Шараните

Аз пак да споделя, че не съм феминистка. Фенминистка съм. Това означава фен на всичко, което е свързано с женското начало, с женската енергия, с Луната и Венера, с богините в митологиите, а също и с богините, които ходят по улиците. И не, не съм лесбийка. (Казвам го за успокоение на загрижени за мен мои близки.) Няма и опасност да стана такава, защото… ами просто не ме влече. То или си го имаш, или си го нямаш – така казва Перличка, а тя ги разбира много тези неща. Това, че съм доста ядосана на някои мъже не означава, че гледам на кръв цялото мъжко племе. Дай боже пък някой ден да срещна такива негови представители, които да ме конвертират във фенмаскулинистка (фен на мъжката енергия, а не на мускулите).

Много си мислих напоследък… ако взема да издам Писма от Тигана (с подзаглавие Астрологична любовна тактика на Яна Шарана), на кого да я посветя… Ще кажете „рибата още в морето, а тя вади тигана”. Ами може и така да е, ама поне в този ден не съм аз рибата, нали? Тази дето държи тигана има далеч по-голям контрол върху живота и съдбата на някои морски създания, отколкото самите те. Никой не я питва може ли да готви. Важното, че е въоръжена с тиган, печка и мазнината цвърчи. Това именно ми вдъхва увереност (която и без друго не ми липсва, особено напоследък). Докато пишех и страдах и страдах и пишех, много ми се искаше да посветя написаното на мъжете, които ме изоставиха през изминалата година и така ми позволиха да се почувствам истинска жена. Сиреч на бившия ми любовник и на Вавилонеца. Ама пък от друга страна с какво са заслужили те такава чест? Аз може още да си имам хубави чувства към тях, може даже понякога пак да плача (по мъничко), че не съм имала шанса да преживея любов с тях, че не им е пукало за мен, че не са си дали труда дори да ме опознаят и … ама хайде да не досаждам с целия си списък причини за плач. Затова реших, че може би ще е по-добре да посветя писанията си на жените, на онези прекрасни същества, които не само стояха до мен, ами хранеха и отглеждаха ранената ми душа додето пак проходи. На майка ми, на сестра ми, на приятелките ми, на козметичката, на масажистката, на маникюристката… Ама списъка ще стане толкова дълъг, толкова нескромен… Ще прилича повече на благодарности, произнесени на церемонията по връчване на Оскарите, отколкото на посвещение… Пък да взема ли тогава да я посветя на Сатурн, който докато се разхожда напред-назад из моя пети дом не спира да ме ръчка с остена да придам вербална форма на чувствата си и от това на моменти излизат доста удачни писания… Ама да не вземе да реши, че му се подмазвам… Пък и има ли някой, който да е посветил книгата си на планета, а не на човек… Аз поне не съм срещала, а съм чела много книги и много посвещения…

Посвещението, което най-много ме затрогна (и шокира дори), е това на Ева Енслър, за книгата й „Монолози за вагината”. Посвещението гласи:

For Ariel, who rocks my vagina and explodes my heart

Красиво, нали? Ако съм мъж мисля, че бих искала да получа именно такова посвещение, а не „ами задето ме изостави”. Някак си… импотентно звучи, лишено от живот, от страст, от приключение, от смисъл… Аз ако съм мъж не бих се зарадвала на това посвещение, даже ще го сметна за злобно и евтино заяждане.

Малко по-надолу в книгата, в самия увод, написан от Глория Щайнем, има още едно чудо, което определено си струва да споделя, в случай че никога не сте попадали на тази книга или не сте прочели увода към книгата. Още през 1970 година, някъде из лавиците с книги на Library of Congress, Глория попада на материал върху историята на религиозната архитектура, който съобщава следния факт: традиционния дизайн на патриархалните религиозни храмове имитира женското тяло и по-точно женските полови органи. Тези сгради имат външен и вътрешен вход (labia majora и labia minora), централен вагинален коридор, който води към олтара, две извити яйчникоподобни конструкции от двете страни и, разбира се, свещеният център на храма – самият олтар или утробата, матката, където се случва чудото на зачатието, от където произтича живота и от където започва раждането на новия живот.

