Шараните

Плувам си. Риба съм – ще плувам. Какво друго мога да правя. Обратно на течението. Не защото държа на еволюцията – не, вече направо ми иде да се откажа от нея… Просто не искам да попадна в същото течение, в което се носят мъжете-риби. И особено един конкретен екземпляр. Няма да е редно, някак си – да сме се разделили и да продължим да си плуваме заедно. Мозъкът ми не е еволюирал достатъчно, че да понесе такъв тежък парадокс. Този вид плуване ми коства големи усилия. Защото водната стихия е мощна. А и защото аз мога да плувам само в дълбокото, където обикновено е по-тъмно и по-спокойно.

Астрологията е проста. И действително използва формули. Например всичко - и видимия и невидимия свят са съставени от четирите елемента. Те са базата, основата на сътворението. Земята - това е материята. Огънят - това е действието. Въздухът - това са мислите. Водата - това са чувствата. Още по просто:

вода = чувства

На по-плиткото – дрееебни чувственца, усещанийца, емоцийки. На дълбокото – бездна, страст, любов, страдание, бездна. Ледът – това са забравените, консервирани чувствата, преднамерената емоционална студенина, отрицанието на живота. Парата – това са прегрелите, възврелите, опасните чувства. Водата може да бъде и локвичка, и поточе, и водопад, и чудовищна, емнала се по стръмното лавина, и океан, и вълна в океана, и цунами. Водните знаци са Рак, Скорпион и, разбира се - Риби. Изводът е много ясен: водните са много чувстващи, водните са много чувствителни! Особено на тема любов.

Един напречен разрез на любовта би изглеждал ето така:

[бездна [страдание [страст [любов] страст  ]страдание] бездна]

Любовта е меката сърцевина на рачетата, сърцето на скорпионите, костния мозък на рибите. Страданието е обвивката, която ги пази от бездната. А страстта… Страст и любов са думи, които сме свикнали да виждаме една до друга – като стръвта и куката. Някои дори поставят знак за равенство помежду им: страст = любов и обратното любов = страст. Но това е грешка, една културна делюзия. Истинската синонимна двойка са страст и страдание. Етимологичният произход на думата passion (в превод от английски – страст), лежи в Християно-Латинското passus с корен pati, patior, което означава просто „страдам”. За пръв път тази дума е била използвана в далечния ІІ век, за да опише страданията на Исус, познати ни като Страстите Христови. Следователно…лингвистиката има последната дума и тя е:

страст = страдание

Плувам обратно на течението, което означава:
че страдам
че съм се отправила към бездната
че се опитвам да плувам срещу собствените си чувства
че се опитвам да отрека костния мозък в гръбнака си
че се опитвам да се откажа от сърцето си, от меката, туптяща сърцевина.

Аз го обичам, но трябва да отплувам от любовта. Моето самоуважение го изисква. Да бъда унижавана толкова пъти и да продължавам да обичам – не целия свят, не китайския народ, не някой друг, а унижителя си. Онзи, дето ме хвана на въдицата, разпра ми гърлото и после ме захвърли да се оправям сама. Защото съм силна.

Водата е стихия. Природна стихия. И се подчинява на природните закони. Тя идва от някъде, протича през нас и отива към някого. И си тече:
независимо, че Той или Тя не са подходящи обекти
независимо, че Той или Тя не ни обичат
независимо, че Той или Тя не искат и да знаят какво става в душите ни, в сърцата ни и в костния ни мозък.

Да обичаш своя мъчител – звучи като корона на Христовото учение, но нещата не са толкова прости. В случая съвсем не става въпрос за благородство, за извисяване на духа. Става въпрос за унизена душа, става въпрос за птица, която е принудена да лази по корем, да гълта пръст, да напряга до пръсване гръкляна си от болката в прекършените крила. Но да не спира да се опитва да излети, макар да осъзнава че всеки опит е равен на още по-непоносима болка и още повече пръст в гърлото. Птица, която трябва да избира между болка и болка, между смърт и смърт, но не и между небе и земя.

Аз исках просто да се откажа от любовта към него. Исках да спра да го обичам. Исках да спра водната стихия. Това сигурно е грях. Обяснете го на птицата, която няма избор. Обяснете го на шарана с раздраното гърло. Обяснете го на русалката с ножа в ръка.

