Шараните

Що е то семейство? Ето този въпрос си задавам вече няколко години. Формулиран така, въпросът стои на границата между реалността и художествената измислица: от една страна утвърждава, че има такова нещо като семейство (инак нямаше да питам „що е то?”), от друга страна поставя под съмнение истинността му (инак нямаше да търся пояснителна дефиниция).

И изобщо ако не си задавах този въпрос дали сериалът „Отчаяни съпруги” щеше да ми е чак толкова любим? За мое голямо съжаление вече четири сезона героите там само поставят въпроси, на които никой не дава отговори. Серия след серия разбираме колко относително е всичко – колко лошите са все пак добри, а добрите лоши, как лошото се наказва, но пък остава ненаказано. Да си призная плаках мъничко в онзи епизод от сезон 3, в който Орсън напомни на Бри, че нейният осиновен син (който всъщност й се пада внук), е и негов син, тъй като семейтвото им се основава на любовта, а не на кръвните връзки. Тъй то. Винаги плача, когато се намеси любовта. Може би защото е най-хубавото нещо на света, толкова съвършено, че когато се събудиш след краткия си сън на любовно умопомрачение, единственото, което ти остава е да плачеш, защото сънят  е приличал на истина. И си предпочитал да останеш в него. Мисля, че това да избираме лъжата пред истината е точно толкова типична човешка черта, колкото и грешенето. Мисля си също така, че любовта често липсва в семейството. По някаква причина, винаги има причина.

От измислената действителност на сериалите да преминем към реалността на българското Черноморие. Реалността каквато аз съм я видяла в краткия отрязък от време и пространство, което заемах на плажа в Обзор.
ТЯ прилича на Азис, само че без брада и наистина е жена. Има голям бюст, големи бедра, голямо шкембе… въобще всичко й е голямо. И изрусена коса.
ТОЙ има голямо шкембе, но не колкото нейното. Точната дума за него е бабаитин. Има дебела златна верига на врата. Навярно символ на семейното робство.
ТЕ не обръщат внимание на децата си – момиче и момче. Най-много да ги нахокат. Когато лежат на плажа не общуват помежду си. Все едно са непознати. Не общуват и с децата, освен ако не се налага.
- Мамо, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Кажи на баща си. (бащата лежи на метър от мястото на събитието)
- Тати, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Епа къв си мъж тогава. (детето вече циври отчаяно)
- Мамо, той не иска.
- Епа нема да иска, как ще зяпа мацките по плажа ако влезе с тебе. (детето си влиза само, а таткото изчезва отново, стоял е цели 10 минути на плажа и това не е довело до нищо добро)

Седя и се чудя таткото наистина ли е татко на тези деца… Защото някак не се държи като татко, ама не се държи и като любовник на мама. Той просто липсва. Когато не му е удобно. Но по времето прекарано в семейната клетка можем да си направим извода, че никога не му е удобно. Истина е, че зяпа мацките. Бронирал се е зад мнооого тъмни слънчеви очила и иди му хвани траекторията на погледа. Мама обаче е над тези неща. Не е дребнава, не й се занимава с някакви предвидими траектории. Тя също зорко обикаля плажа с очи. Само можем да гадаем какво търси да види. Вероятно потвърждение на тезата си, че всички семейства са така. Или примери за противното (че не са така), които да използва в редовния вечерен скандал. Или жени, които са дебели като нея. Или дори по-дебели. Или пък жени, които са слаби и изобщо не са хубави. Защото имат целулит.
- Мамо, имам пясък в банския.
- Епа ти къде искаш да ти е пясъка? На ушите ли? (детето се почесва по дупето и се връща в морето да се мъчи да си изплакне пясъка от банския)
- Момо, не ми харесва морето, много са гадни вълните. (това е момичето)
- Аз не мога да те разбера тебе! Ти какво искаш изобщо? Цел живот си недоволна! Епа като не ти харесва да си беше стояла в квартирата. (детето човърка пясъка пет минути и после се връща в морето)

По някое време бащата („бащата”) се връща мокър-мокреничък от водата и се просва на хавлията колкото се може по-далеч от съпругата („съпругата”). Тя разпалено започва да му обяснява как сина им преди малко щял да се удави, че го похлупила една вълна и дъщеря им, добре че била наблизо, извикала една жена да му помогне. И добре че жената била българка. Леле, ами ако била чужденка… затюхка се мама и бързо привика дъщеря си.
- И да знаеш, ако брат ти пак тръгне да се дави, и наблизо има чужденци, ще викаш есоес, есоес. И ще те разберат. Айде тичай обратно сега.

