Шараните

Изминаха два протяжни летни месеца. В ушите ми почти по цял ден бумтеше Wrapped на Глория Естефан. Самоомагьосвах се. Дрогирах се с музика. Но беше хубаво. Твърде хубаво, за да се откажа. Особено когато запееше:

Wrapped in your arms where it’s peaceful
Back in your arms where I’m happy
I would do anything gladly
Only to see you again.

Не е ли гениално?

Макар по обективни причини да нямаше как да усетя какво е в прегръдките му, бях напълно уверена, че там е спокойно и красиво като в Рая. Признавам си, че имаше моменти през тези месеци, когато ми се струваше, че той ме гледа ТОЗИ начин – за някакви секунди или части от секундата. Бегло. Откраднато. С мътен блясък. Реших, че това са зрителни халюцинации причинени от прекалено слушане на музика (и то на една и съща песен), но дори халюцинациите не ми попречиха да се почувствам някак си… красива. Когато сядах на стола си и цепките на зелената ми пола се разтваряха, за да оголят половината от загорелите ми бедра. Когато слизах по стълбите и розовата гънка на гръцкото деколте на блузата ми равномерно се поклащаше върху гърдите ми. Когато връзките на сандалите ми обгръщаха глезените ми и ми напомняха за себе си при всяка крачка. Дори когато малки струйки пот се стичаха по гръбнака между плешките на голия ми гръб. С мен се случваше някакво необяснимо чудо!

През август излязох в отпуска за цели две седмици. Имах достатъчно време, за да ми мине и да го забравя, защото нямаше да го виждам дълго време. Сигурно се досещате, че това не се случи. Аз самата не исках да се случи, беше ми достатъчно хубаво да съм влюбена и красива едновременно. Съдбата, разбира се, ми даде знак и този път. То беше точно в деня на заминаването.

Прибирам се вкъщи след работа, децата седят чинно на дивана, а сестра ми боядисва косата на майка ми. Планът беше да тръгнем веднага след като се прибера и признавам, че сцената, която заварих ме озадачи. Оказа се, че когато мама тръгнала да се боядисва, бръкнала в шкафчето в банята и заварила две еднакви тубички боя. За съжаление нямало опаковка, на която да се вижда снимка на усмихната красавица със съответния цвят, та мама си сложила очилата и се опитала да прочете коя боя коя е. Едната трябвало да е нейна – тъмно русо, а другата моя – червена. Понеже недовижда, сложила си очилата и съзряла, че на едната тубичка пише roso. Изглеждало достатъчно близо като звучене до русо, но за нейна изненада само след броени минути действие на боята върху косата й, тя заприличала на една позастаряла и отчаяна Пипилота Ефраимова Виктоалия Трансперанса или както там бяха имената на въпросната героиня. Оказало се, разбира се, че изборът бил грешен и roso означава червено на италиански. Когато се прибрах, готова за тръгване, двете със сестра ми се опитваха да поправях щетите. За съжаление на всички ни - неуспешно.

Трябваше веднага да се досетя, че нещата с тази почивка нямаше да са такива каквито ги очаквах. И изобщо от тук нататък. Щом нещо толкова трайно и дългогодишно като русия цвят на косите на мама се беше променило.

Какво се случи ли? Ами ние все пак успяхме да заминем, майка ми си беше рижа през цялото време, а аз продължих да съм си все така влюбена, даже повече. По някакъв начин той се беше вмъкнал вътре в мен и изпълваше всяка една моя клетка с див възторг. Имах достатъчно време да му се наслаждавам през дългите, лениви часове на плажа и спокойните безтелевизорни вечери. Съпругът ми не беше с мен, тъй че никой и нищо не пречеше на мислите и на чувствата ми. Освен мама де. Скарахме се с нея по повод възпитанието на децата, но и това не успя да ме извади от Нептуновото ми състояние. Във всеки удобен момент си запушвах ушите със слушалките на МР3 плейъра на племенника и от там (както се досещате) в мозъка ми се вливаха директно изпълнените с копнеж думи на Глория Естефан:

I carry your joy in my footsteps
Making my way to your harbor
Don’t need to go any farther
You are my sun and my moon

И нали съм астроложка, нали знам, че Слънцето и Луната са Мъжът и Жената, мъжкото и женското начало… И нали съм влюбена… И пясъкът, и морето, и вълните, и вятърът, и залезите, и препълнените улици на градчето, и виенското колело, и стрелбището, и излъчващата топлина помургавяла кожа на тялото ми… всичко беше пълно с неговото присъствие. Това чудодейно, лековито присъствие, което изличаваше всички мои грижи и болки, а те не бяха нито малки, нито малко.