Изправям се срещу течението. Опитвам се да го удържа. Прегръщам Водата, казвам й:
- Спри! Моля те! Тази посока е забранена! Там е пустош!
- Аз съв Вода, тъкмо ще напоя пустошта.
- Да, но там никой не те желае.
- Не съм аз тази, която е измислила законите на гравитацията. Това е моята посока.
- Да, но…
- Ти за каква се мислиш? Дръпни се от пътя ми!
- Аз ли? Аз съм…Силната жена.
- И защо смяташ, че като си силна жена си по-силна от мен, Водната стихия?
- Защото ако не те спра… сигурно ще ме погубиш. Защото не искам да отивам там, където ме влечеш?
- Ти не можеш да ме спреш, ако не се дръпнеш от пътя ми наистина мога да те убия. Не съм аз тази, която е измислила законите на гравитацията.

Вие можете ли да удържите стихия? Аз не успях.

Това се случи в автобуса. Е, аз определено не бях готова да бъда пометена от водната стихия (=чувствата) в автобуса. Пътувах към офиса – онзи офис, в който беше и той, който първо беше обект, после беше женен любовник, после се превърна в Доблестен мъж, но по силата на някаква зла магия си оставаше същия – същия равен глас, същата скована походка, същата добро-утровска усмивка, същите любими очи, същите любими устни… Таралянках се заедно с куп други умислени граждани в автобуса, стоях си с високо вдигната глава, уверена, че силата ми не ме е напуснала и сега ще го сразя с безразличието и непоколебимостта си. И точно тогава… водната стихия мина през мен, смля ме за някакви си части от секундата. Изпитах огромна, нечовешка любов и едновременно с това огромен, божествен гняв. Между петите и главата ми премина електричество, в мозъка ми нахлу кръв, а заедно с нея и водовъртеж от мисли, от паника, от ужас. Аз. Но „Аз” го нямаше, имаше само стихия. Забързана към офиса, за да излее справедливия си гняв върху подлеца, унижил и захвърлил с пинсета, за да не си изцапа ръцете, любовта на Яна в канавката. А тя, милата, като едно храбро оловно войниче, беше оцеляла, беше се вляла някак си в тази полетяла фурия, и бързаше - да се излее върху подлеца, за когото бе предназначена. Яна нямаше никаква власт върху законите на гравитацията.

В офиса. Там ме чака официален емайл – Той щял да отсъства. Няколко дни.Във всички случаи причината за отсъствието не е траур по случай раздялата ни. Късно е, любими! И водната стихия се излива в един емайл, от който Яна няма спомени. Учудвам се, че клавиатурата е оцеляла след яростните удари по нея. Предполагам основното послание е било „ще унищожа и себе си, но и тебе”. И той се уплаши! Че кой не би се уплашил от Нейно Величество Водната Стихия. И само два часа по-късно ме чакаше в една отдалечена от офиса пицария. Скован, сломен, с насълзени очи – жал да ти стане. Хвана ръката ми и я държа два часа – два мъчителни за него часа, в които беше принуден да изслуша моята любовно-сатирично-драматично-копнежно-отчаяно-примолителна тирада.

Знаел, разбирал, но не можел.
Аз плача.
Знаел, разбирал, но не можел.
Имам още нужда от теб.
Знаел, разбирал, но не можел. Ама ние ще се виждаме, ще излизаме, ще говорим.
Моля те, не ме карай да се чувствам като компаньонка. Моля те, не ме карай да се държа като безполово същество. Моля те, не ме оставяй сега, не мога да се справя. В момента съм слаба.
Знаел, разбирал, но не можел.
Аз плача.
Той се възхищава колко съм силна.
Нали ти ми каза, че аз мога да взема решение да прекратя връзката. Не искам да я прекратявам сега.
Знаел, разбирал, но не можел.
Аз не знам какво да направя, че да се справя. Страх ме е, че няма да мога да се справя. Ще ми се пръсне главата. Ще ми се пръсне сърцето. Боже, колко боли!
Знаел, разбирал, но не можел.
Проронва няколко сълзи.
Става ми жал.
Когато тръгнах насам си мислех, че си ми враг, че те мразя. Сега съм… благодарна за тези сълзи. И знам, че не те мразя, обичам те. Но трябва да се махна от офиса. Да напусна. Защото ако те виждам всеки ден, няма да мога да се справя. Ако те виждам и не знам, че ще има миг, в който ще ме прегърнеш, в който ще бъдеш с мен… ще ми се иска да умра, защото ще те проклинам. Всеки път. И теб и себе си.
И той ме обича. Да не бързам да си тръгвам. Също така знаел, разбирал, но не можел.

Сълзите му. Те са толкова ценни, както са били ценни и случайно изречените думи, като например – mon cherrie (два пъти за една година). Той плаче и аз го разбирам. Разбирам го, задето знае, разбира и не може. Тръгвам си някак…умиротворена. Това да го гледам как се отдалечава, като един дървен Пинокио, уплашен, че всички ще видят как му е пораснал носа – насечени крачки, ръце, които се движат сякаш не са негови, прегърбен, сломен…Обичам го.

