Купих си ръкавици. Сребърни. Не сребристи, а истински сребърни. И блестят. Трябваше да се похваля на някой. Не че останах незабелязана – тръгнете и вие със сребърни ръкавици по улиците и ще се уверите сами, че те са нещо много видимо. Но… друго си е някой да ти се възхити Лично.
Надникнах в стаята на Зуза, протегнах ръка и с нея й демонстрирах всички движения, за които се сетих. Тя седи сериозна, гледа ме над очилата, почти критично… ме гледа. В стремежа си да я разсмея й показах среден пръст. Много им отива на ръкавиците тази… поза.
- Много ти е малък! – отсече Зуза.
- Ами… все пак е дамски… – въздъхнах и си продължих по пътя, и си продължих с движението (това последното), защото ми се стори забавно.
Седнах си тихо и мирно на бюрото. Тъй като нямаше как да пиша с ръкавици, свалих ги. И тогава кюто замига – Зуза ми пише. Все едно не можеше да ми каже нещо мило и комплиментно докато бях при нея преди минута.
- Сърдиш ли ми се? – пита тя.
- За какво?
- За малкия. – отговаря.
- Е не, което си е истина си е истина.
- Не ми се сърди! Имам много работа. И Луци ме тормози. Иска нова тема. За съучастниците. Ще пишем за целувката. Това успях да измисля.
- Е много банално, бре! Ще ми трябва цяла седмица, за да се вдъхновя. –отговарям аз. Сега само и единствено сребърните ръкавици ме вдъхновяват.
- Както искаш пък! – троска се Зуза и замлъква, а аз… с известно чувство за вина, че пренебрегвам служебните си задължения заради приятелките си и заради целувките, започвам първо да мисля, а после да пиша…
Целувката ли? Какво беше това? Нещото, което правим като тинейджъри? Нещото, което забравяме, докато сме женени? Нещото, което по принци забравяме? Тъжни са тези размисли, защото… От години насам не съм получавала истинска целувка! Ама истинска. Не някакво менте, а оригинал. Аз за секса съм се оплаквала, а то всъщност… целувките били по-големият проблем. Така се оказва. На база моите спомени. Да те превземе някой с целувка, да те проникне и потопи… Да ти се прииска да рухнеш в ръцете му и да се разпаднеш на наелектризирани, наежени атоми. Да ти се прииска някак (ако може) да не свършва тази целувка, да останете тъй залепени и ненужните неща като дрехи, обстоятелства и угризения да се смъкнат от само себе си, да се изплъзнати и изхлъзнат, и телата – както бог ги е създал по свой (?) образ и подобие – да продължат целувката, да я амплифицират до взрив и разпокъсани парчета мрак и съзнание. Мечти, мечти… Даже се учудвам, че такова велико преживяване като целувката може старателно, съзнателно и целенасочено да се пренебрегва и пропуска от мъжкото племе. Че те някои целуват като телбод! Възмутително е… дори варварско като отношение към целувката!А уж живеем в цивилизован свят…
Ама нека не съм чак толкова строга! Целувката винаги е сладка. (Тази като телбод включително. А единственото изключение е, когато свекърва ви ви целува по бузата от любезност, макар да предпочита да ви захапе сънната артерия.) Трудно се живее без пари, но и трудно се живее с целувков дефицит. Аз като закъсам много си измислям тактики за придобиване на целувки. Например заставам в къщи пред вратата на банята и дебна. Когато се появи някой от синовете ми, казвам: “целувка и тогава влизаш вътре”. Малкото успява да се шмугне покрай мен, защото е пъргаво, но големият дава целувка, къде ще иде. Нали после ще поиска джобни или да иде на купон. А пък купоните как ги използвам като повод за целувка! Заставам на външната врата (ама от вътре) и казвам:” Искаш да отидеш на купона, а, искаш? Три целувки и те пускам.” Скромна съм, нали? Нека се научи, че жените трябва да бъдат целувани! Майките – за сведение на неосведомените – също са жени. При това имат преки доказателства за това!
