Шараните

Всеки астролог ще ви каже, че когато Сатурн е в опозиция на Нептун… много малко неща са възможни в любовта. Сатурн е тази планета, която казва „не” или „не сега”. Е, като съм астролог защо да се тръшкам тогава… Ще се примиря със съдбата си. Ще дам пример на другите. 

Това ми изглеждаше като най-добър план, но за съжаление той се провали с гръм и трясък. Шило в торба не стои, а голяма любов се не търпи. Освен това, ще се съгласите с мен, всичко опира и до това в какво вярваме. Аз не вярвам в несподелената любов. За сметка на това настолната ми „библия” е „Изкуството на войната” на Сун Дзъ, а най-съкровеното ми верую – смелостта. А когато смелостта е висша ценност, тогава такива дребни неща като морални принципи, задръжки и съмнения… е, те няма шанс да просъществуват дълго. А по повод моралните принципи мога само да добавя, че те са като призраците и любовта – всички говорят за тях, но никой не ги е виждал или поне едно голяяяяямо мнозинство не се съобразява с тях. Сега вече можете да разберете защо изправена пред избора да остана вярна на моралните си принципи (Сатурн) или на любовта си (Нептун), аз избрах любовта. Такава е съдбата ми и аз я приех. С тази точно съдба нямаше и нужда да се примирявам, тя си ми беше съвсем по мярка. Не можех да знам какво ще се случи, но пък щях да дам пример на другите. 

В онзи ден се събудих се някак си успокоена. Сякаш някаква магична анестезия упойваше терзанията ми и те прозираха като през гъста мъгла, но облите им очертания вече не ме плашеха. Хванах се с една ръка за вярата си, с другата за меча. Истина е това, което ви казвам – всичко опира до това в какво вярваме, каква е нашата религия. Мъжете, които уж били направени от кал, те са политеисти – те вярват и почитат многото. Практически им е много трудно да останат верни само на един бог (или една богиня). Жените, които уж били направени от реброто на Адам, те са космополитни монотеисти – те вярват в единствените неща: единствена любов, единствен принц, единствена жена. Така са устроени. Повечето. Не твърдя, че всички, но… имайте едно наум. Защото мъжете си знаят, че имат много ребра, а жените си знаят, че от едно са направени и нямат много опции за ъпгрейд. Освен ако не са замесени от нещо друго. 

Казах му. Ей така на! Никак не ми беше трудно да го направя. Всички варианти бяха достатъчно лоши за мен. Най-много ме измъчи надеждата – надеждата нещо да се случи, той да дойде, той да ми каже, да бъде възможно и ей такива врели-некипели и приказки от хиляда и една нощ. Сега вече надеждата или щеше да умре, или щеше да бъде нещо повече от надежда – да речем един хубав начален стадий реалност. 

Той поиска да преспи с „новината”. Да беше поискал да преспи с мен, си каза онази хладна, цинична част от съзнанието ми, която не се отказваше да използва чувството за хумор като единствено оръжие срещу отчаянието. 

Излязохме. Е, коленете ми малко трепереха – да не мислите, че и смелите не ги е страх! Говорихме. Бърках с вилицата си ориза в чинията пред мен, но не хапнах повече от три-четири хапки. Той каза, че не можем да имаме връзка, защото бил женен. Аз плаках. Той каза, че за мъжете секса винаги бил проблем. Аз пак плаках. Той се опитваше да бъде студен и стабилен – както скала, като Сатурн, като един истински стожер на семейната ценностна система. Аз си бях натрошена - на едри и дребни отломки и не виждах смисъл да го крия. Чудех се само как ще занеса отломките до офиса, а после и до вкъщи. Продължавах да плача. Той се пресегна и хвана ръката ми. Дълго време стоя така. През пердето сълзи вметнах драматично, че не искам да ме съжалява. Той обеща. Не ме бил съжалявал. И си тръгнахме. Ако питате мен и той беше плакал. Ама преди това. Там се държа. Очите му бяха зачервени, беше рошав, все едно от много грижи не мигнал през цяла нощ. Ама какво от това! Нали пак каза „не”! Нали само един ден му отне, за да вземе това тежко (за мен?) решение. Най-тежкото беше минало. Вече си знаех присъдата или поне така си мислех тогава. Аз винаги приемам всичко финално и фатално. 