Само две пресечки по-надолу яростта ме връхлита отново, с двойна сила: «Той плачеше за себе си, Яна, той не плаче за тебе! Не само, че никога повече няма да те прегърне, той никога няма да заплаче за тебе!»

Как да се справя? Как да оцелея? Как да спра тази водна стихия? Как да оцелея? Как да избера между болка и болка? След като искам любов. Хрумва ми, че Нейно Величество Водната Стихия се подчинява не само на гравитацията, а и на Човека, който е еволюирал благодарение на палеца си, който е стигнал до там, че да познава и да използва законите на гравитацията, който умее да строи язовирни стени и да укротява разбеснялата се вода. Значи не съм напълно загубена. Имам шанс да успея.

Бездна.

Телефонът звъни. Вдигам слушалката. На другия край „неподходящата риба” пърха с перки:
„Как е акулката днес?”
Зле е.
„Да мина ли да те взема от работа?”
Супер! От падането на завесата са минали само няколко часа и движенията ми още не са координирани. Освен това съм се обезводнила от повръщане. Получих и кръвоизлив. Егати драмата! Все едно живота ми ще изтече – сълзи, сополи, кръв, стомашни сокове.
Сядам в колата и потегляме.
“Пак ли същите проблеми?”
Да.
“Да се представя за твое гадже, че да спрат да те тормозят?”
Благодаря, но не. Предпочитам да имам истинско гадже, а не статист.

Вечеряме. Пием бира. Плаща сметката – за първи път цялата. Решава, че това му дава правото да ме анализира. Започва да изрежда проблемите ми – била съм емоционално нестабилна, била съм напрегната, била съм еди-каква си…
Защо тогава вечеряш с мен? Защо изобщо излизаш с мен?
Той подскача. Започва нова серия пърхане на мигли.
“Ама за нас ли става въпрос?”
Ами защо не и за нас?
“Аз…Аз… “– заекването. Любимият му сценичен похват. “В моя живот няма място за връзка.”
А това, че излизаме, че ми се обаждаш - не е ли някаква връзка?
“Ама сега за нас ли трябва да говорим?”
Ами защо не и за нас.
“Ти искаш съжителство.”
Това никога не съм го казвала. Просто искам повече близост. Имам нужда от повече близост.
“Трябва да си намериш мъж.”
Докато се омайвам с тебе няма как да си намеря. Аз все пак разполагам с ограничено количество свободно време – имам две деца, две професии и библиотека, пълна с книги.
“Когато ти си готова и човекът ще се появи.”
Благодаря за мъдростта. Как пропуснах да се досетя, че причината е в мен.
“Недей да ставаш саркастична.”
Няма. Просто повече няма да се виждаме, не ми се обаждай.
“Ауу. Ама…ама…защо? Ама…ама…аз вярвам, че ние не сме се срещнали случайно, че това, което имаме е ценно и за двамата.”
Аз още първия път ти казах, че не си търся още приятели. Имам си достатъчно.
“Винаги съм ти казвал, че имаш прекалено големи очаквания? И това е голяма грешка.”
А ти си имал очаквания аз да нямам очаквания. Всички си патим от очакванията – съжалявам.
“За мен ти винаги ще си останеш жрица.” - със съжаление, придружено с нова серия пърхане с мигли.

ЗАВЕСАТА СЕ СПУСКА БАВНО. ТОЙ Е ВЪЗМУТЕН ОТ ГОЛЕМИТЕ МИ ОЧАКВАНИЯ И ТОВА, ЧЕ ПРЕНЕБРЕГВАМ СВЕТЛАТА МУ ЛИЧНОСТ. АЗ СЪМ УМОРЕНА. УМОРИХ СЕ ДА СЛУШАМ КАК СЕ Е ЧУКАЛ С БИВШАТА СИ ПРИЯТЕЛКА. ТОЗИ ПЪТ ТАЗИ, КОЯТО СИ ТРЪГВА СЪМ АЗ. ПОЯВЯВА СЕ НАДПИС „БРАВО, ЯНА!”
ЗАВЕСАТА  ПРОДЪЛЖАВА ДА СЕ СПУСКА.

СТОП! Малък пропуск…едно малко продължение.

