Archive for September, 2007

Писмо 57: Реперториумът на Яна: цветето, русалката и змията

Хомеопатичният реперториум обхваща стотици лекарства и съответно са му нужни стотици страници, за да бъде описан. Реперториумът на Яна е много прост и може да бъде описан само на две-три страници. Той се състои от Ignatia, Sepia и Crotalus Horridus. Цветето, русалката и змията.

Ignatia е цветето на разбитите от любов сърца, цветето, което пресуши сълзите ми и нежно тушира разочарованията ми, така че да мога да продължа да обичам. И аз продължих. Е, твърде много и твърде дълго обичах един любовник, въпреки честите разочарования. Твърде бързо заобичах един луд астролог… Но такава е природата на Ignatia. Изящна деликатност, която се разтваря срамежливо, за да приеме с доверие топлина и светлина от слънчевите лъчи, излагайки на показ цялата си крехкост и уязвимост, но в същото време и цялата си красота. Ignatia извади от тъмницата нежната сърцевина на женствеността, която трябва да бъде опазвана и обгрижвана, а не проклинана и заключвана зад девет резета. И аз изоставих бронята и меча и ги замених с вталени рокли, дантелени блузи и копринени ризи.

Sepia е морското същество, което ме извади от тъмната бездна на депресията ми. Така както русалката се опитала да избяга от собствената си природа, така мидата се опитала да избяга от ограниченията на черупката си. В процеса на милионите години еволюция меката женска уязвимост нараствала и поглъщала черупката си… докато се превърнала в Sepia. Разбунтувана срещу защитената, пасивна, съзерцателна женственост, скрита на сигурно зад здрави черупки, Сепията отхвърля своя произход но долната половина на тялото й остава принудително впримчена в калциевото образувание, във формата, от която тя така бунтовнически се опитва да избяга.  Sepia ми помогна да спра да се бунтувам срещу природата си, да приема всички свои форми: на русалката с рибя опашка, на русалката, която танцува, на русалката с ножа в ръка. На съпругата, загубила свободата си да танцува, на родилката с подпухнало и обезформено тяло, на жената, загубила статуса на съпруга, на независимата жена, на силната жена, на реализираната жена, на любовницата, подтисната от самотата, на жената, загубила статута си на любовница, на магьосницата. И аз изоставих опитите си да избягам от себе си, за които ми бяха нужни ниски, удобни, бързоходни обувки. И ги замених със златни сандали на високи токчета.

Crotalus Horridus беше змията, която уталожи омразата ми. Гневът (божественият гняв) тътнеше в мен като звукът, издаван от опашката на гърмяща змия. Беше в мислите и извън мислите. Можех да го чуя, да го усетя, да му се възхитя, да го прокълна. Змията ми помогна да усетя истинската сила на женствеността си – силата да избирам кога да мъла и кога да гърмя. Кога да нападна, кога да ухапя, колко отрова да влея. Способността да нараня, за да се предпазя, да кажа „не” на неизгодните сделки, да отстоявам бунтовете и болките си. Да дебна заплахите и враговете си. Да преценявам опасностите и разстоянията. Crotalus Horridus ме дари с магическа способност да затворя зейналите раните си и да ги излекувам. Да съхраня способността си да обичам, но да избирам кога и за кой да го правя. Изоставих старата си кожа, тя ми беше отесняла, тя ми пречеше… да пълзя в правилната посока. Пълзенето не е унизителен акт. Пълзенето е контакт със земята - непреривна прегръдка. Въпреки, че змиите пълзят, те не са загубили способността си да вървят – те придвижват стотиците прешлени на тялото си в такива грациозни и хипнотизиращи движения като движат гръдните си мускулни влакна ту наляво, ту надясно. Змиите просто са обърнали способността да вървят… навътре. Тяхното пълзене-вървене е по-скоро танц. Едно великолепие от гъвкавост и сила. И аз започнах да танцувам. Най-женския танц, танцуван от мюсюлманки с открити лица и разголени кореми. И всяко движение изпълва клетките в тялото ми с блаженство и благодарност, че съм се родила жена.

Писмо 56: Тринадесетата висша аркана

Събудих се. В мен е… празно, някак си… Като в празна стая. Пълна единствено с ехо. Което мълчи. Странно е това мълчание…

Премятам в ръцете си колодата с карти Таро. Ще попитам и ще получа отговор. Картите ще отговорят, ехото ще отговори. И аз няма да съм празна стая. Ще задам един единствен въпрос. Правилният. И ще получа един единствен отговор. Този, който ми трябва.
Поставям картите на масата пред мен.
Разцепвам колодата на две.

Има ли любов в мен? – питам и обръщам най-горната карта.

Смърт

Смърт. Тринадесетата висша аркана.

Смъртта е картата на онези могъщи сили, които са извън нашия контрол и съзнание. Това е карта на краят, след който следва ново начало. Нещо трябва да умре, за да се роди отново. Това е вечният кръговрат. Смъртта е точката преди изгрева, мястото, в което все още тъжим и оплакваме загубите, пораженията и разрухата. Смъртта е знанието, че нищо повече няма да бъде същото. Смъртта съдържа обещание за бъдеще. Обещание за живот. Животът не може без смъртта и смъртта не може без живота. Колко блажено, колко успокояващо и лековито е това усещане за цикличност. За простота. За смисъл. За мъдрост. За синхроничност. За съдба.

В мен няма любов. Празна съм. Смъртта е минала през мен. Наред с дивото съм убила и питомното. Празна съм. Като чаша. Ето сега вече съм човек със свободна воля. Сега вече мога да избирам. Празна съм. Като вселена. В която ще се роди нов живот. Сега вече мога да избера с какво да изпълня празнотата. С какво да населя вселената.

И аз прегръщам децата си и любовта им прониква в мен както водата в сухата пръст.
И аз се връщам при майка си.
При сестра си.
При приятелките си.
При онези великолепни, възхитителни жени, които могат да обичат. И любовта им прониква в мен както водата в сухата пръст.

Само жените могат да заченат нов живот. Само жените могат да го износят. Само жените могат да родят нов живот. Никога не съм се питала защо. Защо Природата е избрала жените за тази цел? За тази базова еволюционна задача. Или точно заради тази тяхна способност те са жени? Сигурно защото жените знаят какво е любов, способни са да дават любов, да я мултиплицират, те самите са любов.

Няма раждане без кръв. Оставям се в ръцете на тези великолепни, възхитителни, даряващи любов жени. Те ще акушират раждането на моят нов живот. И аз не се страхувам вече.

Благословени да са те!
Благословена да е празнотата!

 Не се страхувам, но все още страдам. Все още кървя. Няма раждане без кръв.

Писмо 55: За делюзиите

И ето ме – изоставена от всички – от мъжете, които се надявах да ме обичат поне толкова, че да не ме изоставят, от приятелите, от психотерапевта си, от Бог… Това е моята делюзия – че съм изоставена от всички. Убедена съм, че вече няма кой да се интересува от делюзиите ми. Убедена съм, че съм дотегнала на всички с моето хленчене. Че как иначе – аз самата не мога да се понасям такава. Но не мога да се справя. Като нагазила в блато съм. За всеки опит да се измъкна заплащам с още по-дълбоко затъване. А вече съм затънала до гушата… Ами… много съм зле… Господин Левин, ректорът на Московската Академия по Астрология, която аз самата съм завършила, смята, че астролозите не страдат от депресия. Значи трябва да реша в депресия ли съм или не съм, астролог ли съм или не съм… Спешно трябва да реша…

За мое щастие на този свят има една определена група хора, които специализират в изучаване на човешките делюзии и по тази причина се интересуват от тях. Става въпрос за лекарите хомеопати. За тях няма значение дали нещата, които казвате, са действително така в обективната реалност — за тях има значение как си въобразявате, че са, и как се чувствате (вследствие на въображението си). Защото точно това ще ги отведе до правилното лекарство.

