Шараните

Имаше време, когато много силно ме вълнуваше въпроса „как се срещат хората, как се разпознават”? Дали са си казали сутринта, преди да излязат „Днес е един прекрасен ден и възможно да срещна Него/да срещна Нея/да срещна Любовта”. Дали са предусещали какво ще се случи? Дали са го искали, дали са мечтали за него, дали са вярвали, че е възможно…

Защото – когато опре до вяра – на мен започва да ми се струва твърде нереалистично да срещна някой точно „днес”. Или точно „утре”. Защото знам какво ще правя и къде ще бъда. Защото съм минавала по същите тротоари и улици много пъти и нищо не се е случвало. Защото макар Айнщайн да твърди, че времето е относително, „днес” и „утре” се сливат в една такава предсказуема микстура, че единственото, което ми остава е да сменям роклите и обувките (а проблемите в работата и в къщи сами си се сменят, без подканяне).

Ето, например, докато аз шест месеца си ходя все по едни и същи улици (на работа – в къщи – на работа – в къщи – на пица и бира – и т.н.), синът ми (големия), смени три гаджета. По-скоро те го смениха, ама той бързо успяваше да си намери ново, по-добро от предишното. И как така? За него времето не е ли относително? Явно на по-младите (какво ти млади, той си е направо дете!) и по-необременените им е далеч по-лесно. Да се справят с времето.

И така една нощ ние – о, чудо! – се срещнахме пред вратата на тоалетната. Не с Него, а със сина ми. И всичко се случи толкова едновременно и толкова на тъмно, че си изкарахме акъла и освен „О!” нищо друго не можахме да си кажем там, пред вратата на тоалетната. Каква е вероятността на двама души в един апартамент да им се припишка по едно и също време и то с такава точност по едно и също, че да пипнат едновременно дръжката на вратата и чак тогава да се забележат? Е нищожно малка е вероятността, но щом се случи на нас, значи има си начини хората се срещат. Просто ей така. И пред тоалетната може. Поуспокоих се.

Обаче…

Започна да ме гложди един друг въпрос. А колко време трае любовта? Защото като гледам не изтрайва много при хората… И третото гадже си промени чувствата към сина ми. И независимо от това, че той беше написал в скайпа си „Обичам те повече от всичко на света”, тя явно нито се е трогнала (нито пък й е трябвало някой да я обича)… Моето милото момче много плака… Искаше поне да разбере защо го зарязват, какво да подобри в себе си, защото много се е старал, а явно пак не е угодил… Но не получи обяснения. Само тържествуващи реплики от сорта „Гледайте го колко е тъжен без мен!” А моето сърце се къса-къса. На малки парченца се къса. И започвам да си задавам трудни въпроси… Навярно в опита си да рационализирам факти, които не ми изнасят. Или да стигна до спасителния извод, че някои въпроси нямат отговори. Или имат повече от един верен отговор (но никога всички едновременно) или пък пораждат още повече въпроси. Докато не се откажете. Накрая.

Ако бях Пух – Мече с Малко Ум – щях да отговоря на въпроса „А колко време трае любовта?” така:
- А какво е това Любов?
- …

…
….
…..
……
…….
Е нека някой му отговори на Пух, де! Защо трябва да съм аз?!?
…….
……
…..
….
…

Добре де! (Аз ще съм, като няма кой!)
- Виж, Пух, Любов значи да обичаш?
- Като да обичаш мед?
- Точно така.
- Е тогава трае винаги.
- Кое?
- Любовта?
- Защо?
- Защото аз винаги обичам мед.
- А когато меда в гърненцето свърши?
- Пак обичам мед.
- А гърненцата не свършват ли?
- Никога.
- Ето това ме тревожи, Пух, не е възможно да не свършват. В голямата гора нямате супермаркет, от който да си ги купуваш. Освен това и пари нямаш, защото не работиш.
- Не знам, не свършват. Винаги има. Може би някой ги носи. Докато спя.
- И ти не знаеш кой?
- Не. Сигурно е някой… който ме обича. И иска да ме изненадва.
- Е, щом знаеш, че ще има гърненца значи не си изненадан.
- Изненадан съм. Винаги.
- Защо?
- Защото ги откривам.
- Кое?
- Гърненцата. Пълни с мед. И си казвам „Ах ето какво ще хапна за закуска”.

Дали пък Доставчикът и на любовта е неизвестен. И иска да ни изненада. Дали пък Айнщайн не е прав за времето. За това, че часовници, движещи се с различна скорост измерват различно време. С времето мерим, само мерим, но живеем сега. Невъзможно е да измерим сега. То просто е. И други неща има, които или не могат да бъдат измерени или не ги знаем, или няма как да се сетим да си погледнем часовниците. Или – разбира се – са относителни.
Колко време трае едно раждане?
Колко време трае една изповед?
Колко време трае една молитва?
Колко време трае една борба?
За колко време е създадена Мона Лиза?
И за колко време ще умре?
За колко време се пише един стих?
А за колко време се забравя?

- Колко ти е часа? – пита Пух.
- 16:43
- А аз не знам колко е. Защото нямам часовник.
- А защо попита?
- За да разбера дали часовниците ни се движат с различна скорост.
- Ама защо питаш като нямаш часовник?
- Ами защото каквото и да кажеш то ще е сега.
- Вече стана 16:44.
- Пак е сега.
- 16:45.
- Пак е сега. Не разбираш ли?
- Не.
- Отговорът.
- Кой отговор.
- На въпроса.
- Ахаааа!
- Е сега!