Той се обажда. Притеснявал се дали съм добре.
Зле съм, благодаря, но не заради теб. Е, добре, не само заради теб.
И той не бил добре. Много били лоши явно транзитите – при него имало още една раздяла.
Може би се надява да му проверя транзитите и да го поуспокя, но жрицата е абдикирала от поста си. Не питам с кого е раздялата. Предполагам с мъж. Непослина за мен конкуренция, какво да се прави.
Нещо ми просветва: “Имам въпрос – мога ли да го задам?”
“Разбира се, за теб– винаги.” (Чували сме го и друг път това. И от други сме го чували.)
Ако си смятал това между нас да е само секс за една нощ – защо не ми каза? Преди това, след това? Защо ме остави да се надявам на следващ път?
[Унизително е да се надявате да получите секс от някой, който няма намерение да ви го даде, но в същото време пази намеренията си в тайна.]
Трябва ли веднага да ми отговори? Не може ли да се видим, за да ми отговори?
Може – “мини довечера след работа”. Милостива съм си аз – така му давам цял ден шанс да измисли теория, с която ще може да ни изкара нас - мен, Яна и моите очаквания - виновни. А той ще бъде един доблестен мъж, наранен несправедливо от една емоционално нестабилна жрица в оставка. Горкият! Жив да го оплачеш!

Пристига. Много е сериозен. Известно време говорим, не по темата.
Уморена съм. Боли ме. Уморих се да ме боли. Мозъкът ми се смилява над мен и притъпява и петте ми сетива. Каданс на мислите. Каданс на болката.
“Аз ти обещах да ти отговоря на един въпрос.” - престрашава се той.
Тази вечер не ми се слушат речи. Тази вечер не ми се слушат евтини обвинения и самооправдания. Тази вечер не ми се гледат изпълнения на слаби актьори.
Казвам му, че за мен вече няма значение. Тази сутрин имаше, но вече ми е все едно. Нали съм емоционално нестабилна - нека все пак се придържам към образа, който ми е отреден в тази тъпа пиеса. И без друго няма да ми каже истината. Той си тръгва. Драматично ме прегръща на вратата. Сигурно трябва да се почувствам зле, че съм прогонила от живота си един благодетел, една благородна и чиста душа?
За днес нямам повече сили да ми е зле. Заспивам.

ЗАВЕСАТА ПАДА.

КРАЙ НА ПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ ОТ ДРАМАТА В ШЕСТ И ЕДНО ПРЕДПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ.

Множко дойдоха действията… Не си струваше усилията… И сега?
Глас: Сега, мила Яна, поспи малко, защото когато се събудиш ще си в Ада. Дори да ти се наложи да станеш, да се облечеш, да отидеш на работа, да пишеш разни там врели-некипели…едно твое алтернативно “аз” на име Ищар все още е в страната, от която няма връщане назад. А помниш ли, мила Яна, какво се случва на горния свят, когато Ищар - богинята на любовта е изчезнала?

Бикът не се покачвал вече върху кравата, магарето не се доближавало до магарицата. Мъжът не се доближавал до жената. Мъжете спели в домовете си. Жените спели сами. А Ерешкигал - онази, която сама е наредила да съблекат, унижат и окачат богинята на любовта на кука като някаква одрана крава или магарица… тя плаче. Тя плаче за мъжете, които са напуснали жените си. Тя плаче за жените, които са откъснати от прегръдките на мъжете си. Тя плаче за малките деца…

Глас: Това е, Яна, когато се събудиш ще си едновременно горе и долу. Горе си сама (и без любов и без секс и без опора), долу също си сама. Долу е Ада.
Аз/Яна/Ищар: Извинете ме, но горе също много прилича на Ад.
Глас: Така е. И успоредните линии се пресичат в безкрайността.
Аз/Яна/Ищар: Не съм много добра математичка. Поправете ме ако греша, но след като двете успоредни линии се пресекат, тази от долу и тази отгоре, това означава, че Ищар ще се завърне от земята, от която няма връщане назад в земята, където също има неща, които не се връщат назад и тогава мъжете ще се върнат и ще прегърнат жените!
Глас: Не мога да отрека правотата ти. Явно си доста умна. Но не мога и да не се възмутя от липсата ти на заинтересованост за съдбата на животинските видове.
Аз/Яна/Ищар: Това, че съм умна ми е голям проблем. Мъжете не харесват умни жени.
Глас: Това е само един от проблемите ти! Наблегни на уроците по математика! И стига с тези мъже!