Привечер семейството („семейството”) се стяга да си ходи. Общуват си. По повод кой какво ще вземе. Тя, разбира се, разпределя кой какво ще отнесе в квартирата. Натовари децата и себе си, а за таткото останаха два дюшека. Явно това му се видя непосилна тежест, защото се развика гневно. Само че той така си вика тихичко, че нищо не се чува на един метър в диаметър. Деликатен човек. Но гласът на мама се чува, и още как!

- Тъй ли? Мои били тези дюшеци? Колкото са мои, толкова са и твои. Няма да се прекършиш я!

Таткото все пак ги повлича примирено. А мама казва на синчето.
- Аре тръгвай напред, че ми писна!

И се изнизват от плажа. Като стадо пред пастира си. Няколко дни по-късно ги видях в центъра да хапват сладолед. Мама си беше топирала русата коса, тате си беше извадил златния ланец над фанелката – да се вижда от далеч! Децата се мотаеха около тях като две хаотични електрончета. И четиримата ядяха сладолед. Изглеждаха някак си сплотени, като истинско семейство. Дали пък общуването не пречи на семействата, а?

Вече имаме победител!!! След малко ще го обявя. Първо да споделя резултатие от гласуването на журито. Може би още по-първо трябва да споделя, че журито беше доста взискателно, тъй като се състоеше от две дългогодишно обвързани брачни двойки. Едната от дамите някъде по средата на четенето и гласуването възкликна: “Боже, чувствам се много старомодна!”

Печели твърдение №15 (с 38 точки от възможни 40), което принадлежи на max.yz и гласи следното:
15. Имаш време за всичките си приятели и можеш да излизаш с тях, когато си поискаш без да искаш разрешение. Супер!!! Те обаче нямат време за теб защото са „обвързани”…

Максо, фанелката е твоя!!!

Искаш ли да благодариш???

Когато бях малка смятах, че хората се целуват само, когато се обичат. На първата ми среща с момче, с няколко години по-голямо от мен, скочих и избягах от пейката, на която се целувахме по точно тази причина. Имаше нещо странно в тази целувка – все едно момчето си беше намислило да ми изкърти зъбите и да използва езика си като лопата, за да ги изгребе и изхвърли. Пък аз бях малка – зъбите ми трябваха. И освен това не се обичахме.

Когато пораснах вече смятах, че аз съм тази, която може да се целува само с мъж, който обича (или който ме обича, а най-добре и двете условия да са налични). И че останалата част от света могат да си правят каквото си искат. Само дето мъжът, който смятах, че ме обича, и който със сигурност обичах толкова много, че му родих син – ами той въобще не искаше да се целуваме. Изглежда като пораснала жена бях направила компромис – няма целувки, има любов. Но когато се развих духовно… ооооо, тогава вече разбрах, че компромисите с тези неща не водят до нищо друго, освен до драми, трагедии, катарзиси, разводи, депресии, много, много сълзи и още по-ускорено духовно развитие.

Та ето как се случи всичко. Преди 4 години, когато бях по-млада с цели четири години, отколкото съм сега, се бях посветила съзнателно и целенасочено на духовното си развитие. Ходех на йога, слушах мъдростите, които се изливаха в големи количествата от устите на учителите, купувах си тонове книги с духовна литература и четях, четях, четях, а после мислех, мислех, мислех… И съответно стигах до два неизменни извода:
- финала на духовното развитие се състои в осъзнаване и сливане с Единността.
- аз бях много, много далеч от този момент, което силно ме притесняваше, защото вече имах подозрения, че този живот няма да ми стигне. Пък Луната ми в Овен е голяма бързачка и е по-добра в бързото бягане (предимно с препятствия), но не и в маратона, особено ако на финала ще се мре от изтощение.

