Шараните

Мили момичета! Приятелки мои! Свидни сестрици! Ако мистър Мисисипи не ми беше забранил изрично да го короновам за принц щях да ви кажа: „ДА! ИМА ПРИНЦОВЕ НА ТОЗИ СВЯТ!” Ама ми забрани, при това само по една причина – не искал тълпи почитателки пред прозореца си, защото щели да го накарат да плаща допълнителна такса вход или да го помислят съседите за някой маг-екстрасенс, който разваля черни магии или прави любовни такива.

И докато в онази нощ ме прегръщаше с топлите си лапи, и докато аз се заливах от смях и ме заболя корема дори, и докато го гъделичках и не можехме да заспим от гъдела, от прегръдките и от думите, а и от завивките помежду ни, мистър Мисисипи изведнъж каза:

- Хей, Яна, внимавай с това гъделичкане, че ако извадя вълшебната пръчка и направя вълшебния фокус, един от двамата ще изчезне.

Това предизвика фатален пристъп на смях и в двамата. Толкова фатален, че за миг умряхме и двамата, а после се съживихме и вече не бяхме същите. Тогава аз, една различна Яна, му казах с широоооко отворени очи:

- Хей, Мисисипи, а ти знаеш ли, че това да се прегръщаме, да ти плача и да се смеем в едно легло е много по-обвързващо, отколкото ако правим секс?

Тогава пак се смяхме и пак за миг умряхме и се съживихме и бяхме още по-не-същите. И беше хубаво. Много по-хубаво от това да плачеш сам или да се смееш сам. От това да плачеш и да те сложат на стола отсреща, за да ти кажат: „Ти си силна, ще се справиш.” Или „Как можеш да плачеш за глупости?”. Или още по-лошо – това, че плачеш да няма никакво значение . Беше толкова лесно и толкова леко и толкова вълшебно с него, плувах като в море от необвързваща свързаност. От блатната тиня в душата ми не остана и следа, и дори сега – цяла седмица по-късно – тя е пълна с любов и благодарност. За това, че има мъже, които не се страхуват да прегръщат принцеси, кралици и „силни” жени. Мистър Мисисипи е вълшебник! Щом утеши мен неутешимата. Щом има вълшебна пръчка.
И да ви призная, писна ми да плюя по мъжете. Не че не си го заслужават. Просто ми се иска заради надеждата, заради еволюцията и заради мистър Мисисипи да ги похваля! И да им благодаря – не за „урока”, който са ми осигурили с неадекватното си поведение, мотивирано от дълбочинни неизказуеми страхове пред хищното и първично женско начало, на което ние (клетите) се явяваме носителки, ами с добротата, с разбирането си, с уважението си. Eй такива старомодни неща.

Тъй че сега очаквайте хвалбите на една не-същата Яна. То… аман от драми. Време е да вземем контрола в свои ръце.