Веднъж – а тогава дори не бях в дефицит, защото имах от телбодните целувки в наличност – реших да поискам Коледна целувка от моя приятел Макс. Той ми е такъв приятел, с такова едно приятелство дето някои твърдят, че го няма между мъжете и жените. Той е единственият, на който съм простила това, че 1. е млад, 2. е риби и 3. дискриминира жените с деца в наличност. Но пък е бил до мен в тежки моменти. Плача и се опитвам да се скрия в миша дупка, а той седи насреща и вика: „Излизаме на обяд и ще говорим!”. Аз по това разбирам дали някой ми е приятел – ако е до мен, когато ми е зле, а не само когато съм супер забавна и супер красива – значи е приятел. И никак не съм предполагала, че една Коледна целувка може да се превърне в такъв междуличностен конфликт (както го думат психолозите) между приятели. Защото… той ми отказа. Тогава. На Коледното парти. Аз не останах „на сухо”, защото получих 3 целувки от други 2-ма колеги, на които дори им беше приятно. Но… не и от Макс. Простих му, защото 1. е млад, 2. е риби и 3. аз съм с две деца.
След това реших да поискам от него следКоледна целувка – когато се видяхме за пръв път след празниците. Спонтанно. Пак ми отказа. Пак му простих. Защото 1. е млад, 2. е риби и 3. аз съм добра и прощаваща. Но пък не се отказвам лесно. (Пустата му Луна в Овен!) И поисках за трети път целувка – навръх именния ми ден. Е познайте! Пак ми отказа! Извади от задния си джоб някакви съшити с розови конци принципни принципи, които му забранявали. Все едно е дал обет за безцелувчие пред някой с ранга на Папата! А то нали знаете, в приказките всичко се случва по три пъти. И като ме обзе една магия след този трети отказ… Пречупи се нещо, казвам ви, пречупи се, омагьоса се, помайноса се. И седя и анализирам ситуацията и не знам какво да направя, че да му простя, защото това, че той е 1. млад, 2. е риби и 3. аз съм добра и прощаваща, вече не е достатъчно. Ама никак.
Налегнаха ме тежки подозрения. Това що за приятелство е всъщност? Дават ми копче, давам копче. Той ме изслушва, аз го изслушвам. Той ми дава съвет, аз му давам съвет. То това не приятелство ами галантериен бизнес! Пределно ми е ясно, че той не е от приятелите, дето ако съм болна ще дойдат до в къщи, ще ми купят лекарства или ще ми сготвят топла супа! Той е приятел на думи… и на копчета. А то както показва практиката не само камъчетата, а и копчетата могат да преобърнат каруцата.
Аз не съм в галантерийния бизнес. Аз ако някой има нужда от целувка ще му я дам. Без дори да се замисля. Аз не си измислям теории, предпочитам да си измислям мъже и истории. За целувки и копчета. Всички сме чели Коледна песен и знаем каква е съдбата на Скрудж! И тя е измислена, но… Скруджовци има. А Скруджовщината в човешките отношения ми е неприятна и предпочитам да я избегна. Винаги е имало и ще има деца, жаби и мъже за целуване. Да не забравяме и жените, те все пак са половината човечество. (Само свекървите бих пропуснала, да ме извиняват.)
Погледнах към сребърните ръкавици и се разсеях. Секна ми мисълта. Той и денят попривършил… Та сложих си ги аз ръкавичките и тръгнах. На лов за целувки тръгнах. И както си вървя по улицата, ме среща един познат Мъж. Спира ме, казва „Лейди, колко се радвам да Ви видя!” И ми целува ръката барабар със сребърната ръкавица. А дали щеше да я целуне ако знаеше, че с нея съм показвала среден пръст… Ето това е! – казвам си – каквото поискам, го получавам. Да изляза с варварски и ловни цели, а да се натъкна на джентълмен. Не късмет, а магия!
