Шараните

Луната наистина беше много красива и ярка. И летенето беше красиво. И вълшебно като в приказка. Но аз тупнах на земята. Ама не заради великолепието на нечия друга душа, не и поради някаква случайност или инцидент… Ами както си летях блажено дочух нечий глас да припява:

Къде съм аз?
Къде си ти?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?

Много стържещо, много досадно. Погледнах надолу да видя кой е нахалника дето цвили с такъв възторг това глупаво стихче. Някакво момче с оголени колене и червена наметка се щураше на един кръстопът долу в мрака.

- Хееей, престани! – извиках аз. – Това са моите реплики! Не ми разваляй летенето!
Момчето или не ме чу или не сметна за необходимо да се съобрази с моите изисквания. Просто продължи да натяква:

Къде съм аз?
Къде си ти?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?

- Стигаааа! – разкрещях се, защото наистина много ме дразнеше гласа му. Размахах ръце, та дано ме забележи, но загубих равновесие и… тупнах на Земята.

Ядосах се още повече. Натъртих си дупето, а и цялото си достойнство изгубих с това грозно и учудено пльосване. При това пред някакъв хлапак! Скочих бързо на крака и се поотупах, пооправих разчорлената коса, сложих ръце на кръста си в буква „Ф” и му хвърлих един наситен с вражда поглед.