Седнала съм на стола срещу моята лекарка хомеопат, плача си и се надявам(Господи, как се надявам само!) – и този път да ми помогне, защото… тя ми е последната надежда. Защото всички други се отказаха от мен. Че как иначе – след като на мен ми иде да се откажа от себе си. И тя сега ми е последната надежда да намеря пътя обратно към себе си.

Аз – силната жена – съм победена. Тотално капитулирала. Признавам, че загубих битката. Признавам, че загубих себе си. Признавам, че не мога да се справя. Плача. Знам, че тя наблюдава реакциите ми, но не изпитвам напрежение или притеснение. При нея е хубаво, сигурно и спокойно. Тя познава стотици лекарства и няма как някое от тях да не ми помогне…

Още първия път, когато дойдох в кабинета й, тя ме помоли да направим едно упражнение. За женската и мъжката енергия. Ин и Ян. Да затворя очи, да ги усетя в себе си и след това… да ги извадя пред мен и да ги опиша – как изглеждат, какво представляват. Аз затворих очи и мъжката енергия се избута грубо с лакти напред. Изтъпанчи се пред мен като…рицар. В черни доспехи, прашни и продрани доспехи, омазани с кал и кръв. Лицето му не се вижда, скрито е под шлема - и той черен. Подпрял се е на меча си, няма сили да стои прав и го използва… като патерица, като бастун. Даже (струва ми се) рицаря може и да е умрял – толкова е неподвижен и омаломощял, но стои там с една едничка цел – да опази достойнството си. Направо ме е страх да махна шлема и да погледна лицето му. Казвам си (под линия): Леле, колко ми е зле анимуса! На умирачка отива!

Женската ми енергия се разтрои (т.е. излезе като три отделни образа), но го направи тихо, елегантно, без блъскане с лакти. Първо във въображението ми изникна цвете, с много нежни, бели листа, голямо колкото длан. Помислих си: Колко е крехко, дори дете може да го смачка! После се появи русалката. Ама натурална, с рибята си опашка, така както си се извива и плува из морето. Чак ми стана неприятно като я видях. Идеше ми да й кресна: Ти какво правиш още тук? А накрая изпълзя змията. Не ме уплаши, дори ме успокои. За мен тя е символ на някаква божествена женственост, уникална смес от уязвимост (върху този гръбнак има само кожа и може да бъде прекършен или прерязан) и емоционална студенина, на която завиждам (рептилният мозък не е способен на емоционални на реакции, само на инстинкти). Вцепених се пред този образ. Ето това е величествената, респектираща, вдъхваща страхопочитание женственост. Тя се извива, съска, застрашава и така предпазва уязвимостта си, територията си и своята… свещеност.

Нещо ме притеснява това… разтрояване, това… разпиляване на моята си лична женска енергия. Искам да я събера, искам да се излекувам, искам да съм способна да живея без болка, искам да съм способна още да обичам… Плаче ми се, много ми се плаче. За мен самата този път. И си плача. Знам, че моята лекарка хомеопат познава стотици лекарства и няма как да не открие моето. Това, което ще ми помогне да се справя. И този път. Но не сама. Тя е тук и може да ми помогне. Улавям се, че тихичко благодаря на Бог, че я има, че е пред мен и може да ми помогне. Значи и Бог не ме е изоставил! Значи само ми се струва, че съм сама, а не съм. Да, спокойна съм, сега вече съм спокойна - това е просто една делюзия и тя е… лечима.

Писмо 54: Кучето на Павлов

Напускам! Край! Тръгвам си! Заради кучето на Павлов. От известно време подозирам, че не съм човек със свободна воля, а дресирано, опитомено, затворено в клетка животно, което точи лиги при всеки звук на камбанката. Само дето Той – Господарят на камбанката – няма никакво намерение да ме храни – само наблюдава как условните рефлекси ми разказват играта. И Той – Господарят на камбанката – се усмихва любезно. И най-вероятно това го кара да се чувства много значим, много специален, много…мъж. Такъв е той – моят бивш женен любовник – прелива от доброта и съчувствие, опитва се да ми даде пример как може да се живее оптимистично, ведро, с усмивка. Само дето добротата му за мен не е нищо повече от гузна съвест, а оптимизма му – нищо повече от защитна реакция срещу собствената му обърканост и дезориентираност. 

И въпреки това аз съм кучето в клетката. Всеки ден. От понеделник до петък. През уикенда се съвземам, понеделник идвам на работа със стиснати зъби и решена да не обръщам внимание на никакви камбанки, да не го поглеждам, да не му говоря, да не му позволя той да ми говори. В сряда вече съм срината. До петък съм умряла от глад, а стомашните киселини за изгризали стомаха ми. При това няколко пъти. В петък съм вонящ труп.

Всеки път щом го видя, една доста апатична съзнателна част от мен иска да му размаже усмивката, но в същото време кучето в мен, кучето на Павлов, иска поредната доза. Иска прегръдка, иска целувка, иска любов, иска още. Поне още веднъж… Това куче мозък няма! И отрова да му дават, то пак ще си иска дозата, защото камбанката толкова вълшебно му шепне в ухото: „ти си гладно, гладно, гладно, гладно…ти искаш да бъдеш обичано, обичано, обичано…” И кучето в мен, макар и пребито и наритано в ъгъла, скимти и иска да бъде погалено. И все още е вярно, лоялно, с влажен поглед, все още обича Господаря си. Бррррррррр! Отвратително! Гадост! Да обичам насилника си, да пълзя в краката му заради някаква ласка, заради доза човешка топлина. Да очаквам да ме прегърне, а той да ми се усмихва любезно…………………… НЕ! Няма да я бъде тази!

В една от паузите, в която не се чуват камбанки, събирам няколко токсина злоба и го питам:- Защо си толкова любезен? Не са ли малко излишни тези усмивки? Като ме видиш не ти ли напомням за това, че не си бил идеалния съпруг, какъвто си искал да бъдеш?- Аз не съм искал да бъда идеален съпруг. – беше отговорът. [Е как така? Нали уж заради това ме изостави, заради жена си?] – Когато те видя си спомням единствено за хубавите моменти, които сме имали!
- ………………………… 

Така значи, а? Хубавите моменти? Значи единствената ми функция сега е да ти напомням за някакви хубави моменти в миналото, които аз съм ти осигурила? Тъй като ти не се стараеше и на мен да ми е хубаво. Не беше необходимо, нали? Аз и без това те обичах… Аз и без това давах… Е, как така се получава, че можеш да бъдеш щастлив само с някакви си хубави моменти от миналото? На мен ми се иска да имам бъдеще, а като минимум - хубави моменти в настоящето. Или може би ти смяташ, че знаеш какво е бъдещето ти? Или може би за теб твоето бъдеще е една предначертана права сива семейна линия? И като ти доскучае просто ще си спомниш за някой минал момент, за да си спестиш труда да кривваш в страни от линията? И аз да стоя тук, от понеделник до петък, за да ти напомням за хубавите моменти? НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! Това вече преля чашата!