Има ли любовта последно действие? Кога се случва то? Някой може ли да го предвиди? Някой може ли определи, кога ще падне завесата? Какво се случва след това? Някой почиства ли сцената? Разглобява ли декорите? С това ли свършва всичко? С една паднала завеса? С едно последно действие? Какво става с любовта след това? Изчезва ли от живота ни като прокудено куче? В съседния квартал ли се пренася, или умира от глад и бой? Връзват ли я на верига, кастрират ли я? Слагат ли й намордник, за да не лае? Какво става с любовта след последното действие? А ако не е готова да умре? Има ли място, където могат да я разстрелят или да я обесят? Да я анестезират тихо и бързо? После бди ли някой над коматозния й сън, докато сгърчената линия на монитора стане права като хоризонта на морето?  Има ли начин любовта да се преобрази в спомен, споменът да избледнее, да пожълтее, да се стопи или да бъде погребан между картонените страници на албум, който никой повече няма да разтвори. Има ли начин любовта да не боли?

КАФЕНЕ. МАСА В ДЪНОТО. ТОЙ ВЕЧЕ МЕ ЧАКА. Изминали са само два дни от катастрофалното петъчно „споделяне”. Поканил ме е на кафе,  за да говорим. Често ме кани на кафе след като е ”съгрешил”, но обикновено не говорим. Не и за повода, довел ни до тази маса в това кафене. Защото само при вида на потрепващата му от вълнение долна устна, аз изстрелвам спасителните ракети с надпис „спокойно, всичко е наред, не се притеснявай, аз те разбирам”. Но сега нямам никакво намерение да казвам такива неща, днес този, който има нужда от спасение и успокоение съм аз.

СЯДАМ ДО НЕГО. МЪЛЧА. ОСТАВЯМ ГО ТОЙ ДА ЗАПОЧНЕ РАЗГОВОРА.
- Яна, аз самият не харесвам начина, по който се държа с теб. Ти не заслужаваш това.
- …
- И не искам да го правя.
- …
- Затова ти имаш право да прекъснеш тази връзка.
- !!!??? =-О ???!!!

Нека тази ключова фраза „ти ИМАШ ПРАВО да прекъснеш тази връзка” не ви подвежда. Това не е пир на свободната воля. Това не е предложение за избор. Той вече беше решил да сложи край на връзката ни, но аз трябваше да взема решението вместо него. Така в неговя сценарий всичко щеше да е чисто и просто, той – добър и сух, а аз вероятно облекчена и възхитена от благородството му.

НО. Това НЕ Е моето последно действие. Аз не съм готова за него. И отказвам. Само миг преди да разбера, че все пак нямам избор. Той не бил готов за такава връзка. По-важно е той за какво не е готов. Изглежда и звучи като петгодишно дете, което е счупило любимия ви будилник, а след това е наритало чарковете под кревата с надежда мама да не се кара дори в случай, че ги открие. Защото ТЯ е една великодушна, силна, любяща МАМА, която винаги позволява на синчето си да се измъкне с достойнство от собствените си…каши. Само дето това НЕ Е моето действие. И това НЕ Е моята роля. Аз не съм МАМА. Не и на него. Не съм Луната, Венера съм! Сега е мой ред да бъда малка и беззащитна, мой ред е да ми избършат сълзите, да ми промият ожулените колене и да ми кажат магическата фраза „всичко ще се оправи”. И да повярвам, поне докато раните хванат коричка.

Като в капан съм на ТАЗИ СЦЕНА, на ТАЗИ МАСА, в ТОВА КАФЕНЕ. Не мога да крещя, не мога да моля, не мога да плача – така бих привлякла прекалено много заинтригувани погледи от случайно попадналата там публика. А и аз не съм такава жена. Има жени, които с тропане на крак, хленчене и капризи въртят мъжете на шиш, на пръста си, или на халката на пръста си. Аз не съм такава жена. Аз съм друга, различна, която понякога остава без думи и без сълзи. На колко ли безболезнени секунди имат право очите, лишени от спасителното овлажнавящо було на клепачите? Клепачите са завесите на очите. Спускат се и се вдигат. И ние не знаем нито кога, нито коя ръка милостиво ще ги спусне след нашето наистина последно действие? Моите клепачи няма да се спуснат. Не и сега. Това би означавало да призная, че действието е последно. Доброволно да го призная. Очите ми вече болят от сухота. От сухотата в сърцето ти, люмбими, от сухотата в ръцете ти… Но аз не съм готова да спусна завесите, не мога да позволя това действие да е последно.