А сега… сега са даже повече. И музикалният фон се смени. Ако се чудите какво слушаме в Ада… ще ви призная, че тук чалгата много върви, особено „Дяволско желание” на Преслава. От време на време си пускам и „Мила моя, ангел мой” на Азис. По няколко причини:

• първо, никой не ме нарича „мила моя”, а така искам да съм обичана и да съм хем нечия, хем да съм му мила
• второ, добре е за личното ми самочувствие да смятам, че съм паднал (или случайно попаднал в Ада) ангел, а не паднала жена
• трето, Азис ми казва „мила моя, ангел мой” колкото пъти на ден поискам (в Ада имаме контрол върху музикалните плейъри)
• четвърто, обещава ми, че ще бъде само мой и жив за мен ще изгори. Не му вярвам, разбира се. Така тренирам невяра в обещанията на мъжете.

Към днешна дата мога да кажа следното:

• Намирам влюбването за нещо изключително уморително, особено ако сте се нагърбили с тежката задача да се влюбвате несподелено и да чувствате за двама. То е нещо като подвига на Херкулес с чистенето на оборите.
• Ако много настоявате да бъдете Герои, влюбвайте се! Но ако копнеете за спокоен и хармоничен живот е по-добре да оставите това на другите. То мераклии винаги ще има.
• Влюбването разкри пред мен много библейски истини. Не знам дали ме превърна във вярваща християнка. Но обективно погледнато ако в някакъв момент не съм се „покръстила” във вярата, надали сега щях да съм в Ада заради греховете си.

Беше един ленив летен следобед. От онзи прекрасен обяд бяха минали два месеца. Аз продължавах да цъфтя вследствие на прилива на силни положителни емоции, погледът ми не спираше да блести. (Разбира се, до момента, в който не се приберях в къщи, където ме чакаха Семейните Проблеми.)

Та в този летен следобед аз пиех бира с колегите си (против жегата и против скуката).  Не си спомням кой зачекна темата за Десетте Божи Заповеди (една от която гласи, че не трябва да пожелаваме жената на другия или друг негов добитък).

И изведнъж БАМ! Прозрение! Че тия заповеди са писани само за мъжете! Никъде не се казва, че нямам право като жена да пожелавам мъжа на ближната си! От раменете ми падна огромна тежест. Почувствах се по-лека от пухче на глухарче, понесено от вятъра в слънчев майски ден. От бирата ли, от жегата ли или от вълнение, но всичко вече ми изглеждаше възможно. Исках го, толкова силно го исках, а ето че моралните забрани паднаха от самосебеси. Все още нямах план, бях опиянена, вървях към ръба на чувствата си, на страстите си, на това, което смятах, че е възможно. И този ръб се преместваше напред с всяка моя крачка.

А аз настървено вървях. Това беше Съдбата ми. Имах ли избор да не я последвам.

Истината е, че нямах много поводи да излизам с него. Разбира се, винаги можех да го поканя аз на обяд – обаче такъв риск! Пък и аз заета жена, той женен. Не върви някак си.

Освен това ме гризеше съвестта. Ще ви кажа защо. Имам Венера в Козирог, а това означава… голяма консерва. В смисъл: лоялна, вярна, принципна, строга, безпрекословна. В астрологията Венера отговаря за брака и връзките, та приложете всички тези думички към тази специфична (и така проблемна за мен) сфера и ще разберете, че моята Венера не допускаше и не одобряваше изневярата. При никакви обстоятелства. (Забелязвате ли, че говоря в минало време?) Даже когато за пръв път отидох на астролог (още преди аз самата да стана такава), много дълго се смях, когато жената отсреща ми каза с много сериозен и тайнствен глас: “Имаш Венера в десети дом, а това значи афера с началници, внимавай!” Много беше смешно - аз и афери! За малко да не повярвам в астрологията, добре че спечели доверието ми с други неща.

Веднъж случайно засякох мой колега да обядва с жена (която със сигурност не беше съпругата му) в заведението, в което обядвах с приятели. Бях изключително възмутена от него. Дори помолих приятелите ми да погледнат дискретно към тяхната маса и да ми кажат забелязват ли, че той я гледа по особен начин – с някакво обожание, вълнение и очакване. Ама как така може той да обядва с чужди жени! Разбирате ли възмущението ми! А само седмица преди това беше пуснал мейл по повод новородения син на друг колега – нещо от сорта „хайде да зарадваме Иван и неговата любяща съпруга”.