В името на духовното си развитие отидох на семинар в един йогийски ашрам в Гърция. Нивата на екзалтация в българската група – особено сред онези, които като мен за първи път посещаваха подобно място – бяха изключително високи. Всичко ни се струваше много духовно и хармонично, до момента, в който ни строиха като войници, разпределиха ни мъже в отделни бараки, жени в отделни бараки, което раздели категорично едно приятелско семейство, забраниха ни да ядем по стаите, да правим секс (нямам представа защо духовността изключва секса) и да се обличаме прилично – никакви потници с презрамки и разголени рамене за жените!!! В банята нямаше топла вода, но нямаше и закачалки и сапунерки, защото тези неща били лукс, а в ашрама всичко е сведено само да най-необходимото. Не ме питайте как съм се къпала при този битов минимализъм и колко изобретателна трябваше да бъда, за да подредя дрехите, кърпата, сапунчето, шампоана и гъбката така, че да са ползваеми според предназначението им. Някои от групата се оплакваха, но аз не – аз бях там, за да се развивам духовно. В условията на ашрама това означаваше:
- ставане в 4:30 сутринта
- упражнения по йога
- закуска
- карма йога – сиреч работа, която включва белене на домати, миене на тоалетни, подреждане на килер, лепене на книги, метене на двор и др. дейности по поддръжката
- лекции
- обяд
- кратка почивка
- карма йога
- лекции
- вечеря
- и в 9:00 по леглата – желателно в мауна (ще рече мълчание). Това с мълчанието е трудно постижимо, ако съберете куп женоря на едно място, както всъщност ни бяха събрали.

По време на лекциите, както вече споменах, се изливаха потоци от мъдрост, а аз се опитвах като гъба да попия всичко, всяка думичка, защото престоят там си беше една седмица и край. Който се развил се развил, който не се развил – да продължава с опитите в градски условия. Трябва да си призная, че обожавах приказките, които свамиджи (гуруто в ашрама) и нейните помощници-учители разказваха. Готова съм да си призная, че някои неща нито ги бях чела някъде, нито ми бяха хрумвали и съответно ме поразяваха. Като например това, че Бог няма нужда от нашите молитви, а ние имаме нужда от тях (лекция по бхакти йога). Тогава не разсъждавах дали това е така или не, дали това, което казват тези по-мъдри от мен хора е така или не – някак си (в името на духовното си развитие) приемах всичко за чиста монета.

Един ден свамиджи ни разказа за някакъв голям мъдрец, на който подарили шест чаши от фин китайски порцелан, толкова изкусно изрисувани, че той ги ползвал само в най-редки случаи, защото изключително много държал на тях. Но не щеш ли в един от тези редки случаи непохватен гост изтървал и счупил едната чаша. Всички в стаята замръзнали, знаейки колко мъдрецът държи на чашите, и тръпнейки сега под каква ли форма ще се излее гнева му върху виновникът-смотаняк. Но мъдрецът само се усмихнал и възкликнал:
- Ето виждате ли как Едното става Много!

По-късният ми жизнен опит, за който ще прочетете в За духовното развитие и необвързването или как едното става две: ІІ сочи, че на практика Едното лесно става Много, Многото много трудно се превръща в Едно, Двете лесно стават Три, но Едното трудно се превръща в Две, което важи и за обратния процес: Двете трудно стават Едно.

Предложения 13-21 от търга:

13. Всеки път като се обвържеш започваш да си задаваш хиляди неудобни въпроси. Някой от тях са: „Тя ли е?”, „Наистина ли е тя?!”, „Колко време ли ще трае връзката ми този път?!?”, „Дали ще я харесвам все още, след като я опозная по-добре?!!?”, „Абе тая защо така прави като знае, че не ми харесва?”, „Дали е обърнала внимание на това след като я помолих най тактично, 10 пъти!!?!”, „Има ли някакъв начин да я накарам да се кротне малко?!??!?!”, „Дали връзката ми не се развива по-бързичко от колкото ми се иска?!!?!?!??!?!”, „Дали не е по добре да се разделим??!?”, „Как да и кажа, че трябва да се разделим?”, „Дали да не почакам месец, два?!!!!??!”, „Дали няма да я нараня твърде много?!!!!????!??”, „Как ли ще го преживее??!?!??!?”, „Какво да направя след това, за да останем приятели?!??!??!?!?!??!?!” , Ааааааааааааааааа!!!##@*$&#&”.
Когато си необвързан всичко е много по-простичко и по-спокойно. Вълнува те само едно:
Кога ли отново ще срещна любовта?
14. Ако си бил достатъчно време необвързан, представата за предишните ти връзки се изкривява и започваш да ги възприемаш, като положителни преживявания.
15. Имаш време за всичките си приятели и можеш да излизаш с тях, когато си поискаш без да искаш разрешение. Супер!!! Те обаче нямат време за теб защото са „обвързани”…
16. Не се налага ежедневно да бъдеш лицемер. Всеки от вас е чувал въпроси като: „Харесва ли ти яденето, което сготвих?”(Прекрасно е!!!), „А искаш ли да ти сипя още малко?”(Оу! С удоволствие, но не мога повече. Остави ми го за утре.), „Не мислеш ли, че дупето ми е много голямо?”(Ами да, но пък ти отива.), „А гърдите ми не са ли прекалено малки?”(Струва ми се, че колкото повече ме питаш, толкова по големи стават.), „Обичаш ли ме?”(Винаги съм те обичал. Даже и преди да се запознаем. Тогава даже повече!!!) „За какво си мислиш в момента?”(Ооо!За теб!!! Винаги за теб…).
А вие напълно искрено ли отговорихте? Ххахаха! Спокойно… предполагам това е нормално.
17. Можеш да обърнеш нужното внимание на хората от противоположния пол без „някой” да те критикува след това и да изопачава фактите.
18. Хората с които трябва да се съобразяват са със 100 по малко: Нея и всичките и познати и роднини.
19. Проблемите ти са със 100 по-малко: Нейните и тези на познатите и роднините и.
20. Цялото легло е за теб. Никой не ти дърпа одеялото събота сутрин с думите : „Хайде ставай! Проспиваш си живота!”
21. Можеш да си позволиш лукса да заспиваш веднага след като си правил секс.