Докато се оставям този познат Мъж да ме комплиментосва… се замислям мъничко, че джентълмен (gentleman) се състои от две думи: gentle – добър и man – мъж. Добрите мъже целуват! Това е то! Още по-добрите мъже се целуват добре!
Да живеят целувките и добротата. Любовта може и да не спаси света (защото евентуално не сме дорасли за нея), но целувките и добротата ще я спасят. Или поне една част от света – едната половина, женската – защото тя е точно тази част, която цени едни такива некотируеми (в галантерийния бизнес) стоки!
Много хубаво си го написала…И ръкавиците са хубави!… И да – малък ти е, женски
Права си, май има някви проблематичности с мъжете и целувките – не си ги дават гадините ей така!
Аз пък забелязах още един проблем – не искат и да получават. Дори, когато не искаш нищо от тях, не влагаш сексуални помисли, просто си в такова настроение – целувчесто, когато искаш да разцелуваш целия свят (дори и свекървата!). Случвало ми се е да давам такива целувки и по-добре да не бях. Не стига, че ми беше конфузно (как тъй ша са фърля да целувам някой дет не ми е законната половинка), но все пак – настроение мамка му… И го правя, леко гипс, ама с цялата си душа и усмивки и щастие и всичко там хубаво и мило в мен (имам си и сладникавите моменти). И човека отсреща като едно се дърпа, кат се сконфузва, се едно не получава целувка, ми го карат да изяде жива жаба. Е, аз може да не съм принцесата от приказките, ама се пак, след кат е издържал толкова пъти някой да си общува и весели с мен с часове, мисля, че би могъл да преглътне една целувка по бузата без толкова погнуса.
И след такива изпълнения ти се отщява да се престрашаваш да даваш целувки
Поуката: хората трябва да можем освен да даваме целувки, да се научим и да приемаме такива. До тогава: въздушни целувки Яна (тези поне не могат да ми ги отблъснат)
Относно Макс:
Обвиняваш го, а сетила ли си се, че може би истинската причина е, че има чувства към теб и една целувка би била нещо болезнено за него?
Само жени вярват в платоническата любов между мъж и жена. Изслушва те, вижаги е готов да помогне, подкрепя те в най-тежките мигове – качества, които НИКОГА не карат да примират сърцата на жените, нито да им омекват коленете. И понеже никога тези мъже не се превръщат в ТРЪПКА за жените, последните си мислят, че първите са им безкористни приятели. Ако не беше тъжно, щеше да е смешно…
П.П. E-mail-ът е невалиден, естествено. Ти си реши да оставиш ли коментара…
Сър Вивор,
Ние жените не сме чак толкова глупави. Естествено, че ми е хрумвало, но съм решила, че не е възможно, при това по много причини:
1. аз съм с 14 години по-възрастна от него
2. имам 2 деца
3. той си търси жена, за която да се ожени и да си има деца
4. моите разбирания за брака са културен шок за всеки мъж, който иска да създаде семейство и деца
Чак толкоз да съм готина, че да събудя чувства в него… след като света е пълен с 20-годишни… граничи ми с невероятното. Също така той все още си ми е приятел и аз го обичам, макар да не съм получила това, което съм искала. Ние (не чак толкова глупавите жени) знаем, че не винаги ще получаваме това, което искаме. По-лош би бил варианта – според мен – жената да осъзнава, че мъжът, който нарича приятел изпитва чувства, а тя да се прави на ударена и да го използва да й преинсталира Windows-са, например…
Хм, не знам дали е по-лош вариантът, ама е най-често срещаният. Жените се обграждат с кръг от мъже, с които знаят, че нищо няма да стане, но им дават надежди, за да ги използват. Това си е нормално, колкото и грозно да звучи.