Преди две години. Моят втори съпруг внезапно заяви, че иска да си тръгне – не завинаги, но и не знае за колко. Колкото време му било нужно да намери себе си и да реши дали иска да има семейство, дали е готов на такъв подвиг. Защото в момента не знаел. И трябвало да реши. Ама как така не знае?! Не е ли късно чак сега да се замисля над тези неща, когато сина му е на две години. Аз защо си мисля, че трябва да ги е решил тези неща преди да създаде семейство и дете. Нали уж толкова го искаше? Нали уж толкова беше щастлив? Нали ако си тръгне всичко ще свърши? Защото аз няма да мога да отворя вратата на дома си и на сърцето си за човек, който си е тръгнал без да се интересува как ще се справя с живота си, как ще прегръщам сина му – със сълзи или с усмивка. Плача. Сгърчена като стрида на пода. Превита на две. Унижена и обезумяла. Ударих го, исках да му покажа колко много ме боли. И той остана. А аз се борех, ден след ден, борех се да запазя семейството си. Но се блъсках. Превивах се на две от болка, унижение и безсилие.  Блъсках се в една стена от пасивно безразличие, в нескончаеми захвърлени в лицето ми доказателства за това, че е трябвало да го пусна да си иде тогава, вече можело да се бил върнал. Ама като не съм го пуснала тогава и виж сега каква грешка! Бях сама срещу теорията на вероятностите. Бях сама срещу човек, който трябваше да е до мен. Кога застана от другата стена на тезгяха? Кога реши, че трябва да ме накара да плащам за “грешките” си, за това да имам семейство, за това сина ни да има баща? В един момент на последно действие, когато вече не виждах друг избор, когато вече нямаше друго решение, нямаше и друг кой да го вземе – аз сложих край на тази пародия. И такаосвободих от тежестта на отговорността за края на едно семейство, за което той внезапно се оказа неподготвен. Поех и вината, защото бях достатъчно силна да я нося. Освен че бях силната, аз бях и самотната, а той – волен като птица – се хвърли в обятията на любовницата си. Тогава и аз потърсих обятия, в които да се приютя. Обятията на мъжа, в който се бях влюбила (защо не си избираме в кой да се влюбим) и който сега, в това поредно (за мен) последно действие - на ТАЗИ СЦЕНА, на ТАЗИ МАСА, в ТОВА КАФЕНЕ - изискваше и очакаше от мен да повторя целият адски ритуал по „доброволно” взимане на решения. Целият отигран кошмар на ролята на силната жена. Това НЕ Е моята роля. НЕ и днес.

Целият ми живот ли е низ от повторения? И струва ли си да продължавам ако всичко ще се повтаря до безкрай? Ако аз съм свободна да взема решение, то ще взема решение, което ще прекрати повторенията, което ще промени съдбата ми. Следователно новото решение е да се въздържа от взимането на решение. Благодаря ти за правото на избор, любими, но не - няма да прекъсна връзката сега.

Решено! Отстоявам невзимането на решение. Но май се хващам в собствения си капан. Отстояването не е ли проява на сила? Връхлита ме нова версия за мотивите за раздялата – той не издържал вече, тежало му, много силни угризения изпитвал към жена си.

„Нещата са прости, Яна, много прости! Ти си пълна идиотка. Да повярваш, че си специална за него, че държи на теб. Не, загубенячка такава! Жена му е била бременна – имал е нужда от секс, а сега когато вече не е – ти не му трябваш. Имал е нужда и от малко boost (повишение) на самочувствието, защото жена му е била прекалено заета или отегчена, за да го хвали и поощрява колко добър човек е, колко е прекрасен, колко неповторим… Той си е взел дозата и сега ти вече не си му нужна, ще те подритне лекичко, ще скрие „белята” под кревата и ще цъфне ухилен до уши при заместителката на истинската МАМА – любящата съпруга - чист и праведен.”

Иде ми да вия от болка и унижение. Неизвикана болката ме прегъва на две като съсухрена стрида. Не искам да участвам в това последно действие, с този слаб актьор, не искам да нямам друг избор освен избора да си тръгна, не искам да си тръгна сега. Не искам да убивам връзка, която усещам, че е жива. Искам той да ме прегърне. Искам някой да ме прегърне. Искам на него да му пука. Искам на някой да му пука. Много ли искам, любими?

Първоначалният ступор отминава, ръцете ми треперят, цялото ми тяло трепери, повръща ми се. Напускам временно ТАЗИ СЦЕНА, за да повърна в тоалетната. Връщам се на СЪЩАТА МАСА. Не мога да мисля. Всичко е спряло. А може би ми се иска да спре. Все едно цяла цивилизация се е сгромолясала в мен, неустояла на напора на развилнели се варварски племена.
- Искам да ти благодаря за това, което си ми дала във връзката ни. – проговаря Доблестния.
- А аз нямам за какво да ти благодаря. – казвам аз, надявайки се това да опази поне малка част от достойнството ми, продадено на безценица за някаква си там… надежда за любов.

Той си тръгва. Неговият женен мозък бърза да се върне в сигурността на оковите си. Аз оставам. ЗАВЕСАТА ПАДА. Величествено. Върху мен. Да живее Нейно Величество Завесата! Аз съм прегъната на две стрида. Нищожна. Унижена.