Взех решение! За това какво да направя фанелката, за която споменах в Мистър Мисисипи и неговата вълшебна пръчка. Онази злополучна фанелка, която не стигна до този, за когото беше предназначена, тъй като преживя много драматични трансформации, които се отразиха на заслугите му да получи такъв почетен подарък. А аз искам тази фанелка да иде при най-достойния.

Първоначално възнамерявах да обявя начална цена 50 стотинки и да тропна с токче, за да отбележа момента на старт на наддаванията. Парите смятах да използвам за благородната цел да върна жеста на жабопринца и да му изпратя букет по куриер. Но се отказах от идеята. Защо пък да го правя в негово име! С какво толкоз е заслужил. По-добре да го направим в името на Истинското Забавление!

Условията:
Изпратете като коментари вашите доводи на тема: “Предимства на необвързаността!”
Те ще бъдат публикувани под номер на сайта, за да не тънат в небитието на коментарийните ленти.
Сергията затваря на 20 Юни - лятното слънцестоене.  Тогава жури в неизвестен засега състав ще прегледа всички отговори и ще ги оцени по точкова система от 1 до 10. Така собственикът на коментара, спечелил най-много точки, ще получи фанелката. На посочен от него конфиденциален адрес. Ако победителят е мъж… мога да напръскам фанелката с някой от парфюмите ми, да я мацна дискретно (но все пак видимо) с черивло и да добавя косъм от косата си за автентичност.

Очаквам вашите доводи! С нетърпение при това!
ЯНА ШАРАНА
(все още жрица в оставка)

Наричана за по-просто „голямата драма”

Тя драмата… всъщност не е моя. Тя дори не е на онова момче и онова момиче, с които пътищата ни се преплетоха по толкова сапунен начин. Тя драмата… е много по-голяма, тя е… на всички. Всеобща.

Да, имало едно време, в един свят, в който нещата обикновено не се сбъдват, един жабопринц, имало и една Малечка-Палечка. Жабопринцът се влюбил в нея, но тя не отвърнала на чувствата му. Така се случва в този свят, в който нещата обикновено не се сбъдват, а най-рядко от всичко се сбъдва любовта. Малечка-Палечка не искала жабопринца за съпруг, за гадже или за приятел… може би тя била твърде малка, объркана, самотна и уплашена в този свят, в който нещата обикновено не се сбъдват. Може би нямало да може да понесе още нещо да не се сбъдне… Но имала нужда от вниманието на жабопринцът, който щедро и благородно я дарявал с него, макар сърцето му да се разкъсвало на късчета. Тогава се появила Яна – тя е доста нахална и невъзпитана, поради факта, че се е родила с Луна в Овен, има лошия навик да се озовава в чужди приказки (макар никога да не го прави без покана), и още по-лошия навик да смята, че умее да разказва приказки, както и още по-по-най-отвратителния навик да наднича в душите на приказните герои. От време на време – ама само от време на време – някое зло куче изскача от нечия душа я стряска със своето „БАУ”. Но страхът при Яна е временно явление, за сметка на душелюбопитството например, което се оказва по-трайно от всичко останало в живота й. Може би ще попитате „А каква работа има Яна да наднича в душите на приказните герои?” Отговорът е много прост – опитва се да разбере защо в приказките нещата се сбъдват, а при хората от нейния свят – обикновено не.

