Шараните

Преди малко се върнах от едно важно културно събитие, а именно откритата дискусия, осъществена за първи път в скромната 6-годишна историия на конкурса “Награда ВИК за български роман на годината”. За мен събитието си беше важно и поради друга причина – журито в състав от доайени, академици и светила – беше допуснало “Писма от тигана” до първи тур на класиране, на който от 25 романа се избират 6, които да продължат напред за финалната награда. Моят роман не е сред тях, но за напълно неизвестен автор, какъвто всъщност се явявам аз, това да си сред 25-те, наред с имена като Богдан Русев, Мария Станкова, Милен Русков (с когото се запознах по повод, че беше писал против астрологията в един друг свой роман), за мен си беше истинско събитие.

Освен професор Светлозар Игов, който определи книгата като “много приятно четиво”, никой друг не спомена нищо за моята скромна творба. Разбира се, почувствах се поласкана от факта, че ерудит като него оцени и хумора на книгата като плюс, но далеч по-щастлива съм се почувствала, когато Николай Николов – учителят по български език и литература от І АЕГ, представил книгата ми на нейната премиера – я нарече “една много човешка книга”.

Ако погледна на романа от днешна дата, почти 1 година след като видя бял свят, бих казала, че той е просто една разходка на таланта ми, забележително приятна и с много късмет. Доволна съм от постигнатото! Но не смятам да захапвам амбициите както кучето кокала. Защо ли… Ами защото днес разбрах, че в България има страшно много амбициозни автори и според професор Милена Кирова една продължителна патология на българския белетрист е това, че се опитва да напише грандиозен роман, който да го изстреля директно в световната класика. Пък аз не бързам. Ще се разходя малко, из близката околност.

Г-жа Кирова ме зарадва и с едно друго свое наблюдение. Според нея по време на прехода се появява жената-белетрист, която е много повече склонна да експериментира смело, тъй като няма какво да губи “освен оковите си”. Но признание за българския женски роман като съществуваща, обособена ниша в българската литература до сега сякаш няма. 

Тъй че, експериментите продължават свободно! Много сме, силни сме