Шараните

Как да изляза от този дяволски кръг на отхвърляне и изоставяне? Това беше моята лична дилема, далеч или не твърде далеч от отвлечените теми за еволюцията и жабопринцовете. Лутах се в този лабиринт като ненужна никому Ариадна, осъзнавайки с всеки следващ завой, че съм сама, напълно сама, че дори Минотавъра вече не обитава това мрачно подземие… Имах нужда от помощ, от нишка, от restart на системата, от протегната ръка, от светлина, от въздух, от вода… Имах нужда от магия. За да се измъкна. Трябваше да се самоубеждавам, че висенето над бездни е не само полезно, но и приятно занимание с изключително благоприятен ефект върху развитието на вътрешното равновесие. Трябваше да си напомням, че не е нужно да се лутам, че трябва да оставя разрешението на проблема си на мъдростта на Вселената. Макар да се съмнявах, че на Вселената изобщо й пука за мен. Какво е една Яна в сравнение с Вселенските Безкрайнини. Струваше ми се, че ако само на един-единствен мъж в тази Вселена му пука за мен, магията ще се самоосъществи и аз ще бъда спасена. И толкова ми се искаше да бъда спасена от любовта, а не от собствената си сила, приела формата на упорита способност за оцеляване, сравнима само с деветте живота на котката. За някакви си 18-19 години – един нищо и никакъв си обрат на Лунните възли – аз бях успяла да профукам осем от деветте живота. Оставаше ми само един. Един. *

* съдържанието на статията е съкратено – част от WIP (work in progress)