КРАЙ.

Глас в тъмнината: Няма ли някой милостив крак да смачка стридата, за да не се мъчи излишно?
Друг глас в тъмнината: Не! Толкова е съсухрена, че дори няма да каже ПУК! Щом липсва театралност, защо да се хабят подметки?

„Искам мъничко, мъничко сигурност.” – хленча аз. А мъжете Риби веднага вадят от задния си джоб подходяща мъдрост: „Не можеш да искаш това, няма нищо сигурно на този свят.” Може да е поизтъркана малко мъдростта, но нали на тях им върши работа. Навярно очакват да се впечатля. Или да се вслушам в думите им и да престана час по-скоро да искам каквото и да било. Тц, няма как да стане това! Първо, чела съм прекалено много книги, за да ме впечатлят банални мъдрости като тази. Второ, има и сигурни неща.

Например това, че Слънцето ще изгрее. Или че Луната ще набъбва и угасва в един и същи ритъм. Също така, докато ги има Слънцето и Луната, сигурно е че ще има Слънчеви и Лунни затъмнения. Минимум по две от единия и две от другия вид всяка година. Освен, че си имат своята строга, научна, астрономична основа, затъмненията са особени, магични моменти. Видимо изглежда така, сякаш нещата са се объркали – светлината на деня умира внезапно или кръглото лице на Луната изчезва погълнато от някаква мощна, извечна сянка, надигнала се от древната си бездна, за да ни напомни, че има и смърт.

Не искам да звуча като фаталист! Ако знаете само колко начинаещи астролози съм успокоявала — видят нещо „лошо” в картите си в близко или далечно бъдеще и се свиват сърцата им, и вече не само, че не чакат бъдещето, ами искат да го спрат. Или бъдещето, или планетите… но на всяка цена да спрат ТОВА СТРАШНОТО, което се задава. Досега никога не ми се е искало да спра нищо, колкото и да ме е било страх. Напротив - искала съм да дойде, да протече през мен и да го усетя.  И определено не искам да звуча като фаталист, но от това затъмнение дето се задава, не очаквам нищо добро. Освен ако не приложа формулата „всяко зло за добро”. Но докато дочакам злото първо да се прояви, а след това да се трансформира в добро, формулата е следната:

Слънце управлява Лъв.
Слънце сигнификатор на V дом.
V дом е дом на любовта и любимите хора.
Слънце сигнификатор на сърцето (като биологичен орган).
Слънчево затъмнение = затъмнение на сърцето и на любовта.

Бони Тайлър сигурно също е фаталист, но такава е ситуацията, когато изневиделица ви връхлети затъмнението:

Once upon a time I was falling in love
But now I’m only falling apart
There’s nothing I can do
A total eclipse of the heart
Once upon a time there was light in my life
But now there’s only love in the dark
Nothing I can say
A total eclipse of the heart.

Имаше едно време една Яна, но тя преживя голям разпад, и от нея остана само един призрак и една любов в тъмното, която Яна със собствените си ръце се е заела да угаси. Ама пари, пущината!

Наближава време да се роди първородния син на Яниния женен любовник. На горката сърце не й дава да му каже колко е неприятно да си роден по затъмнение. Отгоре на всичко Нептун и Сатурн още са в опозиция, и още по-отгоре на всичко раждането ще е секцио и Яна е натоварена със сложната задача да определи благоприятен ден за това.

Яна не се чувства Бог и не иска да определя такива неща, но нейният астрологичен дълг изисква да преодолее нежеланието си и да се заеме със задачата, пък нали е за нейния любим, все пак. Пък нали и трябва да се постъпва с хората така, както искаш те да постъпят с тебе. Пък и нали когато тя му каза: „ако си притеснен и мога да ти помогна – насреща съм”.

Трябва да ви кажа, че да избереш ден и час за раждане е изключително сложно нещо и е свързано с много, ама много дилеми. Точно както и да избереш да си добър е свързано с много, ама много дилеми. Много рядко на небето има само хармонични тригони, трябва да се вземе решение къде да се поставят нехармоничните опозиции и квадрати, така че да поразяват минимално делата на бъдещия Човек. Аз много добре разбирам желанието на бъдещите Родители точно тяхното детето да е само щастливо във всички области от живота и по всяко време. Такова нещо не съществува в реалността. Познавам хора, които нямат никакви проблеми и най-искрено страдат именно от това. Има една история, разказа ми я учителката ми по астрология — за двама бъдещи родители, и те астролози, които успели да изберат точно такава хармонична карта само с червени аспекти и големи тригони за бъдещето си дете, а то вместо да се превърне в доказателство за мощта на астрологията, се родило аутист. Кой знае, може пък там, в неговия си свят да му е хубаво.

