях въпроса си. Не смятам, че бих могла да съм по-директна, но въпреки това отговора ме учуди.
Хермес се поклони, постави тържествено жезъла си в началото на пътя и каза:
- Този път води към Регулус – сърцето на Лъва. Пазителят на Севера. В края му те чакат славата, успеха и почестите, но… само ако преминеш изпитанието. Изпитанието се нарича „отмъщение”. Ако се изкушиш и отмъстиш на враговете си, ще пожънеш бури и ще угасне лъвския блясък, и короната ти ще се валя в прах и кръв.
-  Накъде води пътят в ляво? – побързах да задам следващия си въпрос.
Хермес отново се поклони, постави в началото на пътя металния бокал и каза:
- Пътят в ляво води към Антарес - сърцето на Скорпиона. Пазителят на Запада. По него ще познаеш страстта, ще станеш сестра на светлината и господарка на мрака. Ще преживееш приключения, за които земните жени не са и мечтали, ще вървиш по ръба между смъртта и живота и всяка крачка ще ти носи опиянение. Тук също те чака изпитание. Ако започнеш да си играеш със смъртта и живота така сякаш си господарка на светлината и сестра на мрака, ще загубиш душата си.
- Кажи ми накъде отива пътя в дясно?
поклона Хермес постави в началото на десния път кръглия метален поднос.
- Този път води към Алдебаран – звездата, която блести на челото на Бика. Пазителят на Изтока. Когато преминеш през огъня и в него изгорят всички земни страсти, когато той те пречисти и убиеш Бика, тогава в края на пътя ще излезеш по-чиста от кристал и по-съвършена от диамант. Ще бъдеш изкушена от пари, власт, слава, лесни победи, лесна любов, несметни богатства. Ако се поддадеш, човешкото в теб ще изгори и земята не ще иска да търпи недостойните ти нозе, ще те погълне и никой няма да си спомни за името ти.
- А пътят зад мен? Къде отива той?
В началото на последния път Хермес постави меча.
- Този път води към Фомалхот – звездата, която е устата на Рибата, която пие от водата, която се излива от делвата на Водолея. Пазителят на Юга. Този път ти обещава вълшебства, магия, красота и съвършенство. Ще можеш да бродиш в които гори пожелаеш, да плаваш във всеки океан, който пожелаеш, да летиш колкото и където пожелаеш… Но ако забравиш да се върнеш на земята, ще се превърнеш в няма риба с празен поглед. И никой няма да научи за чудесата, които си видяла, а ти няма да може да им се насладиш, защото ще си загубила себе си… А сега, Яна, очаквам твоя отговор? По кой път ще тръгнеш?
Аз се поклоних, с усмивка, грациозно, като истинска дама. И попитах:
- А ти даваш ли дума, че ще уважиш моя избор?
- Разбира се, аз съм бог, имаш моята дума!
- Благодаря ти - казах аз - за това, че ми предложи четирите посоки на света и четирите кралски звезди на Персия! Благодаря ти, че ми предложи правото на избор. Този последен дар е най-ценен за мен. Готова съм да ти кажа своя избор. Аз оставам тук. Няма да тръгна по никой път, няма да тръгна да търся съдбата си, тя ще ме намери и аз ще я посрещна. Точно тук, на това място.
Хермес се поклони. С непроницаема усмивка. Има нещо хубаво в този хлапак. Има нещо в ръбестите му колене, в черните къдрави коси и открития поглед, в който плуват отблясъци от светкавици…
- Извини ме за малко, но трябва да се приготвя за чакането. – казах му и започнах да прибирам предметите, които той така театрално разпиля по четирите посоки на света. Прибрах меча, металния бокал, кръглия поднос и ги поставих в краката си. Накрая взех жезъла и се огледах, но бог Хермес беше изчезнал. Бях сама в нощта, на кръстопътя, в новолунието. Вдигнах празната си ръка към звездите, които ме гледаха любопитно отгоре, а жезъла насочих към земята.
- Каквото горе, такова и долу! – казах. И звездите ме чуха. И зашепнаха. Или запяха. И някоя от тях или Хермес или някой поет, прошепна:

Със страст се моли.
Със страст работи.
Със страст люби.
Със страст яж и пий, танцувай и играй.
Защо да се държиш като мъртва риба в океана на Бог?

Втори край: Писмо от Луната

Published on October 10, 2007 in Писма от тигана. 0 Comments

От векове вървя по своя път. От векове Слънцето ме привлича в прегръдките си, а после се отдалечава от мен. От векове се стремя към него. Има ли любов по-вечна от моята?