- Здравей, Яна! – поздрави любезно хлапака. Беше наредил пред себе си метален бокал, кръгъл метален поднос и меч, а в ръцете си държеше жезъл. С едната ръка посочи нагоре, а с другата насочи жезъла към земята.
- Ти какво, нещо за магьосник ли се мислиш? – попитах колкото се може по-назидателно.
- А не, аз само си играя. – усмихна се той.
- Е не може ли по-тихо да си играеш? Не виждаш ли, че летя!
-  Къде си ти? Къде съм аз? На кръстопътя сме. Съдбата ти удари в този час! – изрецитира той вместо отговор.
- О, я стига! Ако ми беше син щях да ти изтегля ушите и да те пратя обратно в леглото.
- Но не съм ти син! – почти възторжено каза той. – Моята майка е Мая.
- Не познавам никаква Мая.
- А, познаваш я! – настоя той. – Нимфата Мая. Не помниш ли? „Каквото ще стане – ще стане. Каквото няма да стане – няма да стане.”
- Ау! – прехапах устни аз. – ти си… бог Хермес.
Искрено впечателена се опитах да направя нещо като реверанс, за да пооправя малко щетите от грубото си държане през последните минути. За съжаление излезе доста нескопосано и хлапака Хермес не пропусна да се изхили.
- Може би все пак трябва аз да се извиня? – попитах сконфузено.
- Не е необходимо! – отговори той. – Трябваш ми ти, а не твоите извинения.
- И за какво съм ти, ако смея да попитам?
- Къде си ти? Къде съм аз? На кръстопътя сме. Съдбата ти удари в този час! – изтананика хлапакът-Бог.
- Моля те, само не си мисли, че ми е до игри и гатанки сега. Аз знам, че това ти е в природата, но ще бъда искрена с теб. Омръзна ми да ме лъжат и разиграват. Ако имаш нещо - давай по същество.
- Имам! – подскочи той и затанцува в кръг. – Имам четири посоки – не ги ли виждаш?
Огледах се. Наистина. Беше прав. Намирахме се на кръстопът – четири пътя се белееха докъдето поглед стига в тъмнината.
- И сега? – попитах, на границата на уплахата.
- Тц, тц, не се ли досети? Сега ще трябва да избереш по кой път да тръгнеш. Имаш право на четири въпроса преди да ми кажеш своя отговор.
- Хехе, ама ти верно си играеш! Забавно е! Ако не е насериозно ще взема и аз да се включа. - опитах се да обърна нещата в своя полза като напръскам ситуацията с щипка хумор.
- Не, Яна, сериозно е! – погледна ме в очите Хермес и аз разбрах, че този път казва истината. След една съдържателна пауза, той добави: Къде си ти? Къде съм аз? На кръстопътя сме. Съдбата ти удари в този час! Задай първия си въпрос!
- Накъде отива пътят пред мен? – изстрелях въпроса си. Не смятам, че бих могла да съм по-директна, но въпреки това отговора ме учуди.
Хермес се поклони, постави тържествено жезъла си в началото на пътя и каза:
- Този път води към Регулус – сърцето на Лъва. Пазителят на Севера. В края му те чакат славата, успеха и почестите, но… само ако преминеш изпитанието. Изпитанието се нарича „отмъщение”. Ако се изкушиш и отмъстиш на враговете си, ще пожънеш бури и ще угасне лъвския блясък, и короната ти ще се валя в прах и кръв.
-  Накъде води пътят в ляво? – побързах да задам следващия си въпрос.
Хермес отново се поклони, постави в началото на пътя металния бокал и каза:
- Пътят в ляво води към Антарес - сърцето на Скорпиона. Пазителят на Запада. По него ще познаеш страстта, ще станеш сестра на светлината и господарка на мрака. Ще преживееш приключения, за които земните жени не са и мечтали, ще вървиш по ръба между смъртта и живота и всяка крачка ще ти носи опиянение. Тук също те чака изпитание. Ако започнеш да си играеш със смъртта и живота така сякаш си господарка на светлината и сестра на мрака, ще загубиш душата си.
- Кажи ми накъде отива пътя в дясно?
поклона Хермес постави в началото на десния път кръглия метален поднос.
- Този път води към Алдебаран – звездата, която блести на челото на Бика. Пазителят на Изтока. Когато преминеш през огъня и в него изгорят всички земни страсти, когато той те пречисти и убиеш Бика, тогава в края на пътя ще излезеш по-чиста от кристал и по-съвършена от диамант. Ще бъдеш изкушена от пари, власт, слава, лесни победи, лесна любов, несметни богатства. Ако се поддадеш, човешкото в теб ще изгори и земята не ще иска да търпи недостойните ти нозе, ще те погълне и никой няма да си спомни за името ти.
- А пътят зад мен? Къде отива той?
В началото на последния път Хермес постави меча.
- Този път води към Фомалхот – звездата, която е устата на Рибата, която пие от водата, която се излива от делвата на Водолея. Пазителят на Юга. Този път ти обещава вълшебства, магия, красота и съвършенство. Ще можеш да бродиш в които гори пожелаеш, да плаваш във всеки океан, който пожелаеш, да летиш колкото и където пожелаеш… Но ако забравиш да се върнеш на земята, ще се превърнеш в няма риба с празен поглед. И никой няма да научи за чудесата, които си видяла, а ти няма да може да им се насладиш, защото ще си загубила себе си… А сега, Яна, очаквам твоя отговор? По кой път ще тръгнеш?
Аз се поклоних, с усмивка, грациозно, като истинска дама. И попитах:
- А ти даваш ли дума, че ще уважиш моя избор?
- Разбира се, аз съм бог, имаш моята дума!
- Благодаря ти - казах аз - за това, че ми предложи четирите посоки на света и четирите кралски звезди на Персия! Благодаря ти, че ми предложи правото на избор. Този последен дар е най-ценен за мен. Готова съм да ти кажа своя избор. Аз оставам тук. Няма да тръгна по никой път, няма да тръгна да търся съдбата си, тя ще ме намери и аз ще я посрещна. Точно тук, на това място.
Хермес се поклони. С непроницаема усмивка. Има нещо хубаво в този хлапак. Има нещо в ръбестите му колене, в черните къдрави коси и открития поглед, в който плуват отблясъци от светкавици…
- Извини ме за малко, но трябва да се приготвя за чакането. – казах му и започнах да прибирам предметите, които той така театрално разпиля по четирите посоки на света. Прибрах меча, металния бокал, кръглия поднос и ги поставих в краката си. Накрая взех жезъла и се огледах, но бог Хермес беше изчезнал. Бях сама в нощта, на кръстопътя, в новолунието. Вдигнах празната си ръка към звездите, които ме гледаха любопитно отгоре, а жезъла насочих към земята.
- Каквото горе, такова и долу! – казах. И звездите ме чуха. И зашепнаха. Или запяха. И някоя от тях или Хермес или някой поет, прошепна:

Със страст се моли.
Със страст работи.
Със страст люби.
Със страст яж и пий, танцувай и играй.
Защо да се държиш като мъртва риба в океана на Бог?