Шараните

Що е то семейство? Ето този въпрос си задавам вече няколко години. Формулиран така, въпросът стои на границата между реалността и художествената измислица: от една страна утвърждава, че има такова нещо като семейство (инак нямаше да питам „що е то?”), от друга страна поставя под съмнение истинността му (инак нямаше да търся пояснителна дефиниция).

И изобщо ако не си задавах този въпрос дали сериалът „Отчаяни съпруги” щеше да ми е чак толкова любим? За мое голямо съжаление вече четири сезона героите там само поставят въпроси, на които никой не дава отговори. Серия след серия разбираме колко относително е всичко – колко лошите са все пак добри, а добрите лоши, как лошото се наказва, но пък остава ненаказано. Да си призная плаках мъничко в онзи епизод от сезон 3, в който Орсън напомни на Бри, че нейният осиновен син (който всъщност й се пада внук), е и негов син, тъй като семейтвото им се основава на любовта, а не на кръвните връзки. Тъй то. Винаги плача, когато се намеси любовта. Може би защото е най-хубавото нещо на света, толкова съвършено, че когато се събудиш след краткия си сън на любовно умопомрачение, единственото, което ти остава е да плачеш, защото сънят е приличал на истина. И си предпочитал да останеш в него. Мисля, че това да избираме лъжата пред истината е точно толкова типична човешка черта, колкото и грешенето. Мисля си също така, че любовта често липсва в семейството. По някаква причина, винаги има причина.

От измислената действителност на сериалите да преминем към реалността на българското Черноморие. Реалността каквато аз съм я видяла в краткия отрязък от време и пространство, което заемах на плажа в Обзор.
ТЯ прилича на Азис, само че без брада и наистина е жена. Има голям бюст, големи бедра, голямо шкембе… въобще всичко й е голямо. И изрусена коса.
ТОЙ има голямо шкембе, но не колкото нейното. Точната дума за него е бабаитин. Има дебела златна верига на врата. Навярно символ на семейното робство.
ТЕ не обръщат внимание на децата си – момиче и момче. Най-много да ги нахокат. Когато лежат на плажа не общуват помежду си. Все едно са непознати. Не общуват и с децата, освен ако не се налага.
- Мамо, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Кажи на баща си. (бащата лежи на метър от мястото на събитието)
- Тати, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Епа къв си мъж тогава. (детето вече циври отчаяно)
- Мамо, той не иска.
- Епа нема да иска, как ще зяпа мацките по плажа ако влезе с тебе. (детето си влиза само, а таткото изчезва отново, стоял е цели 10 минути на плажа и това не е довело до нищо добро)

Седя и се чудя таткото наистина ли е татко на тези деца… Защото някак не се държи като татко, ама не се държи и като любовник на мама. Той просто липсва. Когато не му е удобно. Но по времето прекарано в семейната клетка можем да си направим извода, че никога не му е удобно. Истина е, че зяпа мацките. Бронирал се е зад мнооого тъмни слънчеви очила и иди му хвани траекторията на погледа. Мама обаче е над тези неща. Не е дребнава, не й се занимава с някакви предвидими траектории. Тя също зорко обикаля плажа с очи. Само можем да гадаем какво търси да види. Вероятно потвърждение на тезата си, че всички семейства са така. Или примери за противното (че не са така), които да използва в редовния вечерен скандал. Или жени, които са дебели като нея. Или дори по-дебели. Или пък жени, които са слаби и изобщо не са хубави. Защото имат целулит.
- Мамо, имам пясък в банския.
- Епа ти къде искаш да ти е пясъка? На ушите ли? (детето се почесва по дупето и се връща в морето да се мъчи да си изплакне пясъка от банския)
- Момо, не ми харесва морето, много са гадни вълните. (това е момичето)
- Аз не мога да те разбера тебе! Ти какво искаш изобщо? Цел живот си недоволна! Епа като не ти харесва да си беше стояла в квартирата. (детето човърка пясъка пет минути и после се връща в морето)

По някое време бащата („бащата”) се връща мокър-мокреничък от водата и се просва на хавлията колкото се може по-далеч от съпругата („съпругата”). Тя разпалено започва да му обяснява как сина им преди малко щял да се удави, че го похлупила една вълна и дъщеря им, добре че била наблизо, извикала една жена да му помогне. И добре че жената била българка. Леле, ами ако била чужденка… затюхка се мама и бързо привика дъщеря си.
- И да знаеш, ако брат ти пак тръгне да се дави, и наблизо има чужденци, ще викаш есоес, есоес. И ще те разберат. Айде тичай обратно сега.

Привечер семейството („семейството”) се стяга да си ходи. Общуват си. По повод кой какво ще вземе. Тя, разбира се, разпределя кой какво ще отнесе в квартирата. Натовари децата и себе си, а за таткото останаха два дюшека. Явно това му се видя непосилна тежест, защото се развика гневно. Само че той така си вика тихичко, че нищо не се чува на един метър в диаметър. Деликатен човек. Но гласът на мама се чува, и още как!

- Тъй ли? Мои били тези дюшеци? Колкото са мои, толкова са и твои. Няма да се прекършиш я!

Таткото все пак ги повлича примирено. А мама казва на синчето.
- Аре тръгвай напред, че ми писна!

И се изнизват от плажа. Като стадо пред пастира си. Няколко дни по-късно ги видях в центъра да хапват сладолед. Мама си беше топирала русата коса, тате си беше извадил златния ланец над фанелката – да се вижда от далеч! Децата се мотаеха около тях като две хаотични електрончета. И четиримата ядяха сладолед. Изглеждаха някак си сплотени, като истинско семейство. Дали пък общуването не пречи на семействата, а?