Яна много искала тази приказка да се сбъдне, надничала тук, надничала там… ама надежда никаква. Налагало й се дори да пие бира заедно с приказните герои, за да станат душите им по-водни и прозрачни. Тя искала да ги опознае, да разбере какво ги движи, какво ги отдалечава един от друг, какво ги привлича и коя от тези две сили е по-мощната, коя ще надделее – сбъдването или несбъдването. А докато ги опознавала ги обикнала. Такава й е природата – обичлива и закачлива. За съжаление в тази ситуация имало един съществен пропуск – и Яна, както много Малечки-Палечки от нейния свят, също била ранена, объркана, самотна и уплашена. И когато жабопринцът я целунал по устните, тя с охота заела вакантното място, което Малечка-Палечка тъй или иначе не искала. Защо го направила? Че кое момиче не мечтае да е принцеса, и коя принцеса не мечтае за принц, и коя жена не мечтае хубавото да се сбъдва… Обикновено в триъгълните ситуации и сапунените сериали има един тъп ъгъл. Тя Яна открай време си го е избрала този тъп ъгъл, не знам не й ли омръзна да си седи все там, верятно е удобен и дава по-широк изглед на околността, но… в един момент изглеждало така сякаш оригиналната Малечка-Палечка си искала жабопринца (или вниманието му) обратно, а жабопринца бил толкова уплашен, толкова пиян и толкова прозрачен, че забравил един много прост, но изключително важен факт – а именно: че за да започнат да се сбъдват нещата в този свят, жабопринцовете трябва да се научат да изпълняват обещанията си. Че понякога е по-страшно това да не го изпълниш, а не да го изпълниш.

Съвсем естествено, при този ход на събитията, Яна се разплака. Тя освен обичлива и закачлива е и доста ревлива. Мъчно й беше, защото не можеше да разбере света, жабопринца и Малечка-Палечка, не можеше да разбере защо хората от този свят се напиват, за да си осигурят оправданието да направят нещо, което желаят и когато са трезви, но се страхуват или просто не им стиска. Разплака се и защото се чудеше тя от кой точно свят е – от този, в който нещата обикновено не се сбъдват или от съседния – в който нещата съвсем пък никога не се сбъдват. Тръгна си от „бала” много разплакана, като всъщност малко се надяваше жабопринцът или Малечка-Палечка да й се обадят, за да я попитат как е, тъй като… се беше загубила. И имаше нужда от помощ. И макар да може да се справя сама с почти всичко в този живот, онова което беше отвъд „почти”-то сега й подсказваше, че има спешна нужда от принц, за да се измъкне от тъмното и страшното, за което стана дума в предишния пост. Всички знаем, че Яна се обади на мистър Мисисипи, който бързо влезе в ролята на принц и я спаси от затруднението, с което й даде шанса да се почувства слаба, спасена, и утешена – а коя принцеса не би искала да се чувства така, коя жена не би искала да я прегръщат и галят цяла нощ?

И да оставим тази драма до тук, защото наистина – не тя е съществената. Ако намесата на Яна в приказката беше осигурила на жабопринца мечтаната Малечка-Палечка по начин, регулиран много повече от Играта, отколкото от истинската любов, Яна щеше да се радва за тях. Защото всяко ново начало е всъщност шанс за този свят да го сбъдне. Шанс светът да се промени.