Веднъж, отдавна, но не чак толкова отдавна… трябва да е било през 1951 година според човешкото летоброене, около 108 нови луни преди раждането на Вавилонеца, и 144 нови луни преди раждането на Яна, видях един белокос мъж приведен над лист хартия… Поглеждаше към мен от прозореца на каменния си замък, прехапваше перото си и продължаваше да пише. Ръката му се движеше трескаво, като в галоп и после пак внезапно спираше. И той вдигаше поглед към мен… Не се стърпях и надникнах в написаното. Мъжът пишеше „Отговор на Йов”*. Този мъж не беше нито свещеник, нито изследовател на библията, той беше лекар, помагаше на хората да излекуват душите си. Да, той знаеше много за човешката душа… А тази вечер се опитваше да излекува своята. От гнева, който беше пламнал в нея заради страданията на Йов. Заради несправедливостта на Бог, който не само, че се поддава сам на съмненията на Сатаната и подлага своя верен слуга на серия от катаклизми, за да изпита вярата му… ами дори не си дава труда да му даде отговор. Лично. Той – старозаветният Бог – дори не дава обяснение на Йов за причината, поради която разрушава живота и тялото му, в нито един миг не му казва истинската причина? Защо? Ако е справедлив, защо отказва справедливост на своя земен син? Ако има рана защо не му дава изцеление? Ако го е грижа за страданията на човеците, защо се държи така сякаш най-преданите между тях не са нещо повече за него от обикновени червеи?

Йов успява сам да изцели душата си още преди Бог да му върне отнетото. Защото в тази нелепа драма, изтъкана от подозрения, изпитания и човешко страдание… Йов е и жертва, но и победител. Йов – синът човешки – със своето съзнание успява да отрази Божията воля и да разбере неразбираемото… Това, което сам Бог крие - от него, но и от себе си.

И така както между раната и оръжието съществува  тайна връзка, така емоционалната реакция съответства на жестокостта на действието, което я поражда… Затова аз ще изразя своята емоционална реакция без страх и напълно открито, ще говоря на несправедливостта на езика не несправедливостта, за да мога да разбера защо и с каква цел Йов е бил наранен, и какви са последствията от това за Йехова и за самия човек…

Това успях да прочета. Думите му продължаваха да се нижат по белите листа…  И той продължаваше да се взира в мен… И аз се усмихнах…

Миналата нощ видях Яна… Седеше на прозореца и ме търсеше. Но от мен беше останал само един тънък косъм светлина. Миналата нощ аз бях стара луна, а старите луни не са щедри. Казвам ви го от личен опит. Стори ми се, че Яна мисли за Йов, а аз си спомних онзи белокос мъж в каменния замък… и надникнах в мислите й. Освен за Йов, Яна мислеше и за Вавилонеца. Чудеше се защо го е почувствала толкова силно, като своя съдба, защо е почувствала, че мястото й е до него и дали се е излъгала в душата му. Дали в неговата душа има един Йов, способен да разбере неразбираемото, дали в неговата душа е имало любов и страст или само е симулирал такива, за да я вкара в леглото си. Дали и той, като другите мъже, е наизустил любовните стихове на поета Руми, за да постига своите мъжки “победи”, но не ги разбира и не влага нищо от душата си в тях. Дали все пак съдбата й е била да е до него, но той не е разпознал любовта и е преминал през живота й, за да вземе, да открадне, да нарани… без да иска да даде нищо в замяна. Освен, разбира се, болката. Раната. А между раната и оръжието съществува тайна връзка. Затова Яна знае, че връзката между нея и Вавилонеца ще продължи да съществува, като нишка в лабиринт. Но че тя би могла да бъде до него, да бъде с него само ако той използва тази нишка, за да я намери, да възстанови разрушеното доверие и да я обича… Тогава, смята Яна, и неговите рани ще бъдат излекувани. Защото тя много добре разбира стиховете на Руми:

Любовта е лекарството,
твоята болка ще продължи да ражда още болка
докато очите ти не започнат да излъчват любов
толкова леко както тялото ти излъчва аромата си.

„Ама какво от това като ги разбирам?” – каза си Яна и в ума й изскочи едно стихче, като скоропоговорка, което се обаждаше често, твърде често напоследък:

Къде съм аз?
Къде си ти?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?

Яна разтръска глава, за да прогони стихчето. После отново ме потърси с очи и се усмихна, тъй като разпозна силуета ми и видя тънкия извит косъм светлина. Извади тетрадката си, върху която имаше нарисувано дърво с есенни листа (новолунието този месец е в знака Везни) и започна да пише… Аз, разбира се, надникнах в написаното. Тя превеждаше сама любовните стихове на Руми, тъй като Вавилонеца не й даде книжката, която й обеща. Но, както аз самата знам, това не беше единственото обещание, което той не спази.

