Шараните

Когато бях малка смятах, че хората се целуват само, когато се обичат. На първата ми среща с момче, с няколко години по-голямо от мен, скочих и избягах от пейката, на която се целувахме по точно тази причина. Имаше нещо странно в тази целувка – все едно момчето си беше намислило да ми изкърти зъбите и да използва езика си като лопата, за да ги изгребе и изхвърли. Пък аз бях малка – зъбите ми трябваха. И освен това не се обичахме.

Когато пораснах вече смятах, че аз съм тази, която може да се целува само с мъж, който обича (или който ме обича, а най-добре и двете условия да са налични). И че останалата част от света могат да си правят каквото си искат. Само дето мъжът, който смятах, че ме обича, и който със сигурност обичах толкова много, че му родих син – ами той въобще не искаше да се целуваме. Изглежда като пораснала жена бях направила компромис – няма целувки, има любов. Но когато се развих духовно… ооооо, тогава вече разбрах, че компромисите с тези неща не водят до нищо друго, освен до драми, трагедии, катарзиси, разводи, депресии, много, много сълзи и още по-ускорено духовно развитие.

Та ето как се случи всичко. Преди 4 години, когато бях по-млада с цели четири години, отколкото съм сега, се бях посветила съзнателно и целенасочено на духовното си развитие. Ходех на йога, слушах мъдростите, които се изливаха в големи количествата от устите на учителите, купувах си тонове книги с духовна литература и четях, четях, четях, а после мислех, мислех, мислех… И съответно стигах до два неизменни извода:
- финала на духовното развитие се състои в осъзнаване и сливане с Единността.
- аз бях много, много далеч от този момент, което силно ме притесняваше, защото вече имах подозрения, че този живот няма да ми стигне. Пък Луната ми в Овен е голяма бързачка и е по-добра в бързото бягане (предимно с препятствия), но не и в маратона, особено ако на финала ще се мре от изтощение.

В името на духовното си развитие отидох на семинар в един йогийски ашрам в Гърция. Нивата на екзалтация в българската група – особено сред онези, които като мен за първи път посещаваха подобно място – бяха изключително високи. Всичко ни се струваше много духовно и хармонично, до момента, в който ни строиха като войници, разпределиха ни мъже в отделни бараки, жени в отделни бараки, което раздели категорично едно приятелско семейство, забраниха ни да ядем по стаите, да правим секс (нямам представа защо духовността изключва секса) и да се обличаме прилично – никакви потници с презрамки и разголени рамене за жените!!! В банята нямаше топла вода, но нямаше и закачалки и сапунерки, защото тези неща били лукс, а в ашрама всичко е сведено само да най-необходимото. Не ме питайте как съм се къпала при този битов минимализъм и колко изобретателна трябваше да бъда, за да подредя дрехите, кърпата, сапунчето, шампоана и гъбката така, че да са ползваеми според предназначението им. Някои от групата се оплакваха, но аз не – аз бях там, за да се развивам духовно. В условията на ашрама това означаваше:
- ставане в 4:30 сутринта
- упражнения по йога
- закуска
- карма йога – сиреч работа, която включва белене на домати, миене на тоалетни, подреждане на килер, лепене на книги, метене на двор и др. дейности по поддръжката
- лекции
- обяд
- кратка почивка
- карма йога
- лекции
- вечеря
- и в 9:00 по леглата – желателно в мауна (ще рече мълчание). Това с мълчанието е трудно постижимо, ако съберете куп женоря на едно място, както всъщност ни бяха събрали.

По време на лекциите, както вече споменах, се изливаха потоци от мъдрост, а аз се опитвах като гъба да попия всичко, всяка думичка, защото престоят там си беше една седмица и край. Който се развил се развил, който не се развил – да продължава с опитите в градски условия. Трябва да си призная, че обожавах приказките, които свамиджи (гуруто в ашрама) и нейните помощници-учители разказваха. Готова съм да си призная, че някои неща нито ги бях чела някъде, нито ми бяха хрумвали и съответно ме поразяваха. Като например това, че Бог няма нужда от нашите молитви, а ние имаме нужда от тях (лекция по бхакти йога). Тогава не разсъждавах дали това е така или не, дали това, което казват тези по-мъдри от мен хора е така или не – някак си (в името на духовното си развитие) приемах всичко за чиста монета.

Един ден свамиджи ни разказа за някакъв голям мъдрец, на който подарили шест чаши от фин китайски порцелан, толкова изкусно изрисувани, че той ги ползвал само в най-редки случаи, защото изключително много държал на тях. Но не щеш ли в един от тези редки случаи непохватен гост изтървал и счупил едната чаша. Всички в стаята замръзнали, знаейки колко мъдрецът държи на чашите, и тръпнейки сега под каква ли форма ще се излее гнева му върху виновникът-смотаняк. Но мъдрецът само се усмихнал и възкликнал:
- Ето виждате ли как Едното става Много!

По-късният ми жизнен опит, за който ще прочетете в За духовното развитие и необвързването или как едното става две: ІІ сочи, че на практика Едното лесно става Много, Многото много трудно се превръща в Едно, Двете лесно стават Три, но Едното трудно се превръща в Две, което важи и за обратния процес: Двете трудно стават Едно.