Та… най-накрая да преминем по същество: истинската драма е, че ние, хората от този свят, в който нещата обикновено не се сбъдват, а най-малко от всичко се сбъдва любовта, твърдим че вярваме в любовта, но не се стремим да се научим да обичаме. Представяме си любовта като нещо, което идва, поднесено ни на тепсия, с точно определена форма и функция, като нещо, което трябва да пасне в калъпчето на живота ни, да fit-не като последната джаджа в добре смазан механизъм. Очакваме в контактния ключ да стане късо съединение и електрическата крушка да светне сама, за да не стоим на тъмно. Само така ли ще повярваме, че Бог е светлина? Не се досещаме някак си, че можем самички, със собствената си ръка да натиснем копчето и да включим светлината, че можем самички, със собствените си души да се докосваме и да се опознаваме, да си даваме шансове и да се обичаме не само, когато сме влюбени, не само когато сме зависими, а винаги и по всяко време. Не се досещаме някак си, че за да спрем да се нараняваме един друг, първо трябва да спрем да махаме хаотично с юмруци, достатъчно е да отворим очи, за да видим че другият не ни желае злото, че той или тя също махат напосоки, защото са малки, защото са уплашени, защото са самотни, защото са ранени. Много тъжно е, че сме един до друг, а не успяваме да се срещнем, камо ли да се прегърнем, камо ли да се обичаме. Много страшно е, че все повече хора искат да се променят и от добри да станат лоши, за да не ги боли, защото се надяват да оцелеят в този свят, в който нещата не се сбъдват и в който добротата често се обръща срещу теб самия. Много страшно е, че все повече хора предпочитат да бъдат цинични отвътре и отвън, да бъдат каменни отвътре и отвън, да бъдат бронирани отвътре и отвън, защото се надяват да оцелеят в този свят, в който нещата не се сбъдват и в който силата и смелостта са станали заложници на Страховете. А още по-тъжно е, че никой вече не мисли как да помогне на света, за да стане той един свят, в който повече неща са възможни и повече хора са обичани. Защо смятаме, че имаме право на щастие и право на любов, а нямаме дълг към щастието и любовта – не само собствените си, а и на другите. Защо пропускаме да забележим, че това, което наричаме свобода е всъщност добре гримирана безотговорност. Това, че обитаваме човешки тела не ни прави задължително Човеци – без силата на състраданието и любовта по какво се отличаваме от животните? По висшия си интелект? Той ли ни кара да нараняваме без причина, да убиваме без причина, да унищожаваме без причина, да предаваме без причина? Или просто да не изпълняваме дадените от нас обещанията?

Да, всичко това е далеч по-страшно и значимо от драмата на Яна, жабопринца и Малечка-Палечка. Само че не е вярно, че от нашите приказни герои не зависи нищо – напротив. Те могат да променят света, защото той е и техен. Стига да искат. Стига да се престрашат. Стига да пораснат мъничко. Стига да отпуснат свитите на топка юмруци. Стига да се прегърнат вместо да издигат стени помежду си.

Все от някъде трябва да започнем, нали? Поемаме въздух….и:

Скъпи жабопринце,

много бих искала да ме прегърнеш, когато не си пил. Аз имам нужда от тази прегръдка. Защото не съм, никак даже не съм, толкова силна, колкото изглеждам или колкото ти се иска. Аз съм повече смела, отколкото мъдра. Иска ми се да ти кажа, че душата няма нито възраст нито деца, поне не и физически. И още, че да подадеш ръка на проснал се на тротоара пияница пред целия буден свят е далеч по-лесно от това да подадеш ръка на жена, която плаче в душата си. Особено ако си сам с нея и светът не те гледа. Макар да не гледа, светът има нужда от това, а жената… тя има нужда от тази протегната ръка повече от пияницата на тротоара.

Скъпа Малечка-Палечка,

не откритите разговори, а откритите намереня ни правят честни и искрени. И не ти трябват 100 жабопринца строени в редица, обсипващи те с квакомплименти. Трябва ти един-единствен, който да те обича! С цялата си душа. И ти го заслужаваш! Да, възможно е да се превърнеш в прекрасна и умна принцеса, която успява само с един поглед да определи кой жабопринц ще стане на жаба, а кой ще се превърне в принц. Вероятно ще смяташ, че дължиш това на разума си, който предпочиташ да следваш в своите избори. Възможно е дори да имаш пред себе си 100 жабопринца строени в редица в балната зала, ехото от тракането на собствените ти токчета по мраморния под, докато обикаляш редицата с изпитателен поглед, да те накара да се почувстваш още по-самотна, а не по-обичана и ценена. Още по-неприятно би било да объркаш някоя просната на пода душа с шарено килимче и да минеш през нея триумфално със същите тези токчета. Тя душата има нужда от малко повече внимание и зачитане. Само това. Малечке-Палечке, много бих искала да прегърнеш жабопринца, когато не си пила, и да се престрашиш да усетиш чие сърце бие по-силно – неговото или твоето.

Аз бих искала да ви прегърна и двамата, просто защото изпитвам обич и не знам (ама наистина не знам) какво друго да направя, за да променя света… А той има спешна нужда от промяна. Светът има нужда от хванати ръце, които образуват кръг, а не от тъпоъгълни триъгълници или самотно реещи се в пространството парчета от пъзели. В крайна сметка, ние съвсем не сме различни. Ние всички сме малки, объркани, самотни и уплашени. И до кога ще оставяме тъпите теории да се превръщат в самосбъдващи се пророче