Шараните

Той беше невъзможен и точно по тази причина безопасен за влюбване – сиреч обект, който не само никога (според мен) нямаше да мога да притежавам, ами и никога (пак според мен) нямаше да ме погледне както мъж жена. Той беше:

• женен
• прекалено идеален
• недостъпен

Влюбих се с чиста съвест! Просто нямаше от какво да се притеснявам, тъй че дадох воля на емоциите си – смятах, че съм се метнала като риба в море от любов, а то какво се оказа… риба в тиган. Ама нейсе! Нали доброволно съм се метнала – кой ми крив.

В началото просто имах нужда да го виждам. Гледах го тихичко и незабележимо и един вътрешен глас, който нямах ни най-малко намерение да цензурирам, също така тихичко ми повтаряше: „Искам го, искам го!” Голяма забава, нали?

И така… мина известно време. Аз се изпълвах и преизпълвах с щастие – сутрин се събуждах с надежда, че ще го зърна и ще изпитам онази толкова важна за влюбените естетическа наслада, когато образът на Обекта се врязва в сърцето ви с едно полу-болезнено, полу-екстатично „ох”. Виждах го често, нали ми се падаше шеф. Всеки си живееше в своя си свят, в своята си стая, но в същото списание… Докато един ден световете ни се срещнаха.

Ако и вие често се питате „това съдба ли е или случайност” – значи се чувствате като мен, значи страдате от същата болест, която се нарича „търсене на смисъл”. Ако ви интересува моето мнение по въпроса – моето скромно мнение на астролог и потърпевш – то ще ви го кажа съвсем искрено и откровено:

Това е Съдбата! Смятате, че нямате друг избор освен да й се доверите. Внимавайте! Съдбата е кучка! Прави сте, нямате друг избор, освен да й се доверите!