Шараните

Преди време публикувах една приказка – Синът на нощта, която е много скорпионска по тематика. И бях твърдо убедена, че всеки Плутонианец ще й се израдва. До вчера. Вчера един Марс в Скорпион се възмути от моята неимоверна бруталност и ме укори, че лишавам читателите от надеждата в щастливите развръзки, което според него е истинската цел на приказките. Аз самата нямам нищо против пренаписването на приказните финали, промените в сценариите, а в някои случаи - алтернативните финали, от които всеки може да си избере онзи, който му е по душа. Мислих, мислих и ето какво измислих:

Старият финал:
Двете птици се сблъскали с крясък.  Вкопчили се една в друга.  Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове.  Часове наред продължила тази безумна битка.  Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта.  В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел.  Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце.  Още по-жестока и яростна станала битката.  Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц.  “Аз ще ти помогна” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата.  Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка.  Семенцето се изплъзнало от клюна му и полетяло надолу към зейналата паст на гората, под сплетените в смъртна схватка тела.  Осъзнали, че това, за което се борели е вече загубено, двете птици се стрелнали надолу и търсили цяла нощ между сухите листа, цветята и клоните.  А Нощта тичала след своя принц и го молела:
- Няма да намериш семенцето, то е прекалено малко, а гората прекалено голяма.  Върни се при мен и аз ще те обичам.  Завинаги.  Но принца не искал и да чуе…  Вбесена от безразличието му, Нощта грабнала вълшебния си пръстен и продължила наскърбена по своя вечен път.
Когато се уморили да търсят, двете птици кацнали на ръба на скалата и впили поглед в гората под тях.  Стояли и чакали – дни, седмици, години, опитвайки се да различат в новите тревички, цветя и дръвчета, красотата на онази, която обичали…
Чакали така – един до друг – докато кръвта в жилите им изстинала и сърцата им спрели да бият.  А от семенцето поникнало нежно цвете с прозрачно бели листа.  Денят го целувал, Нощта го попарвала.  То надигало главичка сякаш търсело някого, но освен един малък къс небе между клоните не успявало да види нищо друго…

Новият финал:
Двете птици се сблъскали с крясък.  Вкопчили се една в друга.  Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове.  Часове наред продължила тази безумна битка.  Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта.  В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел.  Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце.  Още по-жестока и яростна станала битката.  Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц.  “Върни се при мен…” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата.  Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка, но не го направил, за да не изтърве ценното семенце. Кръвта бликала от окото му, болката задавяла гърлото му, мракът го поглъщал… И той започнал да пада надолу…

На сутринта Денят заварил сина си проснат в подножието на скалите, с извадено око и рани по цялото тяло… Над тялото му плачела и кършела ръце неговата невеста, вече възвърнала човешкия си облик. Наблизо лежал трупа на Черния орел, с изтръгнато сърце, вкочанен и неподвижен. Вълшебният пръстен не се виждал никъде… Никой не знае какво се случило в онази нощ, ала хората разправят, че Нощта сама убила любимия си принц, не могла да понесе мисълта, че ще го загуби отново, че той може да бъде щастлив с друга жена. Синът на Деня бил добър крал. Макар загубеното око да загрозявало красивото му лице, всеки път, когато се погледнел в огледалото, той се усмихвал щастлив, защото бил достатъчно мъдър да знае, че понякога любовта оставя белези до края на живота. Но когато някой плачел, той трепвал и от здравото му око потичали сълзи. Защото бил достатъчно мъдър да знае, че той може да плаче само на половина, защото мракът в празната му очна орбита е част от него. И ще бъде - до края на живота му.