Шараните

Вавилонеца ме чака пред пощата. С ръце в джобовете на дънките. Непроницаем е – или е прекалено сериозен, или притеснен от нещо. Повежда ме към дома си, но този път се държи прилично – т.е. не се опитва да ме прегърне при всеки удобен случай.

Първо се качваме на покрива на кооперацията – за да ми покаже откъде наблюдава хелиакалните изгреви и залези на звездите и планетите. Казвам му, че знам какво е хелиакален изгрев, но не мога да разбера дали той е впечатлен от този факт – прекалено е непроницаем. Колко ли нощи е прекарал тук – само Той и Звездите. Романтично. А може би самотно. В момента няма звезди, но се вижда морето, покривите, щръкналите по тях антени, шарените нанизи пране по балконите. Малко съм като на тръни. Съвсем сами двамата на покрива, а на мен ми омръзна да повтарям “не”. Малко дете да беше щеше да ме разбере. Ала притесненията ми са напразни. Той не ме докосва. Докосва въздуха на милиметри от талията, от гърба ми. Колко атома има в тези милиметри? Движенията на ръцете му не са случайни, не са плахи. Така се движат ръцете на скулптур, който се опитва да почувства формата скрита с камъка. Като минимум се чувствам особено красива. Струва ми се, че той е самотен. Жал ми е, аз знам какво е самота, но не мога да съм с някой само защото ми е жал, че е като мен.

- Самотен ли си? – питам.
- Не, тук не. Тук имам приятели. Но в Щатите – тази ужасна страна – там съм се чувтсвал много самотен. И много отчаян.
- Аз пък се чувствам самотна. Въпреки че имам приятели. А не те ли е страх?
- От какво да ме е страх?
- Ами…от връзките. И ти имаш два брака, и двата са се провалили. Ами ако започнеш отначало и всичко се провали отново? – моят изследователски дух иска всичко да разбере. Ако може.
- Никак не ме е страх. И какво ако се провали?
- Как какво? Пак ще боли.
- И какво от това?
- Ами не знам, мен ме е страх.
- От какво те е страх, Яна? – за първи път днес Вавилонеца се усмихва.
- Да не ме изоставят пак.
- И кой те е изоставил?
- Бащата на втория ми син. Аз взех решението, но всъщност той ме беше изоставил вече. Емоционално. Заради друга жена. Аз след това аз се опитах да имам пак някаква връзка…
- И какво стана?
- Ами влюбих се в шефа ми. Той беше женен и ме изостави. Точно след като му се роди дете. Отхвърли ме сексуално. Искаше само да си говори с мене. Появи се и един друг, но той се оказа гей. И той ме отхвърли сексуално, и той искаше само да си говори с мен. Нали ти казах, че имам проблеми във връзките и затова ходя на терапия.
- А ти била ли си с тях?
- Да.
- Ама правили ли сте секс? – неговият изследователски дух определено може да се мери с моя.
- Да.
- Колко пъти?
- С шефа ми много пъти. С гея – два.
- Яна, тези мъже са истински глупаци! Мога да те уверя, че аз ще искам да правя секс с теб много повече от два пъти.

Напушва ме смях. Хем е толкова драматично по-възрастен от мен, хем в него има нещо детско. И на фона на детското в него аз съм нещо като древна крепост. Някаква праисторическа реликва, между чиито стени дори смехът е неуместен.

Слизаме в апартамента му. От кухнята в ляво се чува тракане на съдове. От стаята пред нас – пукотевица от анимационно филмче. Четиригодишният син на Вавилонеца надниква любопитно иззад вратата и като малко, навито на пружинка войниче се шмугва зад гърба на баща си. И аз имам четиригодишен син, познати са ми тези военни маневри, предприемани по време на чужди нашествия. Подавам му шоколадово яйце. Той го грабва и изчезва заедно с трофея да си догледа филмчето. А Вавилонеца ме повежда към малката стаичка в дъното. Там има библиотека, претъпкана с книги и бюро, претъпкано с книги, измежду които се подава екрана на лаптопа. Пред бюрото има един единствен стол. Вавилонеца стои прав и от него се излъчва някаква особена тържественост. Все едно ме е въвел в храма на своя ум, на своята астрология, на своя свят. Сядам на единствения стол с подобаваща на кралица грация, а той сякаш се покланя с почитание докато прибутва стола под краката ми.

Ето ме. Седя на стола, на който всеки ден часове наред стои един гениален астролог. И пише. И превежда. От акадски, от латински и вероятно от други езици, от които и хабер си нямам. Ама не е нужно, де. Аз сега съм кралска особа на посещение при Звездоброеца. Оглеждам се. В ляво има малко прозорче, късче небе. Дали гледа към небето, когато пише. Или когато пише и небето изчезва? Той ми показва копия на плочките, които превежда в момента, показва ми пожълтелите страници на речниците, които ползва. Показва ми дипломата си от Медицинската Академия.  Практикуващ астролог, непрактикуващ медик. Този човек е един парадокс.

Внезапно в стаичката нахлува сина му и се покатерва върху коленете ми. Усмихваме се един на друг. Говорим си, а баща му явно предпочита да помълчи. Стои като страж зад гърба ми и ни наблюдава. Как разлистваме поомачканите детски списания, как се гъделичкаме, как почти го прегръщам, докато той се опитва да напъха главата си в кошчето за хартия…

Вавилонеца стоврва на бюрото пред мен картина. Дървената рамка изтрополява тържествено и няколко листа потрепват.
- Това е разпятието на Сатаната. Аз съм я рисувал.

Практикуващ астролог, непрактикуващ медик и художник… Едвам успявам да зърна слетите тела на мъж и жена с разперени на кръст ръце, извили мъчително вратове към червеното огнено кълбо над тях, и Вавилонеца поставя пред мен втора картина.
- А това е молитвата на Йов.

В този миг времето спря. Или гръм ме порази или ме прониза стрела. Много дълбоко. Много внезапно. Много Ураново. Картината.

Плътно, тежко синьо небе. На фона му лице на мъж – черно, уморено, напукано, извърнато към бялата светлина, която се стича от противоположни яъгъл. От напуканите устни на мъжа се отронва едно ефирно, полупрозрачно очертание, едно загатване, едно обещание за гълъб. С разперени криле и изопната шия, полетял към бялата светлина там горе… Към светлината, в която са вперени очите на мъжа…

Аз не знам кой е Йов, Вавилонецо, но знам кой си ти. Видях душата ти.  И я радхознах я. Ти си Древния, уморения, пресъхнал от жажда мъж. Ти си този, който се моли. За детето, което сега държа в ръцете си. Аз те познах. Заболя ме. Древната жена в мен трепна и от това ме заболя. Нейното трепване предизвика земетръс в душата ми. Разместиха се пластовете на времето. Била съм с теб. И пак ще бъда. А ти позна ли ме?