Някоя мъдра книга беше казала, че човешкото тяло е храм. След като прочетох това “откритие” и си представих църквите, в които съм била, направо го вярвам вече това за храма. А че в женското тяло е съсредоточена невероятната енергия на сътворението, ами само този факт ме кара да се чувствам щастлива, задето съм се родила жена.

Ако сте чели „Шифърът на Леонардо” (или някоя от по-научните книги, които тиражират същата идея за Светия Граал като пълната утроба на Мария Магдалена), може би това за дизайна на църковните храмове ще представлява само едно допълнение към картината на Патриархата. Ами много е бил (и все още е) патриархален този свят. Хубавото е, че се променя. При това скоростно. Не бива, обаче, да бъркаме кризите (социалните и моралните) с понятието развитие. Или с моето любимо понятие – еволюция. Ако векове наред мъжете са имали необходимост от семейна клетка и бракът е бил законовото решение на обществото да контролира чистота на генетичния материал вътре в клетката, то сега всички сме свидетели на това как точно брака търпи огромна криза. Може би мъжете вече не се интересуват от чистотата на генетичния си материал. Може би за много от тях свободата е по-висша ценност и ако някоя завалийка им отгледа децата, те после пак могат да се включат – ама по-към края, тъй като закона им го гарантира правото. И някак си се оказва, че разведените мъже имат повече права по отношение на децата в разрушения брак, отколкото задължения. Може да е налудничаво, но точно днес, точно на долен съвпад на Меркурий със Слънце, си мисля, че феминистките много, ама много са се объркали. Истинската свобода на жените се състои в контрол над собственото им тяло. Да раждаме деца не е наше задължение. Не е и само инстинкт. А ако раждаме деца от когото пожелаем – тъй де, можем да си изберем генетичен материал. Но тези деца не се водят на някой конкретен баща, не носят неговата фамилия, не му гарантират права върху собствеността… тогава жените ще имат пълен монопол върху еволюцията. И единствено материалните мотиви и съображенията ни за сигурност могат да ни вържат към старата контролирана от мъжете и обществото брачно-собственическа ситуация.

Миналия месец ходих на нумеролог. Само на такова чудо не бях ходила. Това беше още по времето, когато аха-аха да се почувствам добре, само малко ми трябваше да повярвам, че има бъдеще, различно от настоящето (тогавашното ми настояще). Отидох с моята приятелка Галка. Сяда тя на столчето, а нумероложката започва да ги реди едни… обясни й как две години вече е като вързана към един мъж, каква любов само има между тях, ама как той нищо не прави, стои с вързани ръце и нищо не прави, а тя страда ли страда…
- Защо стои така? – пита нумероложката. Тя, разбира се, не е врачка и не е длъжна да вижда всичко.
- Защото е женен. Жена му забременя ин-витро само месец след като започнахме връзката си. Без той да знае, каза му чак, когато беше в четвъртия месец. И после той я прибра и нея и детето и се оказа, че няма място за мен в живота му.
- Малеееееееее! – възмути се нумероложката. – Ама ти луда ли си, ма!? Ти знаеш ли, че брака е храм, нямаш право да влизаш в храм!
- Когато ние започнахме връзката си, те бяха вече разделени с жена му, повече от година преди това. Той ме увери, че брака стои само заради Зелената карта.. – заоправдава се Галка. А не беше нужно да се оправдава. Защото нали самата нумероложка току що я убеди, че е много вързана към този и как в него е проблема, щото нищо не прави и стои с вързани ръце…

И, извинете ме, ама като става въпрос за храмове… е нали уж Бог ги обитава, или греша? И нали уж Бог е любов. А тези бракове, извинете ме отново, като няма любов в тях, какви храмове са по-точно? Храмове на омразата, манипулацията и егоизма? Или всичко е наужким?

Брака е социално изобретение. А любовта, тогава, какво е?

И, Ева, завиждам ти за този Ангел (Ариел)! Трябваше да си призная все пак…