Виж тук – може да ти е интересно да прочетеш защо жените и мъжете се държат така, и защо няма такова нещо като платоническо приятелство:
http://www.geocities.com/protopop_1999/tlb.html
П.П. Може много задръжки и ограничения от най-разнообразно естество да има при единия или другия, но сексът винаги присъства, макар и незабележимо, макар и да не си го признаваме и пред себе си. И чувствата също. Това, че дадена жена не е моят идеал за женене или пък има един куп препятствия пред нас (възраст, деца, мъж, обществено мнения) не може да спре естествената реакция на сърцето към нея…
Хей Сър!
Ами ти много хубаво го казваш тва, че няма платоническо приятелство м/у мъже и жени ама… Какво би трябвало да следва? Жените да общуват само с жени в кокошарника и с чат пат да допускат по някой петел ако им е “тръпка”? Мъжете да си седят в коч компании и да разговарят с жени само ако искат да ги свалят? Нещо не ми харесва подобна картинка…
Не мисля, че жените само се ображдат с мъже дето знаят, че няма да стане… Мъжете също си имат “онези” приятелки, дето по няква причина (много често за тях тя е грозна/дебела/стара/омъжена/с деца и биха си легнали с нея само ако мнооооого са се напили и няма друга под ръка) не е техен тип. Ама тази жена ги изслушва, забавлява, разбира. Това са жени, на които същите тези мъже споделят любовни мъки, пият по кръчми и барове с тях, гледат заедно мачове и си разменят музика. Но никога няма да им подарят цвете, на 8ми март почват да бучат против комунизма, нищо, че същата тази жена им е помагала наскоро да купят най-идиотската плюшена играчка за Свети Валентин за поредната кифла, която сваля този иначе неромантичен мъж.
А хормоните са си хормони, те не могат да се спрат, но не мисля, че сърцето има общо с това (поне в повечето пъти).
И седеше си Макс на бюрото и се чудеше каква флаш игричка да поиграе. Изведнъж забеляза, че е получил нотификация за нова тема в блога-убежище за всички самотни риби. И зачуди се той какво ли е измислила кралицата на Шараните този път. Прочете той заглавието на темата и се усмихна с крайчеца на устата си. Скролира бързо надолу. В един момент се спря, селектира една малка думичка, присви очи самодоволно и се облегна назад – беше си намерил името. Беше овековечен завинаги на “Стената на славата”, която Яна така усърдно беше строила 7-8 години… Той предпочиташе да му строят храмове, но видя момичето(Яна), колко време строй една стена и засега се задоволи с това.
Макс беше младеж на около 24-25 години. Имаше тежък характер, доста мрачен на моменти, но справедлив. Какво повече може да се очаква от един принц. О да, забравих: Макс беше “Принца на Мрака”. Тежко бреме имаше на раменете си. Сам си управляваше кралството. През деня играеше флаш игрички а вечер измисляше задачки за всичките хора, които познаваше. Странно наистина, но беше забелязал, че ако не им измисли какво да правят по цял ден седят и си клатят краката. Като цяло беше зает да управлява света – неговия свят. Та не беше лесна и неговата…
Та Макс не целуваше никого. Първо потеклото му не позволяваше. Второ като че ли не обичаше много. И трето, но не на последно място, целувката беше нещо много лично за него. А и нали беше принц,но малко по особен, като целунеше някого резултатът беше непридвидим: понякога красиви девойки се превръщаха в жаби, овце, кози, кобили и въобще всякакви селскостопански животни. Веднъж целуна една богиня и тя се превърна в обикновена девойка. Е не съвсем – беше доста по зла и опърничава, но все пак не можеше да прави нищо божествено вече. Та той не целуваше никого: нито майка си, нито родителите си, нито даже приятелките си. Приятелките ги целуваше по веднъж в началото колкото да ги излъже и после… с години не ги целуваше.