Аз съм твоята луна, а също и лунна светлина.
Аз съм цветето в градината, а също и водата.
Аз дойдох от толкова далеч, изпълнен с желание за теб,
без обувки и наметка.
Аз искам да те разсмея, да убия тревогите ти, да те обичам, да се грижа за теб.
О сладка горчивина, аз ще те успокоя и излекувам.
Аз ще ти донеса рози. Аз също съм бил покрит с тръни.

***

Небето беше осветено от блясъка на луната -
толкова силен, че аз паднах от небето на земята.
Твоята любов ме изпълни с увереност,
и съм готов да се откажа от целия свят,
и да се отдам на великолепието на душата ти.

Това успях да прочета от написаното. И се усмихнах, защото… знаех отговорите на въпросите, които тя зададе, включително и тези, които тя не зададе.

*“Отговор на Йов” е есе, написано от Карл Юнг през 1951 година и публикувано през 1952 година.

Първи край: Писмо от дъното на морето

Published on October 9, 2007 in Писма от тигана. 0 Comments

Любими мой,
Ако мога да избирам какво да помня от теб, ще запомня само първата ни целувка. Дори не те усетих. Ръката ти превземаше моята милиметър по милиметър, толкова плавно, че аз не забелязах движението. Разстоянието между нас намаляваше милиметър по милиметър, толкова плавно, че аз не забелязах приближаването ти. Бях като хипнотизирано от змия птиче. И тогава ме погълна. Цялата. Със страст. И за се удавих. В твоята страст или в моята любов… се удавих? Имаше ли страст в тази целувка… или само глад?

Само час по-късно ми каза „Аз не съм влюбен в теб. Много те харесвам, но не съм влюбен в теб.” И го повтори – три, четири, пет пъти. И веднъж е достатъчно, любими, и веднъж е повече от достатъчно… На себе си ли го повтаряше или на мен? Мен ли искаше да убедиш или себе си?

Аз видях съдбата в очите ти. Аз видях любов там. Аз ли сбърках или ти ме излъга? И ето ме, бездомна. И уморена от моите митологични странствания, от моите надежди да намеря любов при някой друг, уплашена. Страхувам се, че ако погледна пак в очите ти, любими, ще видя любовта си там – разстреляна и възкръснала. А ти какво виждаш в очите ми, любими? Ти имаш ли смелостта да погледнеш в очите ми? Ти имаш ли смелостта да се върнеш при мен, да ме прегърнеш и да ме обичаш?

Измъчвам се. Измъчва ме не самотата. Измъчва ме липсата на думи, липсата на любов, пустотата в душата ти. Само за мен ли е празна? Само за мен ли няма думи? Само за мен ли няма любов? Само за мен ли няма място в живота ти? Само за мен ли са тези стени?

И ето ме днес, пиша ти от дъното на морето.

Ако си мой приятел…
помогни ми… да те напусна
а ако си мой любовник…
помогни ми… да се излекувам от теб…

Ако знаех…
че океанът е толкова дълбок…
нямаше да плувам в него…
ако знаех… какъв е краят ми,
нямаше да започна.

Желая те…затова научи ме да не желая
научи ме…
как сълзите могат да умират в очите
как любовта може да извърши самоубийство.

Ако си пророк
пречисти ме от тази магия
изроди ме от този атеизъм…
твоята любов е атеизъм…затова пречисти ме от него.

Ако си силен…
спаси ме от този океан
защото аз не мога да плувам
сините вълни… в очите ти
ме влачат… към дълбокото
синьо…
синьо…
нищо освен синьо
и аз нямам опит
в любовта… и лодка нямам…

Ако означавам нещо за теб
хвани ръката ми
защото съм изпълнена с желание от глава до пети
аз дишам под вода
аз се давя…
давя се…
давя се…*

Сънувах те… Защо не напуснеш сънищата ми? Сънувах, че сме на някаква… сватба. И букета на булката падна в ръцете ми. Аз го взех сконфузено и заобяснявах, че нямам никакво намерение да се омъжвам, никога повече… А ти ме дръпна за ръката, изведе ме на стълбищната площадка, прегърна ме и ми каза колко се радваш за мен, колко се радваш, че ще бъда щастлива. Беше развълнуван, уязвим, искрен… И тогава се разплака, обърна се с гръб към мен, за да не видя сълзите ти, но аз видях как бършеш очите си… И тогава, в съня си, помислих „Ти само насън плачеш за мен. Наяве за мен няма любов, няма думи, няма сълзи, нали?” И се събудих.

