Шараните

В облаците съм. То е ясно, че сънувам. Инак няма как да съм чак толква далече от Ада. Малко е объркващо, и много въздушно. Подскачам от облак на облак. А облаците са стабилни и никак, ама никак, поне не и в този сън, не е трудно да подскачаш от облак на облак. Не съм сама, около мен подскачат и други хора. Всички подскачаме някак надолу. Забелязвам с ъгълчето на окото си, че един колега ме следва в подскачането. Мълчаливо, сериозно, вглъбено. Позачудих се… Но пък вече ми беше станало толкова весело и забавно от това подскачане, че изтичах до колегата, прегърнах го и го целунах, за да му покажа:
1. че съм го забелязала
2. че съм му благодарна задето ме следва и пази (инак не виждам причина защо ще го прави… тук горе в облаците всички са леки, добри и с благородни намерения)
3. че ми е весело и забавно

След тази необвързваща целувка продължих да си скачам и да си тананикам, и така чаааак до долу, до приземяването… Попадам в тълпа хора, всички леко замаяни от преживяното, леко дезориентирани, все едно току що са слезли от щурото влакче в шумен увеселителен парк, защото времето е свършило, защото билетчето е за толкова време и нито минута повече… и това е мъничко… разочароващо…

Почти съм забравила за колегата, който ме следваше горе. Но той не ме е забравил. Следва ме и в тълпата. Доближава ме, протяа ръка сякаш да ме докосне по рамото, но докосва тила ми.

СТОП КАДЪР: Нежно съм пронизана на мястото, където ума и тялото си устройват битките и махленскте свади. Една едничка мисъл проблясва плахо в главата ми: „Това ли е мястото на душата?” Но мисълта угасва и аз съм само тяло и през това докосване, през тази ръка в мен като в празна чаша се изливат огромна любов и нежност, които ми напомнят за небето и за облаците..

Сънят е зациклил на този кадър. С много сънища се случва така. От тази точка мога да видя много възможни развръзки. Мога да избера накъде да продължа, дори в съня си.

Flashligh. Обратно върху кадъра.
Вариант 1: Парашути и целувки.* Айсидора и Бийн в кабинета на Айсидора. Той я притиска към себе си, докосва врата й. Тя е удивена от начина, по който пръстите му докосват врата и косата й, от начина по който уцелват най-болезненото (при ужасните й мигрени) местенце, от начина, по който го масажират – „безкрайно ласкаво”. Как знаеха пръстите му къде да спрат? Пита се Айсидора. Странно и обезпокоително. Щом това му бе известно – какво друго по-нетрайно познание за тялото й би могъл да владее? Айсидора се страхува да открие и се отскубва от прегръдката му с думите „Трябва да си вървиш!”

Flashligh. Обратно върху кадъра.
Вариант 2: Огромните черни ръчища на Отело премазват крехкото бяло вратле на гърчещата се и невинна Дездемона.

Flashligh. Обратно върху кадъра.
Оставяме се ръката да ме привлече. И той – колегата – ме притиска към себе си и ме целува. Ама как само ме целува… И аз не се дърпам. Никак дори…

Flashlight. СТОП! НИКАКВИ КАДРИ ПОВЕЧЕ! Събудила съм се! И съм твърде, и съм крайно разтревожена! Защо пък този колега точно!?! Той дори няма сини очи…
АААмаХА!

* “Парашути и целувки” е роман от Ерика Джонг, а Айсидора и Бийн – две от главнодействащите лица в същия този роман.