Край! Тръгвам си! Напускам!
-    Защо трябва да си тръгваш? Заради мен ли? Ще измислим нещо, ще те прехвърлим в друг отдел?
Тръгвам си, защото ако ти се сещаш за някакви хубави моменти, когато ме видиш и ти е приятно, аз се сещам единствено за това, че повече няма да ги има, че повече никога няма да дойдеш, да ме прегърнеш, да ми донесеш бонбони. Никога. Това „никога” ми идва в повече. Съжалявам.
Хм, не се бях замислял, че ситуацията ни има и такава перспектива… О, ти за колко неща само не си се замислял…

Моето решение да напусна ме изпълни с малка доза уважение към мен самата. Така извърших първото убийство в живота си – това на кучето на Павлов. Малко ми е мъчно за него. Не беше виновно то, нали… Сетих се за един стих на Джон Дейвис:

Ти казваш, че си уморен като куче,
че си ядосан, болен и гладен като куче,
че си отегчен и меланхоличен като куче,
че си ленив, сънлив и безделник като куче,
но защо се сравняваш с кучето?

Аз ще те сравня с добродетелите на кучето.
Защото ти си честен и порядъчен като куче,
ти си верен и доблестен като куче,
ти си мил и щедър като куче,
ти си мъдър и храбър като куче.

Тръгнах си.

Писмо 53: Второ библейско прозрение

Не знам защо едно толкова просто и банално нещо като поредния крах на илюзиите за любовта трябва да ме превръща в драматично, разревано и парализирано от депресия същество. Защо се чувствам като прокълната и наказана без причина? Нямам обяснение. Всичко в живота ми е прекрасно: имам си прекрасна работа, две прекрасни деца, достатъчно пари, собствено жилище, прекрасни приятели, здрава съм, хубава съм, имам толкова много интереси, че трудно ги побирам във времето и пространството… Да, животът ми е прекрасен, а защо тогава се влача по корем и вия на умряло, след като поредния мъж е решил да ме зареже, защото няма място за мен в неговия объркан живот? Толкова ли не мога да живея без любов! Може пък любовта да е някакъв лукс в днешно време. Какви са тези глезотии сега! Да взема да се откажа, а?

Освен това, ако съм в приказката за Йов би трябвало да очаквам щастлив край, тъй като Бог накрая му връща всичко отнето. Не знам защо, но в момента вече не вярвам… Не искам нито да вярвам, нито да се надявам, не искам да го мисля дори… Не съм и предполагала, че вярата и надеждата могат да бъдат толкова болезнени. А щом болят по-добре да се откажа от тях. Поне временно. Трябва да намаля до минимум нещата, от които боли, иначе не знам как ще оцелея. Затова си забранявам да си спомням за Вавилонеца, забранявам си да мисля за него и да се надявам, че ако Интерпол го хване и ми го достави обратно… може да излезе някакво бъдеще. Та като стана въпрос за бъдеще… Трябва да се хвана за нещо, трябва да има нещо там пред мен, което да ме очаква и което да очаквам.

Опитвам се да си направя (само)прогноза. Мозъкът ми работи на пресекулки и налетите в него астрологични знания излизат доста колебливо. След като посях любов, а пожънах пустиня, за това трябва да си има логично обяснение. Не е било това времето за сеитба! Може би съм объркала сезоните, може би съм объркала циклите на планетите. Все нещо трябва да съм объркала, та да страдам толкова непоносимо сега. Изхвърлена, изоставена, смачкана, наритана и свита в ъгъла като…пребито куче.

Опитвам се да бъда мила, добра и щадяща към себе си, затова си казвам една окуражителна реч: Мила Яна, не знам за къде си тръгнала изобщо с този транзитен Сатурн в пети дом, и с тази квадратура на Плутон към Плутон. А и с тази квадратура на Сатурн към Сатурн. Добави прогресията марс квадрат Уран и слънце квадрат Уран, както и прогресивен Асцендент в съвпад с неаспектирания ти Марс в осми дом и сама ще разбереш, че не е това времето да търсиш любов. По-добре изчакай всичко това да премине, затвори се като цвете по залез слънце, запази аромата и топлината, които са останали в тебе и изчакай…до началото на следващата година. Ох, мила Яна, и на мен ми се струва страшничко да живееш в тъмнина и без любов до тогава, но това е положението, моето момиче… Колкото и да е тъжно – това е ситуацията. Астрологичната и житейската. Ти си силна, ще се справиш. Боже мой…ами тези дето не са силни…завалийктие… те как ли се справят…

Ама не знам и аз защо ли се заблуждавам, че съм силна. Съвсем не съм. Постигнала съм заветната си цел да съм слаба. Депресията изпива всичко от мен. Спя като пребита, ставам като пребита, отивам на работа и по цял ден гледам в екрана и плача. Всъщност изобщо не мога да работя. Добре, че колегите са наоколо, та по някое време да ми стане неудобно и да спра да цивря. Ами сега! Какво ли ще стане като съм слаба и не мога да се справя?

Нищо не става. Освен това, че бившият ми женен любовник проявява изключително силна и любезна загриженост за състоянието ми. От това ми става още по-тежко. Като в капан съм. Започвам да го мразя, да го ненавиждам, да го проклинам. Защото нямаше да страдам така сега, ако той ме беше опазил, ако не ме беше прокудил, ако ми беше дал мъничко любов и топлинка, ако не ме беше наранил толкова жестоко. Откакто той ме прогони… всички налепили се на меда мухи си плюят на крилата, ама първо се насмукват яко, да има за из път… Мразя го, казвам му ужасни неща, държа се зле, а той…. противно на всяка здрава логика се държи от добре – по-добре. От любезно – по-любезно. Мразя я тази любезност! Искам да страда, искам да се гърчи, искам да го боли като мен! Защо само мен да ме боли? Сега разбирам какво означава… изкупление. А може би като ме гледа такава депресирана, егото му се радва и надува още повече, защото си мисли, че той е причината за целия този театър. Дори рискува да ме покани на кафе. Аз използвам случая да му кажа, че го мразя. Не ми олеква от това. Казвам, че не мога да се справя. Искал да ми помогне, но не знаел как. Е, и аз не знам как. Пак му казвам, че го мразя. Пак не ми олеква. Искал да можем да се погледнем в очите без болка. Няма как да стане в този живот.

Един старозаветен звяр реве в мен: Искам отмъщение – око за око, зъб за зъб! Искам изкупител – за греховете, за страданията, за болката… за тази сеч…

Писмо 52: Приятелите на Йов

Откакто Вавилонеца избяга аз съм в депресия. Всичко в мен боли, в което няма логика, тъй като съм мъртва. Тази болка е толкова непоносима, че изпитвам чист ужас от всеки ден, който предстои. Вече не съм в Ада, а отвъд него. Предишният ми Ад е уютно гнезденце в сравнение с мястото, на което се намирам в момента. Пропадане в бездна без дъно. Неспособна съм да мисля. Неспособна съм да изпитвам каквито и да било други човешки емоции, освен болка.

Когато Вавилонеца избяга, аз останах в неговата приказка – в тази за Йов.