Събудих се и започнах да си тананикам, като детска песничка, като скоропоговорка:
Къде съм аз? Къде си ти сега?
Защо душата ти ме призова,
А после хвърли ме в калта?

Ти беше ли моя съдба? Аз ли сбърках? Или ти ме излъга? Кога ще успея да те забравя, кога ще успея да изтрия всички спомени, дори този за първата целувка? Ще има ли някога някоя друга първа целувка, която да успее да те изличи? Има ли на този свят мъж, който ме обича? Любими мой, защо точно теб обичах?

…до края на живота си Яна успя да забрави много неща, но никой освен нея не знае дали тя е успяла да забрави тази първа целувка… Яна не получи отговор на нито един въпрос… Поне не и от човека, който можеше да отговори. И тъй като Яна беше астролог, сама намери отговорите… но ги запази за себе си… и за тези, които знаят как да разчетат стъпките на ретроградната Венера от края на 2005 година…

* Писмо от дъното на морето е стих от поета Низар Кабани.

Писмо 64: Защо написах всичко това?

Published on October 9, 2007 in Писма от тигана. 2 Comments

Искам най-отговорно да заявя, че аз не съм феминистка. Аз дори еманципацията не я одобрявам. Вълнувам се всеки път, дори се изчервявам,  когато някой мъж ми подаде ръка на слизане от автобуса или ми отвори врата на колата. Аз дори кола не карам, въпреки че имам книжка. Разтапям се като сладолед в юлски пек, ако някой ми целуне ръка. Гарантирам ви, че ако някой джентълмен просне в локвата пред краката ми сакото си (като в онази популярна реклама), аз няма да го заобиколя демонстрирайки своята независимост (и да си съсипя сандалите по случая), а с удоволствие ще го нагазя както си трябва. След това ще му се усмихна и ще попитам: „Колко струваше това сако? След като си купите ново ще Ви останат ли пари да изпием бутилка вино тази вечер?” Само дето… няма джентълмени вече… Какво пък, ще си джапам из локвите!

Веднъж попаднах на една ценна мисъл, изречена от фотограф. Макар от фотографите да не се очаква да могат да говорят, тази мисъл ми се стори много умна. Според него жените, които са се съблекли пред обектива, са направили много повече за социалния напредък на посестримите си, отколкото войнстващите феминистки. Възможно е да е бил прав. Но… май сме прекалили със събличането. Май сме прекалили с предлагането. Накъдето и да се обърнеш днес – отвсякъде прясна, сочна женска плът… Опитвайки се да се приравним сме се попринизили… до статуса на стока. Какво пък, опаковката продава стоката! 

Мъжете, които някога са били ловци, които някога са ловили за племето, за жените, за децата… сега ловят нас, жените. И тъй като ние не бягаме, не затрудняваме по никакъв начин ловът им, те са се превърнали в угоени, мързеливи, отегчени мъжкари, които вече не правят разлика между черен хайвер и боб чорба. Мъжете, които някога са били рицари, джентълмени, закрилници на крехки белолики създания с восъчни ръце, бухнали кринолини и щедри деколтета… ами те не само няма да ви защитят, те ще ви избутат с лакти или ще минат през вас, ако така повелява траекторията им. Мъжете, които някога са били воини, сега са се превърнали в домашните любимци (на мама или на нейния заместител – съпругата). При най-малкия сигнал за опасност, който на еволюционен език означава да се вземе светкавично решение за бягство или борба (the famous fight or flight situation), те бързат да се скрият зад полата на мама или нейния заместител – съпругата. Никакви битки, никакви демони, никакви триглави лами, никакви Немейски лъвове, никакви подвизи, никакви вятърни мелници не ги блазнят. Защото до двете «f» (оf the famous fight or flight situation), те са добавили едно ново «f» - fuck (off). Кръвта във вените им ръждясва, от генетичната им памет се изличават великите дела на предците им, мозъците им колабират от скуката, а те… седят с дистанционно в ръка на дивана и за всички свои беди обвиняват мама или нейния заместител – съпругата. Какво пък, все някой трябва де виновен!