До вечерта бях докарала състояние близо до религиозното щастливо умопомрачение - че как няма да съм щастлива щом на този свят има и мъже, които не искат да изневеряват. Похвално! Направо ми върна вярата, че моногамните мъже не са напълно и безвъзвратно изчезнал вид. Реших, че трябва да съм му благодарна, донякъде дори го докарвах и това състояние на духа. Мда, случва се и най-добрите бойци да претърпят поражение, но и пораженията трябва да бъдат приети с достойнство. А нали си и знаех, че малко неща са възможни. Нали си спомняте Сатурн в опозиция на Нептун. В тази първа битка, победи Сатурн, обаче.. Халал да му е! Морала над любовта! Ох, тази любов – намачкана като ненужна носна кърпичка (нали вече има хартиени, еднократни). Ще я скътам някъде в душата си, надълбоко. Ще преживея всичко. И когато при мен дойде някоя клиентка лудо влюбена в поредния единствен принц… аз ще й разкажа как съм чела един роман на Маркез. Роман, чието име не помня. И как в този роман един баща учеше дъщеря си да пее любовни песни под акомпанимента на китара. И как дъщерята, с огнени коси дълги до глезените, попита баща си „Татко, истина ли е, че любовта е по-силна от всичко?” А таткото с равен глас, сякаш цял живот е чакал точно този въпрос да чуе от дъщеря си, отговаря: „Истина е, дъще, но по-добре да не вярваш в това.” 

За наше добро е да не вярваме в това. Да, любовта може да помогне, тя е нещо прекрасно, нещо без което някои като нас не могат. Но любовта не е върховната сила. Боговете винаги са водили битки помежду си, много по-величествени и грандиозни от нашите битки. Всички политеисти го знаят. Сатурн кастрира и убива собствения си баща (Уран), но е сполетян от същата съдба – и той е убит от сина си (Юпитер). И тримата все още вършеят из душите ни и рождените ни хороскопи и продължават да водят битките си със страст, стръв и желание за мъст. Върховенството може да бъде завоювано и присвоено! То е въпрос на битка, на сила, на стратегия, на съдба. 

Какво е да умре бог?Какво е да умре човек?Какво е да умре любов?Светът вече не е същия. 

На монотеистите (или монотеистките) искам да кажа: ако Бог е един, защо ни е страх от дявола? Ако ви е толкова перфектен брака, ако сте си извоювали статут „единствена” за мъжа до вас, тогава… защо ви е страх от изневярата? 

Много ви поздрави от Ада! И дано няма някакво правило смелите да ги пращат там, а страхливките да си кротуват в Рая. Пък и какво от това. За мен света не е вече същия.

Накрая не издържах. Ако ми поискате обяснение най-много да изкопчите онази прословута фраза, която Виконт дьо Валмонд повтаряше на прелъстената (и изоставена) Мари дьо Турвел в „Опасни връзки”: това е по-силно от мен!

Смятам, че нямах избор. Чувствата ми бяха станали прекалено силни и мъчителни. Не само умът ми, цялото ми тяло крещеше, че го иска. Еуфорията на влюбването се беше стопила, платоничните измерения на любовта ми също. И за мое голямо учудване сексуалната страст се оказа нещо далеч по-драматично и разтърсващо, отколкото някога съм предполагала.

Нищо не помагаше – имам предвид никакви йогистки практики, будистки философии, здрав разум (какъвто вероятно никога не съм притежавала). Не помагаше дори астрологията. Възможно ли е? Възможно ли е да го имам? Само това имаше значение. Накъдето и да се обърнех, отвсякъде ме заливаше едно тихо, в началото дори неясно „да”, което постепенно се усили и закънтя като език на камбана в изтерзания ми мозък. А аз не вярвах. Страхувах се, че моето желание се връща към мен . – чудовищно уголемено в това жадувано „да”. Докато вероятно в реалността нищо от това, за което копнеех, не бе възможно. В този закономерен, застинал, самотен свят, в който функционирах, такива неща не се случваха. Не и на мен. Само чудо можеше да разбие коравата черупка на този зловещ ритъм, в който аз съм сама и го искам, а той е толкова близо, толкова достъпен и толкова невъзможен. Само чудо или… Луната ми в Овен (ако си я спомняте – амазонката в мен, онази с меча, която не чака, а се хвърля без шлем и с развети коси в поредната битка).

Горях.

Истината е, че не разбирах какво се случва с мен. Не разбирах в какво се превръщам. Къде изчезна онази благоприлична, строга и сдържана жена, каквато бях. До скоро. Къде изчезна онази, отдадената на децата и на семейната кауза. Онази, която се възмущаваше, че женените мъже обядват с чужди жени. Която никога не е допускала мисълта да изневери, камо ли да се опитва да вкара някой чужд мъж в изневяра. Пък и до скоро в триъгълните драми, тя неизменно беше най-тъпия ъгъл (сиреч измамената съпруга) … и, повярвайте ми, мразеше от дъното на душата си онези жени, които вкопчваха алчни пръсти в душите на съпрузите й и после ги откъсваха от семейното гнездо. Не, наистина не разбирах какво се случва. Имах нужда от диагноза.