Тогава (когато загубва децата си, добитъка и богатството си) Йов стана, раздра дрехата си, и обръсна главата си, и като падна на земята поклони се.
И рече: Гол излязох из утробата на майка си; гол ще и да се върна там. Господ даде, Господ отне, да бъде благословено Господнето име.

Но Сатаната не бил доволен. Не успял да докаже на Бог, че Йов е един страхлив богоугодник. Затова ми пратил болести и покрил цялото му тяло с кървящи гнойни циреи. И Йов заживял в огромни болки. И жена му го посъветвала да прокълне името Господне и да умре. Но Йов не я послушал. И тогава дошли приятелите на Йов. И стояли в мълчание до него цяла седмица. И накрая заговорил Йов, проклинайки деня, в който се родил:
Защо не умрях при раждането, И не издъхнах щом излязох от утробата?
Защо се дава видело на злощастния, И живот на огорчения в душата,
Защо се дава видело на човека, чиито път е скрит, И когото Бог е преградил?
Защото вместо ядене, дохожда ми въздишка; И стенанията ми излизат като вода.
Защото онова, от което се боях, случи ми се, И онова, от което треперех, дойде върху мен.

Но аз Бог ще потърся, И делото си ще възложа на Бога.

И приятелите на Йов заговорили. И всички смятали, че той е съгрешил някъде, щом го е споходила такава беда. И тогава дойдоха и моите приятели – някои от тях ако трябва да съм точна.

- Аз… този път съм все едно мъртва… – започвам плахо.
- Помисли си защо искаш да се чувстваш така? Какви дивиденти ти носи това да си непрекъснато срината? – каза Психоложката.
- Неее, аз не искам да се чувствам така. Той ме изостави.
- Не те е изоставил! Това си е твоята реалност. Ти се чувстваш така, защото искаш да се чувстваш така. Върни се на терапия, за да разбереш защо си привлякла тази ситуация. – категорична е тя. Ясно ми е, проблема трябва да е някъде в мен. И от това се чувствам още по-ужасно.

Въпреки нежеланието си се връщам на психотерапия, за да разбера какво ми е толкова чудовищно ненормално, та съм привлякла такава чудовищна болка и разруха в душата си. Терапевтът ми свива рамене:
- А ако на твое място беше друга жена, той щеше ли да избяга?
- Предполагам да.
- Тогава защо мислиш, че ти си виновна. Нали сме говорили, че трябва да си по-щадяща към себе си и да оставиш другите да носят отговорността за постъпките си.
- Предполагам да.
- В момента… би било направо жестоко към теб да продължим да ровим в душата ти. Ако болката, треската ти премине – тогава може да продължим. Стига да искаш.

Връщам се при приятелите. И както Йов казвам им: „Научете ме, и аз ще млъкна; И покажете ми в що съм съгрешил.”
- Някои хора с години чакат любимите си! – заявява хладно Фармацевта. – Ако аз се разделя с моя любим човек, въпреки болката ще съм щастлив, че съм имал толкова прекрасни моменти.
- Аз нямам толкова много прекрасни моменти – ние сме били заедно няколко седмици само. И освен това…аз не искам моменти в миналото. Аз искам бъдеще. Бъдещето беше възможно и той ми го отне.

- За какво ти е мъж, не мога да разбера… Имаш си деца, работа, пари… Само, за да се грижиш за някой ли? – казва Астроложката.
Господи, как ме заболя от това.
-  За да има кой да ме прегърне, да ме обича, с кой да съм слаба, с кой да съм жена и по още хиляди, хиляди причини. Искам в този живот да преживея тайнството да съм жена, когато до мен има мъж. Някой ще ме обвини ли, че търся любов. Или че давам любов?
- Намери някой, който ти да изоставиш и това ще те успокои. – беше последния й съвет.

- Аз пък още от самото начало знаех, че този човек не е за теб. Казва Рационалната Дева.
- И как така – като не си го виждала. Като не си ме виждала и мен – от месеци. Напротив. За мен е. Беше. Женения не е бил за мен, и гея.
- И този не е.
- Не е така! Ако беше останал можеше да ми даде точно това, от което имам нужда - вярност, сигурност, стабилност, семейство.
- Едва ли. Не е можел да остане, тъй като по начало не е искал точно това да дава.
- Можел е.
- Според мен въпроса изобщо не е защо си тръгват. А как става така, че ти избираш тези, които няма да искат да останат.

Айдеее… пак се почна с обясненията, че причината е в мен. Ами кой друг да избера, бре хора! То други нямаше. Други няма! То да не би да е така – наредили са се един куп принцове и аз минавам и казвам: този не, този не.. Ха, на този са му хубави зъбите - този да!?! Тя обаче продължава:
- Те не изчезват просто ей така алхимически, ами ти някак си ИЗБИРАШ да спреш погледа си на такива, които да изчезнат, но изборите мога да се променят, когато разбереш какво бъркаш при тях. Дай сега една игра. Ти сега не си Яна, ти си мъж. Аз ще съм Яна – за малко.
- Ами пробвай. Няма да ти е лесно. На Яна никак не й е лесно. Ще се постарая да съм за малко мъж. Но ти гарантирам, че когато моята вътрешна нагласа е „давам” – има трафик, има кандидат-принцове. А когато вибрирам на честота „имам нужда” – е, тогава настава истинска пустош.
- Сега бъди мъж, стига дава, мъжете не дават! И така… „Здраей Яна!” – казва той. И аз си казвам – о, той се усмихва, и е внимателен – добреее. Той може да бъде какъвто аз искам. Хайде сега ще се усмихна и аз.  И сега искам да бъдеш такъв, какъвто смятам, че можеш. Нищо няма да ти казвам, но ти бъди такъв. Няма да искам, но ти ще видиш от какво имам нужда. Дай ми го. Имам нужда да ме заместиш за малко, имам нужда да си по-силен от мен., имам нужда да си по-умен от мен, мини на моето място за малко. Искам да съм друга, когато съм с теб. Ще бъдеш ли с мен?
- Не. Защото Яна не говори така. Това не съм аз, това не е Яна. Яна винаги казва от какво има нужда и какво очаква. Тази тук все едно хленчи.

И не знам защо приятелите ми смятат, че по-добре от мен знаят как се държа в една връзка. Защо смятат, че знаят от какво имам нужда, какво бих казала на някой мъж. Не знам защо смятат, че съм единствения причинител на нещастията си. Сякаш външния, обективен свят не съществува.
- Държиш се като малко дете, което тропа с крак. – казва Психоложката. – Все едно светът е длъжен да ти докаже, че има и други мъже. Светът с нищо не ти е длъжен.
- Неее, не е така – аз не съм малко дете!
- Добре тогава, ти си един уморен възрастен, който иска някой да го смени. Само че и другия е уморен възрастен.

Боже мой, за психолозите само малки деца и уморени възрастни ли съществуват? Не съм нито малко дете, нито уморен възрастен. Аз съм…отчаян, лишен от любов възрастен. Уточнявам: лишен от любов от страна на партньорите от противоположен пол. Ама всъщност за какви деца и какви възрастни говорим изобщо. Аз съм богиня. И ще ми простите инфлацията на егото, но като тъй и тъй съм депресирана, тогава по-добре мания за величие, отколкото комплекс за малоценност. А Йов продължава да нарежда:

Както облакът се разпръсква и изчезва, Така и слизащия в преизподнята няма да възлезе пак;
Няма да се върне у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража, Господи?