Значи така – да си имат любяща съпруга в къщи, а после да обядват с други жени. И то не само това, ами да ги гледат по ТОЗИ начин! Ето ТОЗИ начин за мен беше тотално неприемлив. Знам, че е крайно, но… чашата ми преля. Навсякъде (в списанията и други масови медии, включително и книги със социологично-психологическа насоченост, които са ми попадали в полезрението) се тиражира идеята, че на мъжете това им било еволюционно заложено! Че не били моногамни по природа! Че били ловци! Е добре де – а от момента, в който действително са били ловци до днешна дата за тях еволюция не е ли имало?! Защото, да ви призная, когато сутрин се погледна в огледалото … аз виждам Еволюцията. Не съм постоянно боса и бременна до печката, не се оправдавам с хормоналния си (дис)баланс. Работя като куче и вечер се прибирам от работа право в къщи, но няма на кого да кажа „донеси ми пантофите, направи ли салатата, къде е ракията”. Защото уважавам семейството си. Уважавам съпруга си, въпреки че от една година е без работа. Уважавам децата си, въпреки че ми се качват на главата с техните капризи. Та значи аз мога да играя ролята на мъжа в семейството и да бъда вярна и лоялна съпруга, а те не – така ли?

…

Пък как така стана, че възгледите ми внезапно се промениха – от влюбването ли, от Уран ли. И сега аз бях тази, която искаше да обядва с женен мъж. А ако въпросният мъж ме гледаше по ТОЗИ начин – аз щях да бъда на седмото небе от щастие.

Тъжно заключение: Е, да, обядвах, ама не съм на седмото небе, в Ада съм.

Основни изводи:

• Ами… не обядвайте с женени мъже;
• Ако видите колега, който е женен да обядва с друга жена (която не е негова любяща съпруга) не го съдете. Защото по една много банална закономерност после вие ще бъдете съдени.
• Ако някоя астроложка ви каже нещо абсурдно  за вашето бъдеще, не се смейте. Просто дочакайте бъдещето да дойде при вас.

Събудих се озадачена. До този момент не бях чувала гласове насън, камо ли пък такива, които ми говорят на непознати езици. Е, случвало ми се е да се събудя и да се чувствам така, сякаш някой много добър и силен мъж ме е прегръщал цяла нощ… Но такъв авторитетен глас! И това Намасте прозвуча като заповед, не като обикновено изявление. Трябваше на всяка цена да разбера какво значи тази дума. Тръгнах по дирите й. Сякаш живота ми зависеше от това. До края на вечерта имах две версии:

• на санскрит намасте означава “моята душа срещна твоята”
• на гръцки имасте означава “вие сте”. А ако пред имасте се прибави сричката ва (която се чете на) - резултата е ясне - получава се намасте, а значението се променя на ”вие да сте” или ”вие да бъдете”.

Която и версия да изберях, това намасте си звучеше достатъчно съдбовно, не мислите ли? При това по един доста категоричен и символен начин.
Това, което съм сънувала… или е присъда, или съдба, или онзи горе се подиграва с мен. Все едно не ми стигат проблемите с мъжа ми, ами и той тръгнал да ми се подиграва. Надявах се скоро да разбера.

Той беше невъзможен и точно по тази причина безопасен за влюбване – сиреч обект, който не само никога (според мен) нямаше да мога да притежавам, ами и никога (пак според мен) нямаше да ме погледне както мъж жена. Той беше:

• женен
• прекалено идеален
• недостъпен

Влюбих се с чиста съвест! Просто нямаше от какво да се притеснявам, тъй че дадох воля на емоциите си – смятах, че съм се метнала като риба в море от любов, а то какво се оказа… риба в тиган. Ама нейсе! Нали доброволно съм се метнала – кой ми крив.

В началото просто имах нужда да го виждам. Гледах го тихичко и незабележимо и един вътрешен глас, който нямах ни най-малко намерение да цензурирам, също така тихичко ми повтаряше: „Искам го, искам го!” Голяма забава, нали?

И така… мина известно време. Аз се изпълвах и преизпълвах с щастие – сутрин се събуждах с надежда, че ще го зърна и ще изпитам онази толкова важна за влюбените естетическа наслада, когато образът на Обекта се врязва в сърцето ви с едно полу-болезнено, полу-екстатично „ох”. Виждах го често, нали ми се падаше шеф. Всеки си живееше в своя си свят, в своята си стая, но в същото списание… Докато един ден световете ни се срещнаха.