В конкретния случай нямаше как да избегна нито затъмнението, нито опозицията Сатурн-Нептун. Тази дилема между любовта и дълга, между чувствата и морала, между религия и атеизъм, между самота и Бог…ето тази дилема трябваше да разреша за нероденото още дете. Ако опозицията попадне в  първи-седми дом, не му мърда развод. Пък аз нали съм се развеждала вече и никому не пожелавам подобно преживяване. Ако попадне във втори-осми дом ще засегне здравето или парите – като се казва „няма сделка”. По шести-дванадесети домове пак ще е здравето или ще бере ядове в работата, с началниците. По пети-единадесети пък ще има да ги страда едни невъзможни любови или да има проблеми със собствените си деца. Не, и това не е добре. Ако пък засегне четвърти-десети – това значи развод на родителите или студенина и липса на любов в дома. Не, имам две деца без бащи в къщи, това не е добър вариант, не го пожелавам никому! Остава трети-девети, там е най-безопасно, няма да се разбира с братята или сестрите си (ако изобщо има такива някога) или ще има малко проблеми в училище. Кой ли пък няма проблеми в училище. Ще му се случва да разсъждава върху тези дилеми, но няма да му се налага да ги преживява в битово-битиен план.

Избрах ден, но се наложи да извадят детето на бял свят по-рано от предвиденото и в съвсем друг час. Не знаех да се радвам ли или не. Чакането ми продължаваше – доста мъчително и драматично за самата мен. Смятах, че съм готова да скъсам тази връзка, Командирът беше убедил армията да се опълчи на противника с чест и достойнство, но чаках… Чаках да мине известно време, да се стопи малко еуфорията от раждането на детето, да се стопи малко внезапно възродилото се убеждение на моя любовник, че едно дете може да направи двама души отново щастливи, а брачните окови по-поносими. Чаках, защото смятах, че ще смутя душата му с тази раздяла. Защото смятах, че съм важна и значима за него. Смятах така, защото той ми го беше казал. И ако някой важен и значим за вас човек реши да ви напусне, това няма ли да помрачи радостта ви?

Допълнителни пояснения:
- затъмнение може да означава, че сте затъмнени по отношение на реалността - не сте наясно просто нещо, заблуждавате се.
- не винаги хората се отнасят с вас така, както вие се отнасяте с тях – те или не са чували тази мъдрост или не смятат, че се отнася за тях.

“Има думи и думи. Има думи-убийци и думи-лечители.” – беше казала веднъж една жена-лечител. Тогава това ми прозвуча като една проста, земна и уникална мъдрост – каквато е и самата Земя, каквато е самата Жена, каквато е и жената, която ги произнесе. Тя живее в едно далечно малко градче с голяма слънчева градина в задния двор. В градината растат едни от най-вкусните и сочни домати, краставици, тиквички, чушки и патладжани в света. Защото (сигурна съм) освен, че всеки ден отделя часове от времето си, за да ги полее, тя отделя и думи от сърцето си, за да ги напълни с любов. Защото тя знае каква е цената на думите.

Аз също знам. Макар да не съм толкова мъдра колкото нея, аз съм писател – по рождение и по душа. Аз живея в думите и чрез думите. Техният смисъл е жизнения им сок. Жизнения сок на цялото битие. Не аз, пророците, написали Библията са казали “В началото бе словото.” Изтръгнете смисъла на една дума и тя ще заприлича на обезобразената вътрешност на мида, от която е изтръгната перлата. Или на камбана с изтръгнат език. Или на чаша, в която вместо вино е налята отрова. Думите са свещени, но вече рядко се намират поклоници. Думите, попаднали във владение на словесни жонгльори, фокусници, амбулантни търговци, джебджии и убийци, страдат и причиняват страдание. И вместо светлината, за която са родени, те сеят съмнения, лъжи, брак и безбожие.

Смятах се за изключителен боец, гордеех се с неутолимата героичност на моята Луна в Овен, с нейната способност да се бие и да побеждава. Гордеех се с бойните си трофеи, с белезите от битките, с оръжията и бронята си. Но аз нямам броня срещу думите. Защото аз живея в тях и чрез тях. И случи се така, че ме раниха смъртоносно, когато най-малко очаквах. Любовта ли ме направи толкова слаба или уязвима? Или самата ми същност? На амазонка, родена в погрешна епоха. На кралица без корона. На праисторическо чудовище, потопено в морската бездна. Ако само си покажа глават