Шараните

Пълнолуние. Луна опозиция Слънце.
Луната отразява слънчевата светлина с цялата си кръглота. По време на пълнолуние Слънцето и Луната са максимално разделени от разстоянието. В разстоянието между тях се намира Земята. Пълнолунието е времето за беритба на посятото по време на Новолуние.
Край.
Завършек.
Короноване или декапитация.

Когато сте в затвор (или в Ад, все едно) – как можете да се измъкнете? Аз мисля, че има само два начина: да копаете надолу или да полетите нагоре. Копаенето надолу изисква работа в тъмнина, в подземията на собствените ви кошмари, означава пълзене на четири крака и фанатична вяра, че в края на тунела рано или късно ще бликне светлина. Означава загуба на фанатичната вяра, поглъщане от черната нощ на душата, изтриване. Там, в Долния свят, ви отнемат всичко, което имате, може и на кука да ви закачат, но рано или късно все пак излизате. Летенето е далеч по-приятна перспектива, стига да не си спомняте често за Дедал и Икар. Летенето е далеч по-възвишено. Политвате, поглеждате нещата отгоре и виждате цялата картина, виждате колко дребни са били страховете ви, болките ви, притесненията ви. Те любовните разочарования започват да изглеждат нищожни, камо ли драми като счупен нокът или лекьосана бяла риза.

Летенето е преодоляване на гравитацията на земните привързаности, на влюбеностите, които сме нарекли любов, на неприятните колики, които сме нарекли страдание от любов. Да, летенето определено е за предпочитане. Цялата тази отворена небесна шир, слънцето, разредения въздух, облаците, дъжда…

Навън съм. Свободна съм. След като пълзях, вече летя. Свободна съм. И няма вече Ад. Но и любов няма. Любовта не ми липсва. Любовта ми донесе много страдания и никаква топлина. Любовта ме накара да забравя колко ценна, красива и опияняваща е свободата. Колко ценна съм самата аз, защото мога да обичам. „Няма любов.” – казах, и ми олекна. И тогава полетях. И от висотата на този полет, аз видях собствените си стъпки. Видях ги като изпъната броеница и там, където съм стъпила снега се е стопил и са цъфнали кокичета. Защото само в мен е имало любов през зимата. Видях ги като слънчеви петна през пролетта. И само там, откъдето съм минала са бликали нови извори, защото само в мен е имало любов през пролетта. През лятото стъпките ми са се превърнали в езерца от дъждовна вода, гъмжащи от попови лъжички. И само там, откъдето съм минала се е чувало крякането на жаби. Защото само в мен е имало любов през лятото. Когато есенните слани попарили цветята, само там, откъдето съм минала, те се усмихвали в жълто, розово и червено – непокътнати. Защото само в мен е имало любов през есента. Свободна съм. Летя. И след като обиколих земята и сезоните, аз полетях към Луната.

Когато стъпих на нея, се превърнах в самата Луна. И видях, че притежавам нейния блясък и нейната мъдрост. Огледах се, искаше ми се да попитам Слънцето защо светя най-силно и съм най-красива, когато то е най-далеч от мен. Но не го видях. Аз бях сама. И светех със собствена светлина. И тогава казах:

„Аз съм Луната – влажна и студена. А ти, Слънце, което си топло и сухо, къде си? Защо не изпълни обещанието, което ми даде?  Помниш ли как притиснат в прегръдките ми ти каза „О, Луна, бъди силна като мен и с честно лице.” Къде е твоето лице сега? Къде е твоята сила? Защо съм най-силна, когато ти ме лиши от присъствието си? Защо съм най-красива и ярка, когато не отразявам твоята светлина? Защо не ми даде даровете, които ми обеща? Но аз сама станах силна в борбата с огъня. В борбата с водната стихия и с ветровете. О, Слънце, най-ярка от всички известни на хората светлини. Но пак се нуждаеш от мен както петелът от кокошката.”

Аз ли съм луда или светът е полудял? И как така аз съм най-много жена, когато до мен няма мъж? Най-красива като жена, най-нежна като жена, най-ласкава като жена. Кой обърка света? Кой ще ми каже какво става?

Пълнолуние. Луна опозиция Слънце. Mysterium contradictio.