- Ау, плутонясала си! – каза Астроложката.
- Аз със сигурност бих се опитала да го съблазня, независимо дали е женен или не. – каза Психоложката.
- Ако знаеш колко съм се молила да се влюбиш в някой… само така щеше да разбереш, че мъжа ти не е за тебе. – каза сестра ми.
- Аз преди време имах връзка с мой колега, женен, чужденец. Даже докато беше тук им се роди още едно бебе. След като си замина започна да ми пише колко ме обича и колко хубаво му било с мен. И как с жена му никога не му било толкова хубаво. – каза Галка, приятелката ми.
- Какво ти пука дали е женен! Само секс и кой откъде е. Ооо, и я вземи зарежи духовното развитие, това са глупости. Живей си живота, сега ти е времето. – каза Фармацевта.
- Какво седиш и се чудиш – да скачаш ли или не! Ако ще скачаш – скачай. Как ще се научиш да плуваш ако не скочиш. Трябва да решиш какво искаш – мъж ли, любовник ли. За тебе по-добре с женен мъж да си – двамата, до вратата и после всеки си тръгва по своя път. – каза Гледачката.
- Всичко е възможно, когато става въпрос за Голяма любов! – шепнеше Нептун, докато нежно и систематично разтваряше границите на Сатурна ми.
- Идеалната любов е тази, в която няма досадни битово-семейни задължителни постановки. Свободата е всичко! Любов и свобода могат да вървят ръка за ръка. Да не говорим, че урока ти е да обичаш без да притежаваш – това ти го напомням в случай, че си забравила. – дуднеше Уран на Слънцето ми.
- Виж какво, малката, друго не знам, но определено имаш нужда от спешен (по възможност тантричен) секс, иначе ще изтрещиш от цялата енергия, която ти вливам сега. И забрави всякакви тинтири-минтири за трансформация на сексуалната енергия. Тия ги запази за някой друг живот. – репчеше се Плутон на Марса ми.

И всичко това звучи ли ви като да съм имала избор?… Ето за това става въпрос – има ситуации, когато нямаме избор. Не стига, че аз бях влюбена до уши ами и той започна все повече да се заплесва по мен. Улавях погледите му както паяк улавя мухи в паяжината си. После се вкопчвах в тях и ги смилах и премилах в безсънните си нощи. Научих се да различавам и най-малките нюанси в жестовете и мимиките на лицето му. Не, аз не търсех нито доказателства, нито потвърждение на това, което толкова много исках – а именно, той да ме желае. То си беше там, просто аз не му вярвах, отричах го в страха си, че е истина, а това правеше моята любов опасно възможна. Усещах дори с тила си как помътнява погледа му, когато ме гледа и точно в тази тъмнина исках да се гмурна и да изчезна. Потъвах в нея все по-дълбоко и по-дълбоко. Попивах го с цялото си същество. Започнах все повече и повече да се чувствам като муха оплетена в неговата паяжина, като жертва на гладен хищник – но в този случай, противно на всички природни закони, благодарение на някаква извратена или откачена бушуваща единица в мозъка ми, аз исках да бъда жертва. Съблазнявах и се оставях да бъда съблазнена. Привличах и се оставях да бъда привлечена. За мен това беше опасен, но величествен танц. Постепенно започнах да приемам, че в този танц сме двама. И безизходицата ме притисна в ъгъла. Не, нямах избор. И го направих.

Измислих повод за обяд. Вървяхме. Вече беше зима и нямаше никакви глухарчета. И сняг нямаше. Само кал. Хрумвало ли ви е някога колко много глухарчетата приличат на човешкия мозък – и те са сивкави, кръгли, а когато влюбеният вятър ги целува в своята въздушна страст, те се разхвърчават в хиляди посоки, избухват тихо, грациозно, красиво, безопасно, беззвучно. И се понасят нанякъде с надежда за вечна свобода. Или за нов живот. Те нямат избор. И аз нямах.

Говорехме, дори успях да докосна ръката му, не можех да ям и само разчленявах пицата си на малки късчета, които постепенно заприличаха на каша. Трябваше да спра, трябваше да му кажа. И точно в този момент той заговори:
- А между другото и аз имам повод да се похваля, ще ставам баща, жена ми е бременна.