Душата ми се отегчи от живота ми; За това, ще се предам на оплакването си, Ще говоря с горестта на душата си.
Но гледай Ти скръбта ми,
…защо расте.

Приятели, чуйте какво е казал Йов на своите приятели:
Много такива неща съм слушал; Окаяни утешители сте всички.
И аз можех да говоря като вас; Ако беше вашата душа на мястото на моята душа, Можех да натрупам думи против вас и да клатя глава подир Вас… До кога ще оскърбявате душата ми, И ще ме съкрушавате с думи?
Знайте сега, че Бог ме повали И ме обиколи с мрежата Си.
Ето, викам: Неправда! Но няма кой да ме чуе; Издавам вик за помощ, но няма съд.
Той е преградил пътя ми, та не мога да премина, И турил е тъмнина в пътеките ми,
Съблякъл ме е от слават ми, И отнел е венеца от главата ми.
Съкрушил ме е отвсякъде, и аз отивам; И изкоренил е надеждата ми като дърво.
Смилете се за мене, смилете се за мене, вие приятели мои! Защото ръката Божия се допря до мене.

Ще измина дълъг път докато, като Йов, почувствам силата да сложа пръст на устата си и да замълча.

Писмо 51: Love is an act of blood and I’m bleeding!

Петте дни от седмицата ги изпроводих един по един с широка усмивка и с потропване на токчетата на златните сандали. Най-накрая дойде съботата – денят, в който Вавилонеца ще се обади както обеща. Денят, в който ще бъде в София и ще се видим. Чакам.

Съботата също се изнизва. Той не се обажда. Това все още не означава нищо – той е казал края на седмицата. Идва неделята – последния ден. А и аз - по предписание на психолозите - не трябва да се програмирам очаквайки пак да ме разочароват. Трябва да очаквам точно обратното - да си спази обещанието - инак… моите негативни очаквания ще развалят всчико. Значи…в неделя няма начин да не се обади. Вече съм малко на тръни. Гледам към телефона през 5 минути. А пред мен нимфата Мая ражда Хермес и гласът й ехти: „Каквото ще стане – ще стане. Каквото няма да стане – няма да стане.” Не, все още не полудявам. Просто се намирам в една зала, на семинар по астродрама. Гледам. Как Хермес изпълзява от пещерата си и започва да върши бели – убива една костенурка, за да си направи арфа, после краде стадото на Аполон, после лъже, че не го е откраднал… А лъжата му дори не е наказана! Зевс е изпълнен с бащински чувства – очевидно силно впечатлен от живачния интелект на сина си. Разбира се, възстановява справедливостта, но не забранява на Хермес да лъже в бъдеще – няма никаква реч от морално-етичен характер. Така е то в митовете: каквото ще стане – ще стане, а каквото няма да стане – е, няма да стане.

Неделята е към своя край. Вавилонеца не се е обадил. Венера точно е влязла в сянката на своя предстоящ ретрограден цикъл. Аз звъня. Сатурн е в точна опозиция към Нептун – за трети, последен път. Няма го. Меркурий точно е станал ретрограден. Никой не знае кога мога да го намеря. Раздразнението в гласа на майка му, оказала се единствената жива душа на другия край на линията, ясно показва, че е най-добре изобщо да не го търся. Аз съм…

Край. Всичко свърши. Изчезнал е. И той – като другите - ме излъга. И той – като другите – ме подведе. И той – като другите – е дошъл, за да вземе, а не да даде. Решението е излязло, избягал е, само дето ме остави като пълна глупачка да чакам да ми се обади. Край. Аз съм…

…с отрязана глава. Главата ми…короната…току що ми върнаха короната…на последната порта. Защо се върнах в света? Защо извървях целият път от Долния свят до тук? Заради един единствен удар! Много точен, много бърз, много…кървав.

Love is an act of blood and I’m bleeding!

Аз съм… Коя съм аз…Не съм Ища. Вече. Без глава, без корона… Коя съм? Къде съм?

Аз съм Чинамаста. Богинята, която държи в ръце собствената си глава и жадно пие от кървавия фонтан, който блика от посеченото й тяло.

Love is an act of blood and I’m bleeding!

Умирам. Вървя и плача и умирам. Ден след ден – колко седмици вече? Или месеци? Вървя и плача и умирам. Липите цъфтят, а аз плача. Нямам думи. Нали нямам глава, как мога да кажа нещо без устни. Думите живеят в устата, като металния език в камбаните, думите се отронват от устните. Само плача. Вървя и плача и умирам. Всеки ден умирам от тази болка, от тази бликаща, пръскаща кръв рана. Кога ще свърши тази смърт? Или богините умират вечно?

Love is an act of blood and I’m bleeding!

Ако имах очи щях да вървя и да те търся – там горе, на прозорците, на балконите, на последните етажи. Но аз нямам глава. Не мога да виждам без очи. Плача. Без очи. Вървя и плача и умирам. Липите цъфтят. Липите прецъфтяха. А аз още плача.

Ти знаеш ли какво ми причини, Вавилонецо? ТИ ТИ ТИ НА НА ЗНА Е ЕЕ ШШШ ЛИ ЛИ ЛИ ЛИ КА КА КААААААА МИ МИИ МИИИИ НИ НИ НИ ЛИ ЛИ ЛИ….

Липите. Липите цъфтяха. И прецъфтяха. И няма любов. И там, от където преминах беше пустош. Имаше само лъжи. И всички ме излъгахте. Като новородени Хермеси, недосегаеми, новоизлюпени, ненаказани богчета. И първият ми съпруг, и вторият, и жененият ми любовник, и „неподходящата риба” и Вавилонеца… се сляха в един образ, който изчезна в тъмнината, който стана тъмнина. И в нея останах аз, сама – като перла в мрака на мидата, като малка танцуваща искра в тъмнината. Аз срещу Съдбата. Ще угасна ли?

Ти знаеш ли какво ми причини, Вавилонецо? Ти ли си този, който реши уравнението на съдбата на любовта ми? Прониза ме стрелата и кървя.

Love is an act of blood and I’m bleeding!

Ти знаеш ли защо Ищар е слязла в Долния свят? Всички смятат, че е слязла там, за да търси своя земен любим – Тамуз. Лъжа. Тя слиза там, защото това е нейния път и тя го следва. Но при излизането си е трябвало да изпълни едно условие – да прати в Ада при Ерешкигал друг, който да заеме мястото й. И тръгнала Ищар по пътя си – богинята на любовта – и не можела да реши кой е толкова грешен, че да го прати там. И когато стигнала дома си заварила Тамуз с друга жена. И Ищар – богинята на Войната – изпратила него в Долния свят. И ти, Вавилонецо, вече не си Възлюбеният на Инана-Ищар-Венера! Ти си…ти си просто един беглец.

[Love is an act of blood and I’m bleeding! е само един ред от песента “Space-Dye Vest” на Dream Theater.]

Писмо 50: Кой ще реши уравнението на съдбата на любовта?

