Златното момиче

Тази приказка е написана за една Сатурнианка (със Слънце съвпад Сатурн в Телец). 

Това не е приказка за принцове и принцеси, а за едно обикновено момиче.  Или…не! То всъщност било доста необикновено момиче, но никой друг освен нея не го знаел или не си спомнял.   В какво се състои тази необикновеност, питате се вие?  Ами в това, че момичето се родило златно и толкова искряло, та всеки, който го погледнел закривал очите си с ръка от страх, че ще ослепее.  Родителите му много се уплашили, защото ако някой разберял, че в такова обикновено семейство се е родило момиче от злато, щял да им го отнеме.  Всяка сутрин още преди детето да се е събудило майката отивала до реката и загребвала шепа кал от брега, връщала се в къщи и намазвала телцето на детето така плътно, че блясъка на златото не можел да проникне през глината.  И така всяка сутрин… докато дори братята и сестрите й забравили колко необикновена е тя. 
Момичето растяло като всяко друго дете, но усещало, че нещо не е наред с нея.   Поглеждало ръцете си с цвят на пръст, грозни и безформени и си мислело: “В мен има толкова много красота и светлина, а изглеждам грозна и сива – като пръстта”.  Тя нямала приятели, защото грубите й ръце ги наранявали и никой не искал да си играе с нея.  Понякога в самотата си отивала край реката, гледала как неравната й повърхност хвърля златни отблясъци по брега, и мъката тежала на сърцето й, но очите й оставали сухи.  После сядала в мократа пръст до самия бряг така, както човек сяда в дома на най-добрия си приятел и започвала да вае фигурки от кал, които после показвала на реката:
- Ето, виж колко красиви неща съм изваяла от твоята калта.  Не блестят като теб, но са много красиви и изящни.
 Реката, разбира се, не й отговаряла и момичето си мислело, че я смята за много грозна и затова мълчи, и не смеело да пристъпи в хладните й води.  В същото време в сърцето си усещала силен копнеж да разкаже на някой за светлината и красотата, които са в нея.
А от най-високия прозорец на техния дом майка й зорко я наблюдавала и сърцето й се свивало от ужас само като си помислела какво може да стане, ако дъщеря й реши да се изкъпе в реката.  Страхът й бил толкова голям, че твърдо решила да направи нещо, за да не може момичето вече да ходи при реката.  Дала пари на мъжа си и го изпрати в града да поръча хиляда каруци въглища.  Когато въглищата пристигнали, майката дала на момичето две кофи и й казала, че не може да ходи никъде докато не пренесе всички въглища в зимника. 
По цял ден момичето се превивало под тежестта на кофите.  Черен прах постепенно покрил краката й, ръцете й, лицето и косите й.  И вече никой, дори майка й, не можела да повярва, че някога тя е била от чисто злато.  Така продължило дълго време.  Достатъчно дълго, за да започне момичето да се чувства стара и уморена жена.
Понякога човешкото сърце желае толкова силно да усети туптенето на нечие друго сърце, че всеки миг пропит от самота се разтегля като бяла мъгла в безкрайността.
Една вечер, уморена и измъчена, тя вдигнала един голям въглен от земята, взела една клечка и издълбала върху въглена очи, устни, нос… заприличало на личице на човече.  И там, в мрака на зимника, разказала на това въглищно човече за света на светлината, който носела в себе си.  Човечето мълчаливо слушало и на момичето му се сторило, че то също страда заедно с нея.  После си спомнила как подигравателно шумяла реката, когато й разказвала същата тази приказка и в гърдите й се надигнал гняв.  Изтичала на брега и дълго крещяла на реката, че я мрази заради студенината и жестокостта й.  А реката си вървяла по своя път и изобщо не й обръщала никакво внимание.
Момичето се уморило и заспало на брега върху мократа пръст.  На сутринта се събудило с едно смътно усещане за щастие, сякаш някой я бил прегръщал цяла нощ.  Погледнала пръстта и видяла в нея собствения си отпечатък.  Тогава се разплакала за първи път през живота си и сълзите й потекли като вадички по лицето, но не успели да отмият глинената черупка, която я задушавала. 
Когато се успокоило момичето изваяло от калта едно момче.  То било много хубаво и приличало на истинско.  Седнала до него и му разказала за красотата.
- Но и ти като мен не можеш да бъдеш красив, защото си от кал – казала му тя като свършила разказа си.  – По-добре да се разделим.
И момичето си тръгнало, а реката отнесла момчето, което можело да й бъде приятел.
След няколко дни желанието й отново да разкаже на някой за себе си било толкова силно, че тя пак отишла до реката, изваяла ново момче, живяла с него един кратък миг и отново го оставила само на брега, твърдо убедена, че създанията от кал не са достойни за света на светлината.  Реката отнесла и него, и всички онези, които тя направила през следващите няколко години.  Те изчезвали завинаги, а болката в душата й растяла и растяла.
Един ден на брега на реката тя заварила едно истинско момче.  То не било от кал и това хем я плашело, хем я привличало.  Никога не била разказвала за себе си на истинско момче, може би трябвало да опита…
Тя приближила и видяла, че момчето е издялало дървено корабче и се опитва да го пусне във водата, но корабчето все се накланяло на ляво, пълнело се с вода и потъвало, а момчето се ядосвало.
- Дай да ти помогна, – предложила му тя и издялкала с ножчето му най-прекрасното корабче, което момчето било виждало някога. – И всъщност знаеш ли, – казала му тя като му подавала корабчето,  – в мен има много светлина и красота.  Аз съм необикновено момиче, но никой не го вижда, затова трябва да ти го кажа.”
- Не разбирам за какво говориш – казало момчето и хукнало да гони корабчето си по течението.
А момичето седнало на брега и се почувствало толкова уморено от калта и от въглищния прах и от живота си, че решило да влезе в реката и да се остави тя да я отнесе завинаги. 