Избухване. Беззвучно. Остана ми само оголената усмивка – като стъблото на глухарчето, нелепо и смешно без царската си корона. Приковано от корените си в коравата пръст. Светът се обърна, светът опустя. Точно да се докосна до голямата страст, точно да се понеса с нея и… всичко свърши. Внезапно. Безопасно.

Не казах нищо. Не можех. Така се е случило в моя живот - мъжете ми са започнали да ми изневеряват точно, когато съм била бременна. Знаех колко боли, тази болка все още стои складирана в някое кътче на тялото ми, готова да се възпламени и да предизвика потоп от гневни и горещи сълзи. Не можех да причиня това на друга жена. Разбирате ме, нали?

Горях. А сега съм попарена. И сланата бавно се превръща в роса. Дали?

Точно когато съм се раждала, горе на небето, Луната  е преминавала през петия градус на знака Овен. Не. Тя не просто е преминавала оттам – прогорила е дупка в този градус, и тази дупка е останала завинаги запечатана в душата ми. Понякога се опитвам да си представя как е изглеждало небето, когато съм се раждала. Няма звезди, защото е сутрин. Луната е изгряла на хоризонта около час преди да се родя и също не се вижда. Или може би само един изключително блед полумесец, защото аз съм родена само два дни след новолуние. Високо над мен е Венера, но тя също не се вижда, окъпана е в лъчите на Слънцето, което набира скорост по пътя си нагоре към най-високата точка над Земята, от която после ще започне да се спуска надолу и на запад, към линията на хоризонта.

Най-бързото от всички небесни тела, чието местоположение изчисляваме в хороскопа, е Луната – тя може да премине най-много 15 градуса 14 минути и 39 секунди от еклиптиката за едно денонощие. Сравнете това със скромният един градус за Слънцето или едва седем минути и 49 секунди за денонощие, които Сатурн успява да изстърже. Ние всички живеем в Сатурновия свят на закони, материя и ограничения, но той не е единствен господар. В подлунното кралство кралица е Луната.

И тогава, в деня, в който аз съм се родила (който бил слънчев според баща ми), когато Луната препускала само с 14 минути под максималната си скорост, когато тя достигнала петия градус на Овен и – тогава най-накрая съм се родила аз. Дали викът ми е стреснал Луната и тя е прогорила онази дупка в небето, или пък тя въздишайки по някоя минала болка е изпуснала с дъха си насъбраните болка и гняв – не знам. Надявам се някога да разбера.

Важното е, че в един и същи миг съм се родила и небето е било белязано. За съжаление и на двамата ми родители съм се родила момиче, а не момче. Но те успели да ме обикнат много бързо, защото съм се оказала една малка принцеса. Всички веднага разбрали, че съм различна, че съм особена (а може би дори опасна). Родила съм се с бял кичур в косата и с обица от нежна бебешка кожа на ухото. И съм плачела непрекъснато –истинско изпитание за нервите и търпението на майка ми. Никой не разбрал причината за плача ми. Никой не разбрал, че аз не съм от този свят, но съм се родила в него. И плача за онзи, който съм напуснала, за да дойда тук. И сега плача.

Седя си тук. Кротичко. Тихичко. И си мисля „да му се не знае, щастието само за другите ли е, за мен малко нещо няма ли да има?” Опитвам се да се върна назад във времето, когато този Ад не съществуваше. Опитвам се да намеря в себе си спомена за преживяно щастие, но… къде ли се е дянал? В капачката на коляното, в китката на лявата ми ръка или в ямката между ключиците. Не искам да изглежда така, сякаш драматизирам излишно, но някак си самата времена форма „когато бях щастлива” ме кара да настръхвам – това значи, че вече не съм, че щастието е изтекло като оцветената от червената ми риза вода в канала на банята. А ми се иска да е останало някъде в мен, в тялото ми. И да мога когато докосна мястото, където е складирано това мъничко преживяно щастийце, да го почувствам отново в хилядите му цветове, нюанси и водовъртежи.

