Шараните

Седя в креслото срещу терапевта и се усмихвам.
Винаги, когато разказвам за гадостите в живота ми, се усмихвам.
Не е нарочно. Става съвсем неволно – дори не осъзнавам про-
тиворечието между усмивката и думите си. Терапевтът ме гледа
иззад очилата си. Малко съм напрегната, но от друга страна
отчитам ползите от ситуацията: срещу мен седи човек, който е
готов да изслуша всичко, което имам да кажа. Без да ми проти-
воречи и без да ме прекъсва.
Говоря. Не съм предполагала, че в мен са се събрали
толкова много думи и че толкова силно напират да бъдат из-
речени. Казвам, че имам проблем във връзките. Че и в двата
си брака забелязвам да се повтаря един и същ модел, което ме
притеснява. Че от една година имам връзка с женен мъж и тази
връзка също е притеснителна, защото всички любовни триъгъл-
ници са резултат от неразрешен едипов комплекс. Че много го
обичам този женения и много държа на него, както и той на мен.
Премълчавам, че връзката е започнала по време на ретроград-
на Венера и затова нищо не върви. Но споделям, че от няколко
месеца отношението му към мен е станало крайно неадекватно.
Което може да се обясни с факта, че жена му отново е бремен-
на. Узнала съм за събитието едва преди няколко седмици и това
не е проблем за мен, тъй като не искам да заемам мястото на
жена му. Аз се интересувам единствено от него – не от нея или
от семейното им планиране. Но че не искам да съм потърпевша.
Че съм попитала дали това променя нещата между нас и той е
казал: „Не, не ги променя”. Но ги промени.
Говоря. Разказвам как след един нещастен мой опит да
проведа някакъв нормален диалог и да получа някаква нормал-
на емоционална подкрепа, той ме е порязал с репликата: „Ня-
мам какво да кажа”. Не порязал, направо пробождане си беше.
Вече прекрасно разбирам смисъла на словосъчетанието „хладно
оръжие”. Хладното може да градира като понятие. За мен беше
втрисащо ледено. Това ме накара да избухна в сълзи, почти да
извикам: „Как така за всички други имаш думи, а за мен не! Как
можеш да пишеш статии от по 1000 думи всеки ден, да пишеш
20 имейла всеки ден, а за мен да нямаш дори една дума!”. И
още: „Питаш ли се изобщо как се чувствам – ти идваш при мен,
мълчиш, ставаш, тръгваш си и ме забравяш! Дори с проститутка
не се постъпва така! И как да ти вярвам, че държиш на мен и
че имаш нужда от връзката ни?!”. Ей такива му ги наговорих – и
не съжалявам. И сега си мисля същото, просто твърде дълго се
страхувах да му го кажа – преди да избухна така болезнено в
онзи злощастен, студен, зимен ден.
– От какво си се страхувала? – пита ме терапевтът.
– Да не го нараня. – отговарям.
– А дали не си се страхувала, че ако кажеш всичко
това, ще го загубиш? – пита той.
И в мен просветва едно позакъсняло осъзнаване. Колко
съм била глупава, та не съм се сетила по-рано! Казвам:
– Да, страхувала съм се и от това. И май твърде дълго
мълчах…
Продължавам да говоря. Разказвам как той хапеше
устни и мълчеше, а аз исках да ме прегърне, да ме целуне, от-
ново да ми каже, че държи на мен, че съм един от най-важните
хора в живота му и това да е истина. И как когато най-накрая и
аз млъкнах, той каза: „Яна, явно има проблем и проблемът явно
е в мен, но аз не съм готов да го реша”.
Тра-та-та-тааам. („Пета симфония” на Бетховен, люби-
мата ми.)
Разказвам как слязох от колата и си тръгнах без да
кажа нищо повече. По-късно излязохме на вечеря. За пръв
път. Вечеря, която не изядохме. Рових с вилица в картофите,
докато не заприличаха на ориза от първата ни несполучлива
„любовна” среща преди повече от година. Аз говорих, той мъл-
ча през повечето време. Дожаля ми, опитах се да го обърна на
майтап. Това му донесе видимо облекчение. Закара ме до вкъ-
щи. Бях уморена и се возех мълчаливо. Три светофара преди да
пристигнем той заговори:
– Яна, наистина има проблем и сигурно аз съм виновен.
Разбирам, че разговорите ти липсват. Пренебрегнали сме ду-
ховната си връзка. И затова ти предлагам да я възстановим, да
си я върнем. Да започнем да се виждаме и да говорим, да изли-
заме…
За един кратък миг, в който душата ми се накани да
запее „Ода на радостта”, аз се почувствах на прага на щастието
и благодарността.
Той продължи:
–…но да спрем да бъдем интимни…
Тра-та-та-тааам (отново „Пета симфония” – за втори път
в един и същи ден).
Бях пропуснала да забележа, че ми говори с онзи сту-
дения глас – гласът „хладно оръжие”, готово да ме промуши,
ако много викам или ритам. От третия до втория светофар се
опитвах да мисля. Не се получи. От втория до първия светофар
продължих да се опитвам да мисля. Стана още по-зле. Имах ли
избор изобщо? Какво можех да кажа? Поне сексът (той дори
не може да произнесе думата „секс”, затова предпочита старо-
модното „да бъдем интимни”) да приличаше на секс. Е, не съм
мрънкала – знам, че мъжете се побъркват, когато жените им са
бременни. Пък и нали се разбрахме, че сексът не е най-важното
в една връзка. Тъй че сделката е ясна – няма да правим секс,
но ще излизаме да си говорим. Не исках да го загубя, затова
приех. Пред входа на блока ми казах „Добре.” Слязох от колата
съсипана, но не го показах. Държах се мъжки. Под душа плаках.
Къпах се дълго.
И ето ме сега в това кресло. Усмихвам се под прони-
цателния поглед на психотерапевта. Той знае, че съм астролог,
но гледам да не го занимавам много с теориите си за ретрог-
радната Венера и как един ретрограден Меркурий може да ти
преобърне връзката, която и без друго не върви наникъде.

Изводи:
• Страховете се делят на два основни вида: основателни
и неоснователни. Когато става дума за връзки, страховете обик-
новено се оказват от първия вид.
• Каквото и да си мислите за безкористната, безуслов-
ната, голямата (с главно „Г”) любов (и главно „Л”) – винаги има
сделка и тя винаги е изгодна – не задължително и за двамата
участници.

Останалото… вече се намира в „Писма от тигана” – книгата. Истинска, а не виртуална. Подарете си тази приказка!

Ако сте астрологично грамотни, ще откриете, че звездите могат да обяснят, да подреждат и да придават смисъл – и безспорно ще разберете книгата по-лесно Ако сте се влюбвали поне веднъж до пълно умопомрачение, ще я разберете още по-лесно, а остроумието и самоиронията на героинята ще ви доставят истинско бълбукащо удоволствие.

„Писма от тигана” е книга за съвременната градска жена с много лица – жената, която денем работи в офис, привечер храни децата си, а нощем се взира в звездите и дълбае из вечните въпроси на човешкото битие. Това е книга за духа и магията, за планетите и съдбата, за копнежа и сблъсъка с реалността, за болката и прошката, за срещите и разделите, за катарзиса и промяната, за смеха през сълзи, въпросите без отговор и отговорите без въпроси.

Една книга за любовта.

От редакторката
Анна Димова