Ако и вие често се питате „това съдба ли е или случайност” – значи се чувствате като мен, значи страдате от същата болест, която се нарича „търсене на смисъл”. Ако ви интересува моето мнение по въпроса – моето скромно мнение на астролог и потърпевш – то ще ви го кажа съвсем искрено и откровено:

Това е Съдбата! Смятате, че нямате друг избор освен да й се доверите. Внимавайте! Съдбата е кучка! Прави сте, нямате друг избор, освен да й се доверите!

Здравейте! Ехоооооо….

Пиша ви от преизподнята. Как е тук ли? Амиии…хладничко е. Температурата продължава да пада. Дали това за огньовете и врящите казани било лъжа? Амиии… не съвсем. Огън имаше, бая страшничък. И аз се развиках „Помощ, спасете ме, спасете ме!”. Ливнаха връз мен няколко кофи вода и го потушиха. Ама без огън взе да става доста студено, а и като си с мокра риза на гърба, студа е далеч по-неприятен. Бррррррр!

Но да не се отклонявам. Представете си сега прозорец, отворен, навън е нощ. От онези непрогледните. В десния ъгъл изплува женско лице с очи, от които бликат сълзи и които са готови за номинация „най-тъжните очи на света”. Гледат малко втренчено и разфокусирано, сякаш или не виждат или не вярват на това, което виждат. И един глас – принадлежи на Очите – нарежда дълбоко, отчаяно и разтърсващо: „А вие обичали ли сте? Толкова силно, че да влезете в Ада заради любовта си?” Та-та-та-таааам! (В душите ви в този момент трябва да прозвучи нещо като пета симфония на Бетовен, подсещам ви просто.)

Да, миличка, обичала съм така и точно в Ада се намирам сега. Само не мога да разбера любовта ли ме прати там или липсата на любов.

Филмът започва. И определено има такъв филм. Аз съм го гледала. На финала пак същата сцена – прозореца, очите, гласа. Само че на финала ние вече сме придобили знанието, че жената е бременна в деветия месец от мъж, който освен, че е гениален художник (на когото завиждал дори Пикасо) е безотговорен алкохолик, току що починал в следствие на нанесен побой. А го пребиха, защото – щастлив, че е уредил брака си с въпросната жена без нейно присъствие (един вид благородна изненада), той забрави да си плати сметката в бара. При това, детето, което носи е второ поред (от същия мъж, не като мен от различни). И така чуваме ние същите думи и после – Бам! За наша голяма изненада прозореца внезапно опустява. Тя се метнала долу, самоубила се демек, защото такава любов… такъв ад … редно е да свърши по някакъв драматичен и значим начин.

Основни изводи:
• Ако сте художник със смътното подозрение, че сте гениален, не бързайте да се пропивате.

• Ако сте бременна в деветия месец, не бързайте да се самоубивате – дайте път на новия живот, пък после със своя правете каквото искате, особено ако не ви е страх от кармата. Или от Ада.

• Ако обичате тооооолкова силно, че сте стигнали до въпросния Ад заради любовта си – запазете спокойствие, огледайте се, прекарайте там известно време… и после си купете билет за някоя друга дестинация.

Извинете ме сега за това лирично или по-скоро драматично отклонение. Дори забравих да се представя. Мога да се оправдая като ви кажа, че луната ми е в знака Овен. Тази луна се слави като малко … невъзпитана. Е, ако не сте астролози или любители на астрологията надали знаете какво означава луна в Овен. Представете си амазонка, с изваден меч! Ето толкова е просто. Няма шест-пет. Режем глави всякакви! Ето, пак се отплеснах, още не съм се представила. Казвам се Яна. Коя съм и каква съм… да си призная, не ми е много ясно, нали в момента съм в Ада. Но ако за вас има значение ще ви кажа само, че съм жена (сигурна съм в това!), професия – пиша. Не само врели-некипели като тези тук. Пиша и сериозни неща – журналист съм. Образование… освен бакалавърска степен по журналистика имам и бакалавърска степен по астрология. Едната ми диплома е с Щатски произход, другата с Руски. Това доказва, че желязната завеса вече не съществува. Броя на децата ми – две. Момченца. Много са сладки. Броя на браковете ми – също две. Два. Засега. И моля ви, не ме изоставяйте точно сега само защото съм астроложка, а вие не вярвате в астрологията. Моят психотерапевт каза, че е изключително важно да споделям, да не се затварям. Приятелите ми вече не щат да ме слушат. Ами омръзнах им с тия записки от Преизподнята. Само вие ми останахте … демек.

Блгодаря!