Затворила очи, направила крачка напред и водата обхванала глезените й.  Докосването на реката било хладно, но галещо и успокояващо.  Това чувство за покой преминало през стъпалата й, през цялото тяло, през душата й.  Удивено момичето отворило очи и се взряло в ромолещата повърхност.  Реката си течала все така блестяща и бистра, но там, където стояли краката й, водата била мръсна и кална, с цвят на мокра глина. 
“Може би това е мъката ми”, помислило си момичето.  А реката в нейния неразбираем порив не спряла, за да отговори – калната вода забързала надолу по течението и тогава момичето видяло, че краката й са златни.  Невярваща затворила и очи и ги отворила отново – но не, това не били непокорните искри на водната повърхност, а нейните собствени крака – от чисто злато.  Момичето извикало удивено и изскочило на брега. Сърцето й биело лудо в гърдите.  Навела се и внимателно докоснала краката си.  По-красиво, искрящо и топло нещо никога не била виждала.  С треперещи пръсти откъснала от себе си парче злато…
Болката, която усетила не била нищо в сравнение с чувството на възторг обзело цялото й същество.  Златото било меко и топло и под милувките на грапавите й пръсти се родило изящно малко корабче, което много приличало на дървеното, издялано от нея преди минути, но блясъкът и красотата му не можели да се сравнят с нищо, освен със слънцето.  Момичето запълнило мястото, от което откъснало златото с кал и бързо оваляло стъпалата си тъй, че краката й си станали досущ като преди.  После затичала надолу по течението да търси истинското момче.
Намерила го зад първия завой на реката.  Босо, със запретнати крачоли и все още гонещо корабчето от бързей на бързей. 
- Хей, момче, – извикала тя, – виж какво ти донесох! – и му подала златното корабче.  А момчето сякаш онемяло и оглупяло, не можело да откъсне очи от скъпоценния подарък.  Тогава тя го целунала, обърнала се и побягнала.  Чула зад гърба си вика на момчето:
 - Къде отиде?  Как се казваш?
 - Светлина – отвърнала тя през рамо, но не спряла да тича.
 - Ще те намеря, за да ти благодаря. – догонили я последните му думи.
От този ден насетне, след като свършела къщната работа, момичето се скривало в зимника, откъсвало парче злато от себе си и ваело изящни предмети, които осветявали купчините въглища с блясъка и красотата си.  Празното място в златната си плът запълвала с кал.  В началото пазела творенията си в тайна, любувала им се и ги докосвала, като в същото време мечтаела някой друг да ги види, да ги държи, да им се радва, да им се възхищава. 
Първо споделила тайната с най-малката си сестра, която мечтаела да се ожени за принц, за да стане принцеса. Затова момичето направило за нея малка коронка, по-красива дори от тези на истинските принцеси и я помолила да не казва на никого, защото се страхувала какво ще кажат родителите й. 
Но сестричката й не удържала на думата си. На нея хич не й се искало да има такава прекрасна корона и да не може да се похвали с нея.  И така една вечер момичето заварило майка си в зимника.  От начало се уплашила като я видяла там, зяпнала златните фигурки, но на лицето й бил изписан неописуем възторг и момичето си помислило, че може би е успяло да направи майка си щастлива. 
- Скъпа, – посрещнала я майка й с целувка.  – Всичко това е прекрасно! Сега ще можем най-после да построим замъка, за който цял живот съм мечтала.
И така майка й започнала да продава златните предмети на пътуващите търговци, които минавали с корабите си по реката. С парите построили огромен замък, целия от бял мрамор.  После по-големите й братя и сестри се оженили и заживели щастливо всеки във своята част от замъка.  Вдигнали се пищни сватби и всички гости пили от златни чаши.  До времето, когато най-малката й сестра успяла да намери своя принц, момичето било изхабило всичкото злато в себе си и сега цялата, освен очите и сърцето й, били от кал. С последните парченца успяла да направи сватбените халки за младоженците.
Вечерта преди сватбата в стаята й влезли сестра й и майка й – и двете много щастливи и развълнувани.  Момичето било вече много, много уморено и това щастие му изглеждало чуждо и далечно.
- Трябват ми обеци за сватбения тоалет, с тази рокля няма да ми отиват старите, – казала сестра й. – Искам нови, големи и кръгли, та всички да ги забелязват.
- Хайде, скъпа, – побутнала я майка й, – стига си се излежавала, до утре има малко време, сестра ти трябва да бъде ОСЛЕПИТЕЛНА на сватбения си ден.  Нашата малка принцеса! – В гласа на майка й имало много гордост и умиление и това сякаш отнело и малкото сили останали в момичето. 
След като останала сама тя дълго лежала с очи вперени в тавана и с единствена надежда да заплаче, за да не чувства изгарящата болка в сърцето си.  Но това не се случило, а времето напредвало и тя трябвало да реши от какво да направи обеците – от очите или от сърцето си. 
Момичето знаело, че в сърцето се раждат всички желания.  Някога, преди много време тя желаела да разкаже на някого за красотата и светлината в себе си. “Но какво съм желала през всичките тези години?” – запитала се тя.  “Нима съм желала този мраморен замък, кристалните вази и копринените завеси?  Кажи ми, сърце, какво е твоето най-голямо желание и аз ще го изпълня.”
“Топлината на друго човешко сърце” – отговорило й то – “да обичам и да бъда обичано.”
“Не мога да направя обеците от сърцето си.” – казало си момичето – “така никога няма да мога да обичам.” И тя откъснала парчетата злато от очите си.
Непрогледен мрак я обгърнал, имала чувството, че е потънала някъде много дълбоко.  Някъде, където нямало блясък на злато, където нямало светлина и красота.  Едно огромно, празно, отекващо нищо.  Но… все пак то не било празно.  Там били спомените – всичко, което очите й някога са видели било оставило отпечатъка си в нищото и сега то пулсирало като живо. 
“Кой е най-скъпият ми спомен?” – попитала тя тъмнината и тъмнината й отговорила:
“Момчето, дървеното корабче, целувката.”
Ако имало очи, момичето щяло да заплаче.

