Шараните

Нека никой не се съмнява, че след демонстрацията
на висш пилотаж по боравене с хладно оръжие, Яна Шарана
вече не е между живите. И ако историята продължава нататък,
го дължим на нейния поруган призрак, който лее сълзи в тоа-
летната или вечер в тъмното, а през останалото време се прави
на истинската Яна.
Ако трябваше в този момент да й стъкмя надгробна
плоча, вместо неин портрет щях да сложа снимка на опулен
шаран с обърнат корем, а вместо име и дати щях да изпиша
следната епитафия: „Шараните умират, но любовта им остава.”
Моят рибешки мозък започва да проумява, че вероятно
няма начин да запазим хем шараните живи, хем любовта им
цяла. И че ако тази пуста любов не ще да мре, трябва да на-
мерим начин да я убием, защото… каква полза от нея? Какъв
е смисълът да обичаш рибаря, приятеля на рибаря, съпругата
му, съпругата на приятеля… Примерната домакиня ще разцелу-
ва завърналия се от (рибо)лов съпруг, ще запретне ръкави, ще
изкорми шаранчето, ще изхвърли вътрешностите, ще остърже
люспичките с най-големия кухненски нож, ще го нареже отри-
висто и ще го метне в цвърчащата мазнина. Не! Категорично НЕ!
Светът няма нужда от любов, която свършва в тигана!
Решавам, че ще прекъсна връзката си с този студен,
неблагодарен, несексуален, нежелаещ_да_бъде_нежен_и_да_
говори_с_мен, а отгоре на всичко и женен любовник. Сигурна
съм, че разбирате възмущението ми – разбирате, че чашата и
на най-търпеливата и отдадена жена на този свят в един момент
достига точката на преливане, на кипене, на взрив, анихила-
ция и смърт. И същата тази жена разбира, че е време да каже:
„Край, стига вече!”. Само че нещата не са толкова лесни, кога-
то въпросната жена е едновременно и командирът, и армията.
Командирът казва: „Край!”, но армията е разпиляна и почти из-
бита след последния удар в тила. Тъжна гледка е тази армия…
Нужно е време за мотивация, подготовка, въоръжение, трени-
ровки, стратегия и още куп неща. Командирът разучава терена,
отбелязва наличието на редица стръмни (но не и задължително
непреодолими) препятствия. На първо място това е любовта.
Как да обсадим и да отстраним човека, когото все още обичаме?
Това може да е любов по инерция, може да е любов от глупост,
може да е и онази висша форма на безусловна любов, която
можете да изпитате много по-лесно към целокупния китайски
народ, отколкото към едно човешко същество, от което очаква-
те добра дума, прегръдка и топлина. За да мотивира армията,
командирът припомня на покрусените си войници приказката за
малката русалка, как тя е могла да спаси себе си като прониже
неблагодарния принц, но не го е направила и се превърнала в
пяна, а после се възнесла като пара.
Това достойна постъпка ли е? – пита Командирът. Никой
не отговаря, защото това, разбира се, е риторичен въпрос.
Принцът да не е гламав, та да не може да прочете в очите на
русалката предаността и любовта й?! Може, може, но не иска,
защото любовта е тежък камък, отговорност и таралеж в гащи-
те! А ние с вас, войници мои, ще превърнем любовта в кама и
ще пронижем принца право в малодушното му сърце. Само така
ще променим приказката в наша полза. Само така ще вземем
живота си в ръце, вместо да го жертваме! И в името на какво,
питам аз, да жертваме живота си? В името на един неблагодарен
принц, в името на любов, от която никой няма нужда? Ако ще е
само да даваме пример на света колко висша форма на любов
може да съществува – Андерсен вече е дал достатъчно примери.
Ние не сме длъжни да разиграваме същия сценарий! Ние сме
свободни да ковем сами съдбата си! Точно така! Свободни сме!
Долу оковите на любовта!
И продължава Командирът – окрилен, опиянен от право-
тата на собствените си думи:
Русалките по дефиниция са морски същества без крака,
с рибя опашка. Но в този свят, ах, в този мъжки, мъжки свят,
на кого са притрябвали жени без крака?! И затова ли русалките
жертват гласовете си, затова ли търпят болката, за да се окаже,
че и краката са проблем?! За да се окаже, че жертвите и болка-
та са били напразни?! И ние ще позволим ли това? Не! НИКОГА
вече! Долу оковите на любовта! Да живее свободата!
Армията реагира вяло на тези прочувствени речи.
Събира сили, настървява се, но й липсва боен дух, трябва й
хъс. Нужно й е повече време, за да намрази достатъчно, за да
почувства сила да вдигне въпросната кама, да почувства уве-
реност, че няма като малката русалка да трепне в последния
момент и да се пренесе в небитието.
Междувременно Яна съобщава на всичките си прияте-
ли (включително и на психотерапевта си), че вече е готова да
разкара неблагодарника – малка, но хитра гаранция за успеха
на мисията. Когато обявиш публично намеренията си, вече няма
връщане назад. Казана дума – хвърлен камък! На Яна тепърва
й предстои да разбере, че има различни видове камъни – някои
образуват плахи концентрични кръгове, когато цопнат във во-
дата, други предизвикват водни изригвания – като внезапно от-
прищили се гейзери, които по пътя нагоре успяват да опръскат
и някои случайни минувачи.
През това време Луната се придвижва към съвпад със
Слънцето в знака Риби – скоро лунният диск ще затъмни (само
частично засега) слънчевия в първото за тази година слънчево
затъмнение.

Останалото… вече се намира в „Писма от тигана” – книгата. Истинска, а не виртуална. Подарете си тази приказка!

Ако сте астрологично грамотни, ще откриете, че звездите могат да обяснят, да подреждат и да придават смисъл – и безспорно ще разберете книгата по-лесно Ако сте се влюбвали поне веднъж до пълно умопомрачение, ще я разберете още по-лесно, а остроумието и самоиронията на героинята ще ви доставят истинско бълбукащо удоволствие.

„Писма от тигана” е книга за съвременната градска жена с много лица – жената, която денем работи в офис, привечер храни децата си, а нощем се взира в звездите и дълбае из вечните въпроси на човешкото битие. Това е книга за духа и магията, за планетите и съдбата, за копнежа и сблъсъка с реалността, за болката и прошката, за срещите и разделите, за катарзиса и промяната, за смеха през сълзи, въпросите без отговор и отговорите без въпроси.

Една книга за любовта.

От редакторката
Анна Димова