Един ден Макс си летеше над царството(това с летеното само принца на Мрака го може). Забеляза някаква кралица упорито да чука на портите на огромния му черен замък. Личеше си, че доста път беше изминала за да го види, защото нямаше такива кралици през осем планини(докъдето Макс често ходеше). Той се спусна до нея и я покани в покоите си. И си говориха с кралицата дълго време. И обсъдиха неволите на човешкия свят и Макс обеща да помогне.
На раздяла кралицата поиска да я целуне. Той едва сдъжа смехът си, който напираше отвътре( все пак не искаше да я обиди). Обясни и че не може да го направи поради безброй причини.
“- Ама как така” – тропна с крак кралицата. “-Ние у нас си се целуваме под път и над път.” “-Където се хванем там се целуваме.” И тя целуна една от придружаващите я съветнички, за да докаже твърдението си.
“- Е те така” – изпъчи се гордо принца. “-Вие сте в моето кралство, където не си хабим така целувките.” “-Тук целувките свършват бързо, струват много скъпо и поради тази причина не се използват често…”
Той набръчка леко челото си и допълни: “-А и аз си имам лични причини да не целувам.”
Кралицата излезе от замъка и затръшна вратата след себе си. Ама така я затръшна че я откачи от пантите и се строши на малки парченца. А тя си беше сериозна врата от бял и черен мрамор, 10 метра висока и никой не знаеше колко тежи…
———————————————————
Поуките:
1. Целувката е разменна единица, която в различните светове има различна стойност.
2. Не винаги получаваме това, което искаме.
3. Не целувайте богини, защото после няма лесен начин да се отървете от тях.
3. Отварайте вратата на дамите за да не ви я затръшнат и счупят на малки парченца.
Sir Vivor,
Благодаря за подкрепата. Съгласен съм че между мъже и жени не може да има платоническо приятелство. Има разбира се едно малко изключение и то е ако и двамата са влюбени в други хора. Разбира се ние с нея тъй като сме уникални попадаме точно в това малко изключение.
Яна е влюбена в “рицаря на бял кон”, който ту се появява, ту изчезва. Моето сърце принадлежи на “Ледената кралица”, коята се оказа мит…
Поздрави,
Макс
Макс,
Онези с конете изчезват – защото са мит. Може и рицари да са, ама не е доказано. Затова реших, че рицари или не, изчезващите са тотално безполезни и непотребни.
Моят крал е с бяло Ауди и няма никакъв шанс да изчезне.
Ледената кралица също е мит. Знам го, защото макар да не съм Ледена, съм кралица. Влюби се в Герда. Подозирам тя вече те обича и чака да я забележиш. И, моля те, поне на рождения ми ден ме целуни, става ли?
Яна
Брей, то голяма дискусия се получи. Бях почнал в петък да пиша, пък после го изтрих, щото не съм навътре с подробностите и упражнението се обезсмисля.
Всъщност изобщо се намесих в тези роялистки междуособици, понеже винаги се дразня от прибързани заключения, базирани основно на една гледна точка, непроверена с чуждо виждане на нещата. И като чета Макс, май съм познал…
Изводът: и най-интелигентната жена си е все-пак жена – т.е. по-емоционална и ле-е-еко нелогична. No offence intended…
П.П. В линка, който дадох, е обяснено защо точно принцове чакат жените, а не адвокати или програмисти, например. За цвета на коня въпросът остава открит…
П.П.П. Sir Vivor = Сър Вайвър
ООО, аз никога не съм твърдяла, че съм логична! Боже опази. Предпочитам да съм жена.
И сър Вайвър,
Благодаря за линка! Аз се мъчех да чета Прототопов в оригинал на руски, сега ще е по-лесно. От около месец облъчвам приятелките си с неговата теория за ранговете и за това как мъжете се делят на алфа, бета и омега. (И да внимават с омегата, защото са най-възможни статистически). Боже, хубаво е, че има и нас кой да ни разбира (или поне да иска да ни разбере нелогизмите).