Извинете ме за омерзението. Проблемът, навярно е в мен. Проблемът, навярно е, че съм сбъркала епохата, в която да се родя. Аз всъщност обичам мъжете. (За моя беда, може би.) Аз всъщност бих искала да срещна мъж, който е различен, който променя сценария и вместо да се уплаши от мен… ами сещате се – се бие за мен, лови за мен, постила сакото си в локвите за мен… не гледа на мен като на стока (която е решил да притежава докато му писне), а като на Жена. Жената, която обича; жената, от която се нуждае; жената, която го вдъхновява. Така сякаш кожата на бедрото й е единствената причина да живее (помните ли?)… И понеже съм дълбоко убедена, че заслужавам точно това, и нито грам по-малко, бих попитала единствено (при това с известна доза отчаяние): Е, къде ги тези мъже? Има ли изобщо такива? Може би все пак… те, мъжете де, са успели да бойкотират еволюцията и да ни накажат сега – да я изтеглим сами на крехките си рамене като отгледаме сами децата им…  Може би самодоволно поглаждат доволно подпухналите от биричка и редовно хапване коремчета и се радват на победата си – как без да си мръднат пръста от дистанционното получават и вечерята, и пантофите, и секса… а и за децата има кой да се грижи. Ама те са царе, патриарси, повече от всеки друг момент в историята на човечеството! И как искате да не съм възмутена? Какво пък, ще си се възмущавам, никой не ми пречи!

Аз виновна ли съм, че съм ябълка, нахапана от прасета? Аз виновна ли съм, че змията е изкушила Ева да откъсне ябълката от дървото, виновна ли съм, че Ева е изкушила Адам да отхапе от нея? Виновна ли съм задето Бог ги е прогонил от райската градина? Ами не, не се чувствам виновна. Не се чувствам отговорна. Чувствам се като ябълка. И не искам да се изкарам жертва, ама и никой не съм канила да ме хапе… Ако имаше Съд за престъпленията в любовта… щях да подам поне няколко жалби: за безогледно боравене с хладно оръжие, за престъпления срещу словото (сиреч предумишлена лъжа), за бездоблестност, безмъжественост, предумишлена глухота, предумишлена слепота, консуматориализъм… Какво пък, като няма такъв Съд, навън все още има разхождащи се на свобода мъже!

Извинете ме (още веднъж) за омерзението. От огорчение е, не от хубаво… Проблемът навярно е в мен. Не съм написала всичко това просто, за да мога да полея мъжкото племе с обвиненията си, не! Даже малко съжалявам, че се оставих на вълните на генерализирането да ме отнесат толкова далеч…

Написах всичко това, защото любовта ми беше толкова голяма, че й трябваха много букви и много думи и много страници. Защото не се побираше в сърцето ми. Защото нямаше как да бъде споделена с тези, за които беше предназначена. Защото… когато навън вали… аз чувам капките и помня какво казва всяка една от тях. Защото когато навън вали… аз се превръщам в дъжда и всяка капка е дума от мен. Защото знам какво е да си дъжд и никой да не разбира шепота ти. Защото знам какво е да плачеш и никой да няма сетива, за да чуе плача ти. Или песента ти. Защото, когато навън вали, дъждът оставя отпечатък в паметта ми. И дори когато спре да вали, аз преживявам дъжда, който говори. Отново и отново. Дъждът, който съм аз. Преживявам го стотици, хиляди пъти, милиони… И защото исках и вие да преживеете този дъжд… От който останаха само три капки…

Написах всичко това, защото до мен няма мъж, който да окупира вниманието ми, да консумира грижите ми, да ми казва как да мисля и какво да говоря. Предполагам поради подобна причина и Омир е написал своите Илиада и Одисея - нямал е жена дето да му казва кое е истина и кое не и как по-добре да нацепи дърва за печката.

Писмо 63: Трето библейско прозрение

Published on October 5, 2007 in Писма от тигана. 1 Comment

Мъжките чудеса траят три дни. Това установих. Е, понякога три часа. Моите чудеса, женските чудеса, траят много по-дълго време. Казвам го, защото въпреки цялата помия, която ми се наложи да изгълтам в търсене на любовта, аз се чувствам прекрасно. Откакто раните заздравяха и омразата премина първо в неприязън, след това в раздразнение, а накрая и в безразличие… днес в мен цъфтят цветя, пчелите и пеперудите ги обикалят, а птичките и щурците пеят. Вълшебно е. Аз мога още да обичам. Аз мога да обичам повече от всеки друг момент в живота си. Аз мога да се отдам, до последната клетка, по-пълно от всеки друг момент в живота си. Но… в този точно момент съм най-обезверена, че има достоен да получи цялата тази любов и красота. То… желаещи няма, камо ли…достойни… Вероятно на мъжете не им трябва любов, не им трябват райски градини, не им трябват бисери…

Веднъж един мой приятел (гей) каза: „Яна, всички мъже са свине, но за съжаление и двамата с теб ги харесваме. Това обаче не значи, че трябва да даваме бисери на с