Въпреки страховете ми аз решавам да съм смела. Въпреки, че до последната, трета по ред, точна опозиция между Сатурн и Нептун остават само две седмици, аз решавам, че не-вярата в бъдещето не е правилното решение за мен. Все още не съм сигурна Сатурн и Нептун в последната си битка ли ще решат съдбата на любовта ми или аз притежавам свободна воля и мога да решавам сама. Само времето ще покаже. Припомням си думите на онази зад гишето с неонов напдис “Информация”: “Когато пътуваш от Нептун към Сатурн, любовта се отхвърля, забранява или отрича. Сатурн е този, който казва “не” в по-голяма част от случаите. Когато пътуваш в обратна посока — от Сатурн към Нептун, любовта спасява, лекува или изчезва. Нептун е прекалено мъгляв, за да знаем… хм, какво ще намериш там.”

Когато съм с Вавилонеца чувството за самота не съществува. Нямам представа как успява да го изличи или приспи. От много години съм сама – в най-лошата форма на самота –  с някой друг и всъщност съвсем сама. Новото, преоткритото усещане за свързаност дрогира мозъка ми с ендорфини, вследствие на което аз имам сили да успокоявам моя любим. Дори се опитвам да му дам друга перспектива върху проблема му, опитвам се да бъда гласа на здравия разум, гласа на майката. Уверявам го, че ако аз съм на мястото на бившата му съпруга и той ми открадне сина, ще долетя с първия самолет и лично ще го убия. Той ме уверява, че жена му не е като мен. Че тя не е добра майка. Че тя е жестока и безчувствена. Че ако български съд вземе решение да прати българско дете в Щатите, това ще е велика неправда, която може да бъде поправена само с решителни действия от негова страна.

Нима мога да настоявам да избере мен пред сина си? Това е невъзможен избор и не мога да настоявам за това. Аз самата винаги бих избрала децата си пред който и да било друг на този свят. Не знам, обаче, защо ми се струва, че изборът му е по-различен: между това да приеме и спази Човешките закони и това да превърне себе си и сина си в бегълци, между това да приеме Божията воля и това да се разбунтува срещу невидимите нишки от причини и следствия, изтъкали съдбата му.

Въпреки цялото напрежение, което неизвестността носи, Вавилонеца не спира да стреми към мен, да ме кара да се чувствам като кралица, като много специална и много желана кралица. Трудно ми е да споделям тегобите от миналото си с него, но въпреки това го правя. За да има баланс. Би било голяма грешка да загубя баланса между неговия и моя свят още в началото, между неговото минало и моето, неговите проблеми и моите. Колкото и да е притеснен, все трябва да намери капацитет да мисли и за мен. И той го прави. При това с лекота.
- Защо трябва да ходиш на психотерапевт, Яна? – пита ме той.
- За да си разреша проблемите. За да открия какво в мен привлича неподходящи връзки. За да говоря с някой за моите проблеми, за това което мисля и чувствам.
- Нали аз съм тук, говори с мен. Недей да ходиш при него.

И аз спирам терапията си. Не заради неговото желание, самият терапевт прецени, че съм достатъчно щастлива, че всичко звучи достатъчно обещаващо и няма смисъл да продължаваме да ровим в миналото. Аз се съгласявам. Наистина не искам вече да ровя в миналото си. Там има толкова много болка и разочарование – някои от тях съвсем пресни. Ама покрай прясното, и старото започва да свети като повредена неонова лампа. Не, сега съм щастлива, защото най-неочаквано намерих човек, с който вибрираме на честота, за каквато не съм и подозирала, че е възможна. Миналото трябва да си отиде, за да освободя място за бъдещето. Няма да бързам, нека всичко стане бавно и спокойно.

Разплаквам се само веднъж. Преди Вавилонеца да си замине за Варна. Той ме успокоява. Прегръща ме. Дори това ме прави щастлива. Защото от години никой не ме е прегръщал, за да ме успокои. Напротив – слагат ме да седна на стола отсреща и заявяват, че съм достатъчно силна да се справя сама. Или просто ми обясняват, че плача за глупости. Потапям се в тази загриженост, в тази прегръдка. Разбираме се, че следващия уикенд аз ще отида при него във Варна.
- Ще ми се обадиш ли, когато излезе решението?
- Да, само ти ще знаеш. Освен това…този парк е толкова хубав, а и виж какви хубави кооперации има наоколо. Кой ще ме намери ако си взема един апартамент. На последния етаж. Само ти ще знаеш къде съм и ще идваш при мен.

Как да му кажа, че нямам желание за нова тайна връзка? Как да му кажа, че искам възможна, а не невъзможна връзка? Как да му кажа, че имам една мечта за бъдеще и тази мечта е в неговите ръце? Замълчавам си. Донякъде от отчаяние, че ако проговоря той няма да ме чуе. После…се упреквам вътрешно, че позволявам на миналото ми да владее и настоящето. Отърсвам страховете от себе си като капки дъжд и го целувам.

- Знаеш ли, че според древните гърци изгнанието е било едно от най-тежките наказания: изгнание или смърт чрез отравяне. Между тези две неща е трябвало да избира и Сократ и е избрал смъртта, защото изгнанието се е считало за най-недостойно.

А ти знаеш ли, че древните гърци не са казвали “Аз съм влюбен”? Те са казвали “прониза ме стрелата на Ерос”. И тези стихове за любовта, които рецитираш с толкова страст, Вавилонецо, ти вярваш ли в тях? И кой ще реши уравнението на съдбата на любовта ми - Сатурн, Нептун, аз, ти или гърците?
 

Писмо 49: Mappa Mundi - карта на един свят

Сгушвам се в прегръдките на Вавилонеца. Малко ме е страх. Толкова много ме отхвърляха, че някаква частичка от мен чака и той да го направи. Ядосана съм на тази частичка, опитвам се да й запуша устата като вместо нея говоря аз: 

- Кой е Йов? Разкажи ми за него? - питам.
Вавилонеца отговаря:
- Ами Йов е бил много праведен, непрекъснато се молел на Господ. Сатаната завидял и убедил Бог да го остави в негови ръце, за да изпита вярата му. Бог се съгласил и Сатаната отнел на Йов всичко, което притежавал – добитъка, богатството, децата му. Но Йов не спрял да се моли. Не се отрекъл от Господ. И след като изпитал и се уверил във вярата му, Господ му върнал всичко.
- А защо като си мюсюлманин рисуваш библейски мотиви?
- Това съм го рисувал преди да стана мюсюлманин.
- Е и за какво ти е да си мюсюлманин? Нали Господ е един, защо ще го сменяш?
- Веднъж гледах един филм. Ти знаеш ли как мюсюлманите влизат в бой?
- Не. - отговарям.
- С усмивка. Те не се страхуват от смъртта. Защото вярват, че ако умрат в битка с неверници, Аллах ще ги приеме при себе си. Такава армия може да бъде непобедима, защото е шокираща. Не можеш да ги уплашиш със смъртта - те искат да умрат.
- Те са фанатици.
- Аз им се възхищавам.

Макар да не споделях религиозните уклони на Вавилонеца, аз вече бях попаднала в неговия свят. И за мое учудване този свят не беше населен само с древни и прашни писмена. В него живееше воин на име Саргон Велики, роден тайно от жрица и пуснат в намазана със смола кошница по течението на реката, открит от рибар. Първо Саргон станал първо градинар в царския дворец, а по-късно виночерпец, спасил живота на царя при покушение срещу него, а по-късно сам станал цар и велик пълководец – наричал себе си Възлюбеният на Инана – богиня на любовта и войната, позната още на човеците като Ищар или Венера.