В нощта срещу сватбата на най-малката си сестра момичето създало най-прекрасните си творения – когато очите не виждат, душата направлява ръцете.  А на сутринта вместо обеци в постелята й лежали две малки бебета от чисто злато.  Едно момче и едно момиче.  Тя успяла да им даде живот с любовта на сърцето си, толкова жадно да дава и да желае, че в тази вълшебна нощ неговата единствена и огромна мечта се превърнала в реалност.  Момичето прегърнало децата и заспало. Не усетила утрото, защото не можела да види светлината, която заструила през прозорците.
Събудили я ужасените писъци на майка й и сестра й, които станали още по-ужасени, когато разбрали, че обеци просто няма и няма да има.  Глъчката била толкова силна, че бебетата се събудили и се разплакали, затова момичето ги притиснало още по-силно към гърдите си и избягало от замъка. 
Но къде да отиде след като краката й познавали единствено пътя към реката, а очите й ги нямало, за да я отведат на друго място.  А когато очите не виждат единственият път е този към съдбата.  Тя тръгнала към реката и когато стигнала брега чула някаква непозната глъчка, шум от човешки гласове и плискане на вода.  От времето, когато била малко момиче целунало едно истинско момче на безлюдния бряг, реката се била променила и сега по нея плавали кораби, които пренасяли стока и хора от единия край до другия.  Объркана и уплашена тя спряла като вцепенена. 
- Гледайте, гледайте! – извикал някой до нея – Какъв кораб!
- Не сме виждали такъв по този край! – възкликнал нечий друг глас.
- Истински красавец! – обадила се някаква жена.
После врявата и вълнението на тълпата станали толкова силни, че гласовете се смесили един с друг и момичето изобщо не можело да разбере какво става наоколо.  Внезапно настанала тишина и тя дочула как нечии стъпки се приближават към нея.  Понечила да се отдръпне от пътя на стъпките, но силна ръка я задържала и един глас промълвил:
- Не бягай пак.  Аз дойдох да ти благодаря.  За кораба. Нали помниш?
Момичето кимнало, защото думите не идвали на устните й.
- Обиколил съм целия свят, видял съм много кораби, но по-красив не намерих. – заразказвал гласът, който звучал като нейния спомен за истинското момче.
- Десет години чиракувах при най-прочутия майстор на кораби в света и още десет след това строих този кораб – дрехата на притежателя на гласа прошумоляла сякаш той направил жест с ръка в неизвестна посока. – Не може да се сравнява с твоя, но много прилича на него.  Нищо не може да се сравни с твоето корабче и с теб.  Всъщност… аз дойдох да те взема със себе си.
- Отведи ме, казало момичето, някъде, където златото няма стойност и децата ми ще се надбягват на воля с реката и вятъра.
Тълпата се разтворила, за да ги пропусне и ги изпроводила с невярващи погледи чак до палубата на кораба-красавец.  Да, той не приличал на другите кораби.  Дълго щели да го помнят и да разказват за него.  “СВЕТЛИНА” било името му. Такова име не се забравя.

0 Responses to “Златното момиче”


  1. No Comments

Leave a Reply