Аз съм Деметра. Тя е Персефона. Тя е моя дъщеря. Танцуваме. Тя е целият ми свят. Аз не просто я обичам. Боготворя я, макар самата аз да съм богиня. Тя е всичко, което имам. Тя е всичко, което съм искала да бъда, но което никога не съм можела да бъда. Толкова е игрива, нежна, невинна, чиста, съвършена… Искам да танцуваме до безкрай, не искам да изпускам ръката й. А тя непрекъснато се разсейва, оглежда се наоколо, всичко й е интересно – и шумоленето на дърветата, и пеенето на птичките, и цветята… Хващам я за ръка и я връщам към себе си, за да танцуваме. Искам да танцуваме до безкрай, не искам да изпускам ръката й. Но не искам да ме мрази, защото съм я лишила от радостта да слуша шумоленето на дърветата, пеенето на птичките, от уханието на цветята… Пускам я… Гледам я отстрани, прекрасна е, съвършена… Задрямвам… Сънувам… Някакъв трясък, някаква сянка, над нея… Кошмар… Отварям очи… Нея я няма… Кошмарът е реалност… И аз крещя и хвърлям всичко, попаднало на пътя ми. Изпитвам единствено желание да унищожа света, защото нея я няма в него. Щом нея я няма, не ми трябва свят. Аз съм богинята на плодородието, затова ли създавах, затова ли раждах, затова ли се грижих… Аз съм една самораждаща, самосъздаваща, самотворяща богиня, не е ли тъжно? Никой не ми е нужен, за да го правя. Аз съм нужна на света. А аз исках единствено нея. Аз обичам единствено нея. Само тя ми даваше – любов и радост. Какво ми остава сега? Крещя и чупя… После се уморявам и само крещя, свита на две, на пода…
Тогава идва Зевс… И ме пита защо плача? Защото той я взе? Кой той? Ами брат ти – Хадес, той я взе и сега… какво ще стане с нея, какво ще стане с мене? Можеш ли да ми помогнеш?
Можел. Е, те всички мъже така казват, ама този е върховния Бог, тъй че му имам доверие някакво, все пак. В мен се ражда някаква надежда и аз гледам в посоката, в която се отдалечава той. Пещерата. Гърбът му крие какво се случва, но накрая ето, той я води – моята дъщеря, моята Персефона, към мен. Тичам, прегръщам я! Боже, колко съм щастлива. Танцуваме, но… какво спъва танца ни? Тя е завързана. Веригата (така я виждам аз) я свързва с пещерата, с входа към царството на мъртвите, към омразния Хадес. Той дърпа веригата, опъва я и тя няма друг избор освен да се подчини, разделяме се с много мъка, протегната й към мен ръка ме наранява… И аз нямам друг избор, но съм… прекършена, самотна, вечно самотна…
Опитвам се да се справя с мъката и самотата си. Знам, че тя ще дойде. Чакам я с нетърпение. Тя идва, прегръщам я, танцуваме, но е някак… разсеяна, някак различна, някак… отдалечена. После едва усетила, че веригата помръдва тя тръгва обратно към съпруга си. Знам, че няма друг избор, освен да се подчини. Разделяме се, в мен има повече мъка, отколкото в нея. И аз нямам друг избор, и пак съм… прекършена, тревожна, уплашена… Обича ли ме още… Какво става с нея там долу, това сякаш е … един друг свят, до който нямам досег, който ми е напълно чужд. Близостта, страстта, съпружеството, мистичното сливане на мъжкото и женското… Чужди са ми. Аз съм една самораждаща, самотворяща, самотна богиня…
Опитвам се да се справя с тревогите си, опитвам се да приема това, че тя ще идва при мен и пак ще отива при него. Въпреки, че е несправедливо… Чакам я с нетърпение, чакам я с такава любов, а тя… Тя се бави. Викам я, не идва, поглежда, но не идва… сякаш… е заета с нещо… Викам я пак, пак не идва. Тропам с крак. От нетърпение, ама и защото съм изнервена. Най-накрая тя тръгва, но първата й крачка е с гръб към мен, разделя се с него… сякаш, държи ръцете му… сякаш, страда, че се разделя с него…сякаш… Сърцето ми е съкрушено, отивам и я дръпвам за ръката. Прегръщам я, искам да й покажа колко много я обичам, колко много означава за мен, колко всичко означава за мен, колко никой друг на този свят не може да я обича както мен… Тя е някак далечна, тъжна, замислена… После… тръгва още преди Хадес да е дръпнал веригата, вече знам, че иска да е с него… Тя също се измъчва, виждам в погледа й, че се разкъсва. Моята протегната в празното ръка ме наранява. Победена съм. И нямам друг избор освен да приема това несправедливо разкъсване на душата ми. Аз съм една самораждаща, самотворяща, самотна богиня…

намирам тук нюанси на Деметриното настроение, които досега не бях долавяла - много приятно - ти си истински радар и сонар и т.н., т.е. специални сензори!
Горко им на тъщите и свекървите, сигурно затова толкова ги споменаваме. Явно са доста изплашени. И как няма да са - половината им сърце е откъснато.