В неговия свят Вавилонеца води спорове с известни учени, като починалия  професор Пингри, който твърдоглаво отхвърлял съществуването на Шумерската астрономия. В мита за Инана, когато тя се спуска в подземния свят на мъртвите (Долният свят) и престоява там 3 дни, Вавилонеца вижда символика на звездните пътешествия на Венера. А Пингри – не.
- Защо тогава, когато Инана стига до вратите на подземния свят, казва: “Аз пътувам от запад на изток”? Не е ли това Венера, която изчезва на запад и след 3 дена невидима фаза отново се появява на изток като утринна звезда?
- Ами, аз не знам точно защо Инана казва, че пътува от запад на изток – отговорил Пингри – но тя не е невидима 3 дни! Тя може да бъде невидима между 1 и 14 дни.
- Да! – казал Вавилонеца – Тя може да е невидима от 0 до 14 дни, но на специфично място от 8-годишния й хелиакален цикъл, тя е невидима точно три дни. А и средната продължителност на нейната невидимост за целият й 8-годишен хелиакален цикъл е три дни.

За разлика от Пингри Вавилонеца наблюдава небето, където и да отиде го наблюдава… Рецитира Суфистки стихове дори в най-шумните барове. Иска да танцува. Когато ме гледа как танцувам, казва с блеснал поглед „И сега да умра няма да съжалявам за нищо, защото съм щастлив.” В неговия свят има и говорещи фикуси, там свети Звездата на Еа и когато богинята Венера застане в сърцето на Плеядите, светът на хората се променя.

Чувствам се прекрасно в този свят. В сравнение с ледената пустош на дезертиралия от мен женен любовник, при Вавилонеца е като в лунапарк: искрящо, шумно, живо, пъстро. И всичко е за мен. Той се върти около мен къто въртележката около оста си, като Земята около Слънцето, като Луната около Земята. Искам да бъда с него, искам да бъда обичана, искам да бъда прегръщана, искам да бъда в този свят, който толкова много прилича на моя. И в моя свят е пълно с богове и богини, с планети, съзвездия, стихове. Струва ми се толкова възможно, логично и красиво…да имаме един общ свят.

- Ти си малко социопатичен, знаеш ли? – питам аз.
- Малко ли? Аз съм МНОГО социопатичен. – отговаря той, смеейки се. – Но аз съм гениален и на мен всичко ми е позволено.
- Ти да не си мислиш, че само ти си гениален, и аз съм гениална! Ще трябва някак си да се разберем.

Вавилонеца е единственият човек, който е толкова луд, колкото съм и аз. Не, той е дори по-луд. Аз поне се вписвам в обществото по един по-мирен начин – ходя на работа, не винаги спазвам работното време, но си върша съвестно работата, гледам си децата… А той не се вписва никъде. Не спазва никакви рамки, граници, закони. Заявява, че ако съдът се произнесе в полза на бившата му съпруга за правата върху сина му, ще избяга с него. В някоя държава, която не се умилква пред силата САЩ. Колкото повече наближава датата, на която трябва да излезе решението, толкова по-мрачен и напрегнат става той. И толкова повече гневът, страхът и отчаянието превземат великолепието на неговия свят.

- И ако ми се наложи да избягам, Яна, само ти ще знаеш къде съм. И ще дойдеш при мен.

Иска ми се да не вярвам, че е способен на такава лудост. Или да вярвам, че не е способен да погази законите – човешките и божиите. Йов е приел нещастието си и не се е отрекъл от Бог. А аз… на мен най-чистосърдечно и егоистично ми се иска да имам бъдеще. Та аз само преди няколко седмици го видях – моето бъдеще, твоят свят. Само преди няколко седмици създадох една мечта – за нашето бъдеще и нашия свят.

Вяра. Надежда. Любов.

 

 

Вяра Надежда Любов

Това е едно преживяване на Яна за Вярата, Надеждата и Любовта към днешна дата. Тя не се опитва да натрапи на никого своите визии.

Вярата (жена мюсюлманка) е догма, която може да отрече или да пороби женското начало, изисквайки пасивност и пълно приемане на законите на един изцяло мъжки свят.
Надеждата е красива, чиста и съвършена сама по себе си, но цъфти в болка и страдание.
Любовта е нож, само с едно острие - може да прободете предателя-любим, може да прободете себе си, може да го хвърлите в морето. Русалката е избрала третия вариант.
“Love is an act of blood and Im bleeding”
  Dream Theater “Space-Dye Vest”

Писмо 48: Mysterium Coniunctionis

Новолуние. Луна в съвпад със Слънце. Mysterium Coniunctionis.

 

 Mysterium Coniunctionis Alba 

Sol и Luna
мъж и жена
цар и царица
ден и нощ
злато и сребро

Слънцeто – sponsus Sol – женихът. Луната – sponsa Luna – невестата. Слънцето и Луната са съпрузи, които се прегръщат на двадесет и осмия ден. В новолунието, в Mysterium Coniunctionis – великото сливане, се раждат новите начала и новите светове.

И Луната каза на Слънцето:
Аз съм Луната – влажна и студена, а ти си Слънцето – топло и сухо.
Ти се нуждаеш от мен, както петелът от кокошката. И аз се нуждая от теб, о, Слънце! Защото ти си съвършен, Баща на всички светлини, великият Майстор.
Когато се изравним рамо до рамо в нашата къща, тогава аз ще бъда като жена, отворена за съпруга си и когато се съединим в утробата на тази затворена къща, аз ще те погаля и ще получа твоята душа. А ти ще вземеш моята красота и чрез тази близост ще се възвисим. Ще бъдем като смес от вино и сладка вода. Аз ще се потопя в твоята тъмнина с цвят на черно мастило. Когато влезем в къщата на любовта, ти ще се разтвориш в мен, а аз ще се облека в твоя мрак и ще те даря с празнотата си.

И каза Слънцето на Луната:
О, Луна, ако ти направиш това и не ми сториш зло., ако не отсечеш лапите на лъва и крилете на птиците, ако моето тяло се върне цяло и непокътнато след нашата прегръдка, тогава аз ще ти дам едно ново целомъдрие. Ще излея светлината си в тебе и няма да има тъмнина. Ще те направя силна в борбата с огъня. И няма да се бориш с мен, защото вече няма да си бунтовна.

Една адаптация на древен алхимичен текст.

Писмо 47: Завръщането на Ищар

Първият ден на конференцията ще завърши с лекция на Главният Звездоброец – Вавилонеца . Ще ни показва как древните Вавилонски жреци са наблюдавали небето. Тъй като е гениален и специален, пристига малко преди часа за лекцията. Почти ме отвлича, за да ми покаже наетия специално за него апартамент. Радва се като малко дете, което никога не е виждало света от 13-тия етаж. Прегръща ме и ме целува. Този път не казвам „не”. Не казвам нищо. Стоя като камък, който чака Скулптура да усети душата му. Чувствам се добре в ръцете му. 

- Виж колко хубава спалня имам. – казва той.
- Прекрасна е. Но Звездоброеца има лекция след десет минути.
- Звездоброеца може да закъснее за лекцията.
- Не, не може да закъсее! – категорична съм аз. Не може току-така да се разваля дисциплината.

