Шараните

В ашрамското ежедневие имаше и една вечер на планирано забавление. Колкото и странно да звучи това беше точно така. Имаше нещо като песни и танци на народите. И всичко ми се струваше много в реда на нещата, докато за закриване на тържеството не помолиха съпруга на моята приятелка – същите онези, които се оказаха разделени от правилата в ашрама – да изпее нещо за закриване на планираното забавление. И той пя. Многая лета. Като екна онзи ми ти глас – нахлу направо в душата ми, костите ми изкънтяха, нещо в мен спря и се преобърна. И тогава в двора на гръцкия ашрам получих внезапно Ураново озарение (или пробуждане?) и за един кратък миг прозрях, че:
- моето място не е в ашрама, а у дома – при съпруга ми и при децата.
- в ашрама липсва нещо много, много важно, за да има там истинска хармония – а именно планетата на хармонията и красотата – Венера. Женското начало биваше изличавано в името на духовното развитие символизирано от обръснати глави, загърнати рамене и битов минимилизъм. Цветовете биваха сгъстени до бяло, жълто и охра (в зависимост от нивото на посвещение). Венера, управителката на брака и съюза между хората, беше умишлено пренебрегната (чрез разделянето на съпруг от съпругата си) в името на съюза между човека и Единното. На мен обаче без Венера този свят не ми харесва. Не мога да се чувствам единна ако някой ми отнеме богинята на любовта.

Много бързах да се прибера в къщи при моя съпруг, изпитвах много силна и неотложна нужда от любовта му, от прегръдките му. Но за зла беда в мое отсъствие нашата двойка се беше превърнала… не просто в тройка, а в някаква по-сложна конструкция – четворка, петорка… Докато мен ме нямало, докато съм се чудела и маела там, на далечната гръцка земя де е Венера, се оказа, че тя била (умножена) в моят собствен дом, в моето собствено легло. Излишно е да споменавам, че тази масова изневяра ме нарани и унижи до степен на усмъртяване. Лутах се като бясна еринея из осквернения си дом, перях чаршафи и ревях над прахосмукачката, която се пълнеше с руси коси (а моите са кестеняви). Така за мен двете станаха много, твърде много – сякаш някой счупи сватбените чаши. И аз пълзях на колене и се ровех из парчетата – това е мое, това не е мое, това е мое, това не е мое… Измина цяла вечност докато успея да слепя моите си парчетата и да стана цяла. Всъщност изминаха четири години. Четири е стабилно число. Като четирите елемента, четирите посоки на света, четирите крака на масата.

Духовното развитие от хоби, четене на духовна литература и посещения на йога групи се превърна за мен в мъчителна борба за цялост и оцеляване, в непоносима жажда за любов. Всяка нощ душата ми виеше като вълчица срещу кръглото лице на Луната. Винаги съм се чудела защо вълчицата вие срещу луната. Сега знам – моли се. Моли се на своята богиня, моли се да спре болката, да спре самотата, да спре смразяващата костите зима, да спре сушата, да спре глада. И дали Луната няма нужда от нейните молитви, както Бог нямал нужда от нашите?…

Вече съм цяла. Че и хармонична на всичко отгоре. Според теста ми за андрогинност притежавм 70% женски и 70% мъжки характеристики. В тяло на жена, разбира се. Женското си го запазих (обогатено с множество чанти, обувки, рокли и парфюми), защото без Венера… просто не мога. Цяла съм. Вече съм толкова цяла, че се чудя… мога ли отново да стана две. Мога ли отново да допусна човек в живота си, да бъдем двама, да делим, да споделяме, да се обичаме, да си вярваме, да се прегръщаме, де се целуваме. Мога ли? Все още нямам отговор на този въпрос. Все още не знам дали самодостатъчността и животът в Единица не е по-краткият път към Единността и Бог. И не е ли животът в двойка нещо като… последното препятствие преди тази Единност. Не е ли желанието ми да бъдем двама някакъв вид деволюция и егоизъм, предателство спрямо постигнатата Цялост. Или пък животът в двойка е изпит за това способни ли сме да слеем две души в едно, два живота в един…

Аз не браня тази своя цялост с крепостни стени и бойници. Не! Съхранявам я, доколкото мога. През тези четири години всяко мое отваряне към друг мъж по-скоро е нарушавало хармонията в мен, вместо да ме обогати с нещо по-различно от поредната болка, прикачена с кабърче към поредната бройка.

Миналата седмица бях на опера. Гледах Макбет – със съпруга на моята приятелка в главната роля. Онзи, чиято песен ме изстреля към дома и духовното ми извисяване. Гледах го и си мислех, че мъже като него – олицетворение на Императора от Таро – вече няма. Не само заради царствената осанка и мощното излъчване, ами заради способността му да бъде верен и лоялен към съпругата си, към семейството си, да се грижи с онази добродетелно-патриархална отдаденост, която закриля и пази жената.

Само дето моите мисли винаги упяват да ми скроят лош номер. И нахлуха в главата ми по средата на представлението – точно когато Макбет, изтощен от угризения, се строполи върху царския трон. Мислите ми казваха:
- Мъж като него дава любов, но не дава свобода.
Аз репликирах:
- Любовта е сигурност. Аз копнеех за сигурност. Имах нужда от мъж, който да е до мен, да ме обича и да ме закриля. Свободата ми горчеше.
Мислите отново ме опровергаха:
- Но сега ти дава крила.
Аз отговорих:
- Сободата ме направи самодостатъчна и… цинична.
Мислите ми се намусиха:
- Искаш да кажеш, че си продукт на обстоятелства?
Аз:
- А не съм ли? Ако имах избор щях ли да вия четири години като ранена вълчица?
Мислите (възмутено):
- Къде ти е смирението, Яна? Къде отиде плодът на четиригодишното ти духовно развитие?
Аз:
- Аз се молих. Молих го да не ме изоставя, да ме обича, да ме закриля. Ако бог е вътре във всеки от нас, значи съм се молила на едно мъжко божество, което няма нужда нито от молитвите ми, нито от любовта ми. Аз нямах избор. Нямах друг избор освен свободата си.
Мислите:
- Но я използваш не като затвор, а като камбана.
Аз:
- Яна, ти си луда. Гледай представлението и спри да мислиш.

Макбет умира прободен. Предсказанието се е сбъднало. Съдбата му е осъществена. Завеса. Ръкопляскания.

Аз:
- Хей, Съдба, дали случайно днес не ти е ден за преговори? Бих искала да заменя свободата си с любовта на Император и сигурността на семейно огнище.
Съдбата:
- Само ако ми отговориш правилно на въпроса кое е по-трудно: едното да стане две или двете да станат едно?
Аз:
- Ти пак се опитваш да ме изпързаляш. И двете са еднакво трудни!
Съдбата:
- Брееей, ти вярно си помъдряла. Ще взема да ти пратя един император.
Аз:
- Чакам го. И без номера! В твой интерес е да си спазиш обещанието.
Съдбата:
- Само да не плачеш после…
Аз:
- Ще поема този риск!
Съдбата (ръкопляска иронично):
- Както винаги! Яна – по-смела, отколкото мъдра!

Аз си замълчах. Какво пък… по сценарий съдбата винаги има последната дума.