Бях щастлива с чувствата, които горяха в мен. Горях с тях. Трептях с тях. И това беше живота ми. Спомням си един разказ на приятелката ми, Галка. Отива тя на среща с някакъв тип, с който се запознала в Интернет. А по път вижда пред себе си колата на бившето си гадже. В един проливен дъжд. И колата препуска в посока на срещата. Озарило я внезапно прозрение, че най-вероятно срещата й е с него, че той се е престорил на някой друг, за да стигнат пак до любовта си, до първа среща, до нов шанс. Пристигнала в заведението подгизнала от дъжда, а на масата… някакъв безобиден очилат чичко с кръгло като луна лице и още по-кръгли очила, поглежда я възхитено и възкликва: „Боже мой, ти трептиш с хиляди протуберанси!” Няколко години по-късно двете с Галка открихме, че протуберансите са изригвания на Слънцето – прави или леко изкривени езици от плазма, изхвърлена от малък светещ хълм със скорост 100-200 км/сек; достигат височини в короната от 100 000 до 200 000 км и обикновено съществуват от 10 до 20 мин. За съжаление душевните протуберанси са далеч по-дълготрайни, а глагола „трептиш” използван в съседство с тях е малко повече от неподходящ.

Някъде към края на есента осъзнах, че влюбването ми е по-скоро заболяване отколкото манна небесна. Че вече не трептя, а се треса под напора на хиляди протуберанси, които ме разкъсват отвътре, докато отвън аз трябва да продължавам да ходя на работа, да целувам децата си за лека нощ, да пиша статии и лекции по астрология – и разбира се да пера и да гладя. Както и да бъда силната жена, която се справя с всичко.

Колкото повече се влюбвах, толкова повече се борех за брака си (който се тресеше от съвсем други протуберанси, свързани с минала болка от изневяра, отчаяние, липса на подкрепа и емоционална неадекватност. И един слънчев ден, слънчев есенен ден, в който могат да се зърнат тук-таме някакви заблудени глухарчета, съпругът ми сподели с мен своите терзания по въпроса дали иска да има семейство (след като сина му е на цели две години, той се сетил чак сега да се терзае). Е, сподели и намеренията си да си тръгне, за да намери себе си. Демек… като намери себе си ще се попита ей така директно очи в очи: „Абе ти искаш ли да имаш семейство?” Ще изчака отговора и после или ще дойде при мен или ще продължи с някоя друга. Не знам какво го караше да смята, че аз съм вярната съпруга, която ще го чака с отворени обятия.  Може би просто си е представял момента на своето завръщане – като един Одисей, който след като е бил съблазнен от ен на брой нимфи, се хвърля в обятията на Пенелопа. А тя – завалийката – с тълпа обожатели на двора, само него чакала и очите й изтекли от рев и от тъкане и разтъкаване. Не благодаря, това не е моя мит! Аз съм онази с меча. Това беше краят или  по-точно началото на края. След известни мъчения и изясняване на ролите и липсите на перспектива за бъдещето отново се оказах сама, този път с цели две деца. Но за сметка на това бях лудо влюбена. На вас може да не ви изглежда като кой знае каква компенсация. Но влюбването правеше болката от поредния провал на опитите ми да създам семейство много по-поносима.

След раздялата си взех няколко дни отпуска – трябваше да изчистя къщата, да премахна следите от нещастния си брак. Чистех като бясна и плачех ли плачех. Все още не можех да се зарадвам на свободата си. Може би защото, както казва дон Кихот, тя е на върха на копието (а не на върха на magic mop-а). Когато приключих с пренареждането на шкафовете и разместването на мебелите, седнах пред компютъра с намерение да напиша нещо драстично и мрачно като настроението ми, но думите не идваха. Седях така сигурно час, не съм сигурна за времето. Надали има значение. Тогава icq-то замига. Той ми пишеше, попита как си прекарвам отпуската. Тогава незнайно как думите се върнаха и аз му разказах за раздялата, за това колко ми е тежко, за свободата или за самотата – не помня точно. По някое време стана ясно, че ми е писал, защото му трябвал редактиран някакъв текст. Но аз разбира се, пренебрегнах това, искаше ми се да вярвам, че ме търси заради мен, защото съм му липсвала, защото е гледал червеното цвете до името ми в кю-листата си и се е чудел къде съм, какво правя и дали съм добре.

Още сутринта на следващия ден поправих текста и го изпратих. Няколко минути по-късно той ми отговори: „Как е днес моята единствена астроложка?”. Ако бях умряла тогава на стола, в къщи, пред монитора и тези думи изписани в белия прозорец… щеше да е твърде банално, нали? Но щях да умра щастлива. Вярно е, че той освен мен други астроложки не познаваше. А аз бях готова на всичко, за да съм негова и единствена. Това прозвуча толкова… изкусително, възможно, реално, желано, истинско, разтърсващо. Дадох си сметка, че никой никога не ме е наричал „моя единствена” или „мила моя” или просто „моя”. Че в мен се съживява някакъв древен и могъщ спомен на жена, която е била притежавана, обичана, пазена и защитавана. И поисках да бъда Тя.