И така отиваме на терасата за лекцията. Само дето звездите, които трябва да наблюдаваме са се изпокрили зад облаци. Скупчваме се в кафенето и той започва да разказва – за хелиакалните изгреви на звездите, за астрономите, които не поглеждат небето и не се интересуват от хелиакалните изгреви, за това колко планети изчезват на Изток в нощното небе, и колко на Запад, за Ищар – вавилонската богиня на войната и любовта – която слязла в подземния свят, от който няма връщане назад. Трябваше да се досетя, че знаеш тази история!

Всички са вперили поглед в него и поглъщат жадно всяка дума от историята. Бог Еа, когато разбрал, че Ищар е пленена във владенията на Ерешкигал, създал същество без пол, създал евнух, и го изпратил да мине през седемте порти, да надхитри господарката на смъртта и да изведе Ищар в горния свят – за да се върне живота на Земята… Всички гледат него, а той гледа мен.

Намтар, слугата на Ерешкигал, извадил меховете с жива вода, напръскал Ищар с водата на живота и я повел.

Много беше студено в Ада. Смразяващо. Месеци наред се борех с депресията и отчаянието, които ме връхлитаха на черни вълни. Докато един ден се усетих жива, усетих, че краката ми искат да танцуват, а ръцете ми искат да галят. Че искам да обичам и да бъда обичана.

Пуснал я да мине през първата врата и й върнал препаската.

Неизказаните думи ме задушаваха, но аз хванах нишката им и започнах да разплитам кълбото на болката. Дума по дума. Първата крачка беше най-трудна, първият праг най-висок. Отказах се от любовта си. Премятах се дълго време между любовта и омразата, но накрая успях да се върна към себе си. И разбрах, че там, където е нямало любов - аз съм обичала. И там, където е имало само прах и пепел - аз съм била светлината.

Пуснал я да мине през втората врата и й върнал гривните за ръцете и глезените.

Вече мога да говоря, искам да говоря. Затова дойдох тук, във Варна. Да кажа каквото имам да кажа за тази проклета Нептунова любов. Купих си златни сандали. С които да вървя по нови пътища. По кралски пътища.

Пуснал я да мине през третата врата и й върнал полата, извезана със скъпоценни камъни. 

По пътя срещнах един древен мъж. Другите гледат него, а той гледа мен. Другите вървят след него, а той върви след мен.

Пуснал я да мине през четвъртата врата и й върнал украшенията на гърдите.

- Къде отиваме сега? – питам след като шумотевицата от вечерята е поотминала.
- Аз отивам там, където си ти. – отговаря той.
- Аз ще дойда при тебе, чакай ме горе.

Пуснал я да мине през петата врата и й върнал огърлицата.

Оглеждам се в огледалото на стената. Обувам златните сандали. И тръгвам. Изкачвам се.

Пуснал я да мине през шестата врата и й върнал обеците. 

Той ме прегръща. Гали лицето ми, врата, ушите, косата ми. Смее се като малко дете:
- Хехе, косата ти е мокра.
- Защо искаш да си с мен?
- Хехе. Как защо?
- Ами така, защо?
- Защото те харесвам.

[Пауза.] Мисля. Дали това е добра причина. Ами това, че съм толкова умна!? Очевидно не го интересува. Аман от теб, Яна, досега се оплакваше как мъжете искат само да си говорят с теб, защото си много умна и интересна. Но явно никой не те е харесвал достатъчно, че да те иска в комплект с тялото ти, което е великолепно. Само с ум, драга, не се живее. [Продължавам.]

Пуснал я да мине през седмата врата и й върнал голямата корона на главата.

Писмо 46: Молитвата на Йов

Вавилонеца ме чака пред пощата. С ръце в джобовете на дънките. Непроницаем е – или е прекалено сериозен, или притеснен от нещо. Повежда ме към дома си, но този път се държи прилично – т.е. не се опитва да ме прегърне при всеки удобен случай.

Първо се качваме на покрива на кооперацията – за да ми покаже откъде наблюдава хелиакалните изгреви и залези на звездите и планетите. Казвам му, че знам какво е хелиакален изгрев, но не мога да разбера дали той е впечатлен от този факт – прекалено е непроницаем. Колко ли нощи е прекарал тук – само Той и Звездите. Романтично. А може би самотно. В момента няма звезди, но се вижда морето, покривите, щръкналите по тях антени, шарените нанизи пране по балконите. Малко съм като на тръни. Съвсем сами двамата на покрива, а на мен ми омръзна да повтарям “не”. Малко дете да беше щеше да ме разбере. Ала притесненията ми са напразни. Той не ме докосва. Докосва въздуха на милиметри от талията, от гърба ми. Колко атома има в тези милиметри? Движенията на ръцете му не са случайни, не са плахи. Така се движат ръцете на скулптур, който се опитва да почувства формата скрита с камъка. Като минимум се чувствам особено красива. Струва ми се, че той е самотен. Жал ми е, аз знам какво е самота, но не мога да съм с някой само защото ми е жал, че е като мен.

- Самотен ли си? – питам.
- Не, тук не. Тук имам приятели. Но в Щатите – тази ужасна страна – там съм се чувтсвал много самотен. И много отчаян.
- Аз пък се чувствам самотна. Въпреки че имам приятели. А не те ли е страх?
- От какво да ме е страх?
- Ами…от връзките. И ти имаш два брака, и двата са се провалили. Ами ако започнеш отначало и всичко се провали отново? – моят изследователски дух иска всичко да разбере. Ако може.
- Никак не ме е страх. И какво ако се провали?
- Как какво? Пак ще боли.
- И какво от това?
- Ами не знам, мен ме е страх.
- От какво те е страх, Яна? – за първи път днес Вавилонеца се усмихва.
- Да не ме изоставят пак.
- И кой те е изоставил?
- Бащата на втория ми син. Аз взех решението, но всъщност той ме беше изоставил вече. Емоционално. Заради друга жена. Аз след това аз се опитах да имам пак някаква връзка…
- И какво стана?
- Ами влюбих се в шефа ми. Той беше женен и ме изостави. Точно след като му се роди дете. Отхвърли ме сексуално. Искаше само да си говори с мене. Появи се и един друг, но той се оказа гей. И той ме отхвърли сексуално, и той искаше само да си говори с мен. Нали ти казах, че имам проблеми във връзките и затова ходя на терапия.
- А ти била ли си с тях?
- Да.
- Ама правили ли сте секс? – неговият изследователски дух определено може да се мери с моя.
- Да.
- Колко пъти?
- С шефа ми много пъти. С гея – два.
- Яна, тези мъже са истински глупаци! Мога да те уверя, че аз ще искам да правя секс с теб много повече от два пъти.

Напушва ме смях. Хем е толкова драматично по-възрастен от мен, хем в него има нещо детско. И на фона на детското в него аз съм нещо като древна крепост. Някаква праисторическа реликва, между чиито стени дори смехът е неуместен.

Слизаме в апартамента му. От кухнята в ляво се чува тракане на съдове. От стаята пред нас – пукотевица от анимационно филмче. Четиригодишният син на Вавилонеца надниква любопитно иззад вратата и като малко, навито на пружинка войниче се шмугва зад гърба на баща си. И аз имам четиригодишен син, познати са ми тези военни маневри, предприемани по време на чужди нашествия. Подавам му шоколадово яйце. Той го грабва и изчезва заед